Метаданни
Данни
- Серия
- Викингите Маколиф (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord of the Wolves, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Златка Делчева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 144 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и първоначална корекция
- Xesiona (22.01.2009)
- Корекция
- tsvetika (2008)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- stontontina (2008)
- Допълнителна корекция
- hrUssI (2014)
Издание:
Хедър Греъм. Господаря на вълците
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1996
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-455-023-2
История
- — Добавяне
- — Корекция от hrUssI
Глава седма
Мелизанда излезе от крепостта и започна да търси тялото на баща си сред труповете, пръснати по бойното поле. Никъде го нямаше. Изглежда някой вече се беше погрижил за него. Тя обикаляше покрусена и смазана из печалното поле. Някой нежно я докосна по рамото. Зад нея бе застанал Регвалд.
— Занесоха го в параклиса — успокои я той. — Ще те придружа до там.
Мелизанда го погледна с презрение, както се полага на един предател, и се освободи от ръцете му.
— Не ме докосвай! Мога да отида и сама.
Старият учител въздъхна тежко и се опита да я настигне.
— Мелизанда, спри! Изслушай ме!
— Ние победихме! Върнахме си свободата, а ти се спазари с този викинг. Аз го мразя и никога няма да се омъжа за него. Сега, когато баща ми е мъртъв, аз съм господарката тук. Аз съм графиня Мелизанда. Никой не може да ми заповядва.
— Моля те в името на баща ти, не прибързвай.
— Жерар е мъртъв. Викингът го уби. Нищо друго не ни заплашва.
— Да. Жерар е мъртъв, но ти си само едно слабо момиче! Не можеш да управляваш тази земя, не можеш да защитаваш сама хората, които днес бяха готови да умрат за теб. Този викинг, както го наричаш така презрително, беше избран от баща ти за твой съпруг.
— Избран от баща ми! — Мелизанда не повярва на ушите си.
— Само с негова помощ можем да победим датчаните. Той ги познава добре, защото и те са викинги. Освен това може да получи, ако се наложи, помощ отвъд морето, от своите братя. Мелизанда, ти си още млада да поемеш властта. Сега, когато баща ти го няма, аз съм единственият, който може да ти помогне да вземеш правилното решение.
— Тогава осуети тази сватба — настоя тя.
Регвалд я погледна тъжно.
— Когато баща ти ми съобщи решението си за този брак, аз бях против, но сега мисля, че това е единственият начин да оцелееш и да управляваш владенията си дълго и щастливо.
— Чуй ме добре, тази женитба няма да се състои — настоя тя, настъпвайки към него. — Никога няма да се съглася! А мисля, че е необходимо и моето съгласие. Знай, че когато двамата дойдете да подпишете съглашението си, мен няма да ме има.
Самата мисъл за съвместен живот с един викинг я караше да настръхне цялата. Конар показа ясно, че не я харесва, нито пък я желае. Единственото, което със сигурност искаше от нея, бе да му се подчинява. Тя добре усети това. Крепост — това го интересуваше. Беше прекалено оскърбително.
— Ще избягам… — започна тя, но спря, чувайки стъпки зад гърба си. Обърна се и видя, че двамата с Регвалд са заобиколени от хора на викинга. Те представляваха пъстра смесица от норвежци и ирландци — някои бяха сламеноруси, други червенокоси, трети с черни коси; едни бяха облечени като викинги, други носеха келтски украшения и наметала, срещащи се само в Ейре. Тя бързо ги преброи. Бяха десетима. Когато ги погледна, те й се поклониха смирено.
Един мъж излезе напред. Беше висок почти колкото господаря си, с широки рамене и кестенява коса.
— Погрижихме се за баща ви, графиньо. Ако искате да се помолите, елате с нас. Той е в параклиса. Гадателю, господарят иска да се посъветва с вас.
Очите на Мелизанда се напълниха със сълзи. Тя с мъка се удържа да не ревне с глас. Надмогна мъката си и гордо вдигна брадичка. Опита се дори да ги предизвика:
— Нима ще ме придружите до един християнски параклис?
— Графиньо, в нашата родина християнството е на почит. Ако ни посетите, ще се уверите сама. — Човекът, който се обърна към нея, не искаше да я засегне.
— Да, вие живеете на остров! — присмя се Мелизанда. — Кажи ми, тези кораби с драконите на носа, там ли се правят?
— Мелизанда! — упрекна я Регвалд.
— Точно така, милейди. Научихме много нови неща от крал Олаф и заедно с онова, което ние умеем, построихме тези прекрасни кораби.
Човекът се усмихна спокойно. Регвалд отново хвана ръката на Мелизанда и я поведе към крепостта.
— Учих те много години. Често се сърдех, когато баща ти се стремеше да ти вдъхне възвишени идеали, защото познавам живота и извън тази крепост. Там цари бруталност и насилие. Трябва да знаеш това, Мелизанда. Ти си умна и добре възпитана въпреки младостта си. Днес бях свидетел как се хвърли в смъртен бой, за да спасиш хората си, а ето че сега не виждаш колко е необходим този съюз на графството ни. Нима ти е безразлично какво ще стане с нас? Нима искаш непрекъснато да сме прицел на неприятелски нападения, да ни убиват и да разграбват земята ни само защото се страхуваш от един мъж — ти, която излезе срещу стотици мъже?
— Да се страхувам от Конар? — учуди се тя.
— Ами тогава…
— Той просто ме отвращава.
— Това не е причина да го отхвърлиш като съпруг! — възкликна ядосано Регвалд.
— Няма да се омъжа за него…
— Знаеш съдбата на благородниците. Някои ги женят още в люлката. Помисли по-трезво. Дори да се омъжиш, дълго време ще бъдете разделени! Той има прекалено много задължения в родината си. В замяна ще управляваш своя град и никой няма да те безпокои, нима не разбираш? — Той още повече сниши глас. — Нима не уважаваш паметта на баща си? Нима ти липсва достойнство? Точно сега не можеш да се държиш като дете!
— Но аз съм дете! Всички ми напомнят колко съм млада. Дори Конар.
— Не се дръж като глезла! Това е подигравка с мъртвия ти баща.
Думите му я нараниха. Тя още не можеше да възприеме тази смърт. Самата мисъл й беше непоносима.
Мелизанда влезе в крепостта заедно с Регвалд. Двамата стигнаха до средата на двора, тя се обърна и го погледна право в очите.
— Постъпи както си решил, гадателю! Ти ме постави в това положение. Моля те само за едно, никога повече не ми натрапвай съветите си.
Тя се обърна рязко и го остави сам. Нищо не я интересуваше. Забърза към параклиса, който се намираше в северната кула. Наоколо се бяха събрали много хора. Очите им бяха пълни със сълзи. Направиха й път.
Влезе вътре. Спря за миг до вратата. Необходимо й беше малко време да привикне към сумрака и бледата светлина на свещите. Параклисът бе малък, с груби дървени пейки, наредени в две редици.
Баща й беше положен върху една пейка, застлана с мантия. Някой бе измил кръвта от лицето му и бе прикрил раната на врата му с шарф. Очите му бяха затворени, пръстите стискаха дръжката на меча. Мелизанда осъзна, че той все още изглежда млад и красив.
Сега, пред тялото на мъртвия си баща, тя можеше да изплаче на воля сълзите, които толкова дълго беше сдържала. Заплака с глас, без да се интересува кой я гледа. Коленичи пред убития и го докосна.
Смъртта сякаш не беше го променила, но на допир беше скован и леденостуден.
— Не! — проплака Мелизанда. Сълзите й потекоха по вкочанените му ръце. Тя отново почувства допира на мъртвата плът. Опита се да избърше сълзите си. Не можеше да повярва, че вече го няма. Тя искаше да чуе отново гласа му, смеха му. Чак сега осъзна колко кратък е животът, колко уязвими са хората. Сега беше съвсем сама на този свят. Плачеше, прегръщаше най-любимия си човек и се опитваше да го стопли в прегръдката си. Покри го с тялото си, за да му вдъхне от своя живот.
Внезапно някой нежно, но силно я прегърна. Мелизанда се опита се да се освободи, но нямаше сили. Гледката на мъртвия й баща, изстиващото под ръцете й тяло, я бяха довели до пълна изнемога. Не можеше дори да се изправи сама.
Усети, че някой я повдига. Озова се срещу дълбоките сини очи на викинга. Той беше отмъстил за смъртта на баща й, но сега искаше да заеме мястото му.
— Остави ме! — помоли тя.
— Не можеш да го последваш. Ти трябва да живееш! — промълви топло Конар.
Сълзите й отново потекоха.
— Стига! — Той нежно повдигна главата й и тя усети твърдостта на гърдите му до себе си. — Зная, че мъката ти е дълбока, но времето ще те излекува.
— Никога! — прошепна тя.
Той я понесе нанякъде. Не разбра къде. Само усети, че напускат параклиса. Хората правеха път на викинга, който я носеше на ръце.
Навън вече беше тъмно, а от смъртта на баща й я деляха само няколко часа. Той вече изстиваше. И се сковаваше. Мъртъв…
Отново я разтърсиха ридания. Пръстите на Конар погалиха лицето й и се опитаха да отмахнат мокрите кичури от бузите й. След малко той я постави в едно дълбоко кресло пред огъня в голямата зала.
Беше тихо, макар че имаше много хора. Мелизанда ги виждаше от мястото си. И Регвалд беше тук. Очите му бяха изпълнени с болка. Червенокосият приятел на викинга стоеше редом с Филип, Гастон и другите й воини.
Червенокосият се приближи с чаша вино. Конар коленичи пред Мелизанда, взе чашата и я сложи в ръцете й.
— Изпий това. Ще ти помогне.
— Нищо не може да ми помогне.
— Само времето.
Тя изпи чашата до дъно. Наоколо цареше гробовна тишина. Мелизанда чувстваше топлотата и силата на мъжа пред себе си. Той я наблюдаваше как пие виното. Не й беше за първи път. Дори като малко дете й наливаха по малко по време на ядене.
Виното й подейства. Беше силно, баща й го донесе от Бургундия. При мисълта за това очите й се изпълниха със сълзи. След моментното отпускане почувства отново сковаващата болка на скръбта.
Мелизанда се вгледа в хладните, изпитателни сини очи на непознатия, който сега ръководеше живота й.
— Намерихме документите на баща ти — съобщи й той. Изчака реакцията й, но тя не помръдваше. — Там има сватбен договор с неговото съгласие. Искаш ли да го прочетеш?
Мелизанда замря. Не можеше да повярва. Нима баща й е искал да я омъжи за този човек? Той винаги й беше обещавал, че тя сама ще си избере съпруг.
Обхваналото я вцепенение й попречи да отговори. Почувства се предадена. И баща й, както всички останали, се съмняваше в умението й да управлява сама.
Разбра, че няма изход. Не можеше да се остави да я манипулират и в бъдеще. Нямаше да се подчинява на този викинг. Ще избяга.
Изправи се, въпреки че краката едва я държаха. Зарадва се, че дори и на тези години, беше по-висока от някои мъже.
Но не по-висока от Конар. Той беше най-високият мъж, когото познаваше.
Не се страхувам от него, опита да увери сама себе си тя.
— Няма нужда да преглеждам документите — отвърна студено. — Ще изпълня волята на баща си!
Конар се приближи отново към нея. Сините му очи не се откъсваха от лицето й.
— Ще се оженим в параклиса.
— В параклиса?
— Да, Мелизанда. Всичко трябва да бъде както му е редът. Пред бога и пред хората.
— Но там изстива тялото на баща ми!
— Точно затова. Трябва ли ти време да се съвземеш?
— Не мисля, че имаме време — промърмори Регвалд.
Викингът се обърна към него.
Регвалд продължи, поглеждайки към Мелизанда:
— Едва ли трябва да оставяме Мелизанда сама с мъката й.
— Защото ще избяга, така ли? — попита викингът.
Регвалд не отговори. Конар се усмихна и поклати глава.
— Никой не е успял да избяга от мен, Регвалд. Аз съм по-бърз от другите, ще се увериш. Тя трябва да реши сама. Отново те питам Мелизанда, нуждаеш ли се от още време?
Тези очи. Никой не може да избяга от него. Ако тя се опита, той ще я настигне. И животът й ще стане още по-тежък. До днес той дори не знаеше, че тя съществува. Но сега е взел решение и то е закон. Защото той е господарят.
Ще дойде ден и аз ще избягам от теб, помисли си Мелизанда.
Дъхът й секна. Всъщност Конар се опитваше да й каже, че сега те ще отидат в параклиса и ще се оженят над трупа на баща й.
Граф Манон щеше да присъства на сватбата на дъщеря си.
Тя стисна палци. Нейните поданици! Тя трябваше да го направи заради всички, които й вярваха. Селяните, ковачите, занаятчиите, доячките. Сега те бяха в опасност.
— Готова съм. — Тя се взря в Регвалд. — Няма да избягам. — Погледът й обходи един по един всички мъже в залата. Усмихна се предизвикателно. — Но моето мнение едва ли има значение. Решили сте да ме омъжите дори само с подписа на баща ми, нали?
— Църквата иска и твоето съгласие — увери я червенокосият викинг.
Мелизанда вдигна ръце и поклати глава.
— Така се казва, но досега не съм видяла някой да иска съгласието на жената. Дори си спомням как една моя братовчедка не даде съгласието си в църквата и въпреки това съпругът й я принуди да кимне в необходимия момент. Нима не ме очаква същото?
— Сигурен съм, че не е така, милейди… — започна червенокосият.
— Да, права си. И това е възможно. — Конар Мак Олаф се разхождаше пред нея, скръстил ръце. — Ако се наложи.
— Но защо постъпваш така? — възропта тя. — Та ти не искаш да имаш за жена едно дете?
— Всяко дете рано или късно пораства — намръщи се Конар. — Сега аз ще бъда господар на тази хубава земя. Струва си да почакам да пораснеш, повярвай ми.
Мелизанда се опита отново да го нарани поне с думи:
— Единствената ми надежда ще е да загинеш в някоя битка, докато чакаш. Така дори няма да имаш и наследник.
— Ти си умно дете — отвърна той. — И може би няма да се наложи да чакам твърде дълго. — И нетърпеливо се отправи към голямата маса, където бяха пръснати документите на баща й. — Тук и сега приемам честта, оказана ми от граф Манон, да взема дъщеря му за жена, заедно с нейните владения, да ги управлявам и пазя до края на живота си.
Конар взе перото от масата и бързо подписа документа. Някой подаде свещ и капна малко восък. Конар свали пръстена от малкия си пръст и го притисна във восъка. Така документът беше вече валиден.
След това се обърна към Мелизанда.
— Готова ли си?
— Нима е необходим и моя подпис? — попита тя.
Той поклати отрицателно глава.
— Този документ е подписан от баща ти.
Мелизанда кипна. Баща й не би могъл да постъпи така. Не и граф Манон. Не може да й е подготвял живот, в който нейните мисли и желания не значат нищо.
Тя стисна зъби. В този свят желанията на жената нямаха стойност. Дъщерите бяха под опеката на бащите си. След сватбата мъжът им ставаше господар.
Ала Мелизанда се закле в себе си, че никога няма да се подчини на викинга. Той ще трябва да приеме, че тя е в състояние да мисли и да управлява собствената си съдба. И ако не е съгласен, тогава животът и на двамата ще бъде ад.
— Да тръгваме — каза на глас Мелизанда, обърна се и излезе от залата. Стисна зъби. Не искаше да плаче пред никого, най-вече пред викинга. Въпреки това сълзите напираха да рукнат от очите й.
Навън вече се бе стъмнило. Не се чуваха вече гласовете на оплаквачките. Мъртвите бяха погребани, а ранените — превързани. Дворът на крепостта се осветяваше само от светлината на факлите. Нощта беше безлунна.
Мелизанда почувства как Конар я хваща за лакътя.
— Смятам, че е редно да вървим заедно, аз съм бъдещият ти съпруг — обясни й той тихо.
— Ти не си моят съпруг, а този, който баща ми е определил.
— Не искам да се препирам точно тази вечер.
— Тогава по-добре млъкни.
Той не искаше да я нарани, но пръстите му я стиснаха по-силно. С този жест само й напомняше, че ако трябва, насила ще я застави да потвърди пред всички брака им.
— Аз също съм уморен — прошепна той.
— Но не твоят баща лежи студен там в параклиса — напомни му Мелизанда.
— Наистина, съжалявам за случилото се, то дълбоко покруси и мен. Затова ти простих и толкова предизвикателства тази вечер.
— Значи от утре — никаква прошка?
— От утре е по-добре да внимаваш с думите и постъпките си. Колкото повече те слушам, толкова повече се убеждавам, че си твърде умна за годините си, прекалено самоуверена, безразсъдна и дръзка.
Тя рязко се обърна към него.
— Така съм възпитана и баща ми искаше да съм точно такава.
Най-после бяха в параклиса. Зад тях застана Регвалд и започна да чете брачния договор. Той оповести съюза на двамата благородници и съобщи на всички, че предвид обстоятелствата сватбата ще се състои веднага.
— Надявам се, милейди, да живееш достатъчно дълго, за да осигуриш наследник на това прекрасно графство — прошепна викингът. — И тъй като за това ще е необходимо известно време, отсега нататък ще се погрижа да не си толкова безразсъдна и дръзка.
— Къде, по дяволите, е свещеникът? — мърмореше Регвалд.
— Тук съм.
Мелизанда видя отец Матео като в мъгла. По време на битката той не се беше мяркал в крепостта. Не беше от най-смелите й поданици. Най-вероятно бе прекарал деня, скрит на безопасно място.
Сигурно викингът вече беше уговорил с него церемонията. Знаеше, че отец Матео би я венчал и без нейното съгласие, ако това се налага. Духовникът имаше бяла коса и малки тъмни очи. Погледна я само за миг и отмести поглед. По свой начин той беше внимателен и грижовен към хората. Може би съжаляваше, но щеше да направи каквото му заповядат.
Вечерта бе хладна. Металната ризница на Мелизанда стана студена като лед. Момичето затвори очи и почувства полъха на вятъра. Отец Матео извика името й и титлата й на всеослушание. После стори същото с викинга. Титлите му бяха много. Той беше син на краля на Дъблин, внук на краля на Ейре.
Да, един викинг победи враговете й.
— Мелизанда!
Регвалд я подкани да даде съгласието си. Мелизанда осъзна, че е пропуснала част от ритуала.
— По собствена воля ли влизате в този съюз? — повтори отец Матео.
— Не!
Отецът се закашля, но викингът повтори думите му нетърпеливо:
— По собствена воля ли сключвате този съюз? — попита той властно.
Всеки момент щеше да я сграбчи и натисне главата й в знак на съгласие. Не се съмняваше в това.
Мелизанда с мъка помисли, че такава е волята на баща й, а тя се съгласи да я изпълни. Правеше го в името на хората, които обитаваха крепостта.
— Да — потвърди тя. — Влизам в този съюз по собствена воля.
Норвежецът я гледаше студено, но в очите му за първи път се четеше и уважение.
— Пръстенът — прошепна Регвалд на викинга. — Обичаят тук е да сложите пръстен на ръката й, преди да влезете в параклиса.
Викингът свали пръстена от ръката си, същия, с който беше подпечатал брачния договор. Надяна го на средния й пръст, но той се оказа голям. Опита на палеца. Мелизанда сви пръсти, за да не падне на земята. Това не биваше да става, защото всички щяха да си помислят, че ги чакат нови нещастия и датчаните ще се върнат още утре, за да избият дори и децата. А може би ги заплашваше чума.
Пръстенът не падна. Отец Матео оповести, че церемонията започва.
— Нима ще влезеш в параклиса? — попита Мелизанда саркастично.
— Това е една възможност — увери я той.
Мелизанда отвори уста, за да му отвърне, но в последния момент реши да се въздържи. Баща й лежеше там вътре. Тя почти припадна, но две здрави ръце я подхванаха навреме.
— Не мога да го направя — прошепна тя.
— Трябва. Гледай от мен.
Това беше последният й спомен от церемонията. Отец Матео говореше за баща й, за неговата доброта и как коварно го бяха убили. Спомена и за силата, която трябва да имат, за да се справят с враговете си, а също и за необходимостта от тази прибързана женитба. Припомни, че Конар Марк Олаф беше отмъстил на убиеца на Манон и следователно е справедливо да заеме мястото му. Когато свърши, пристъпи към бракосъчетанието.
Мелизанда трябваше отново да потвърди съгласието си. В този момент беше съгласна да се омъжи и за двадесет горски джуджета. Накрая коленичиха пред олтара и отец Матео обяви брака за сключен. Те бяха мъж и жена пред бога и хората.
Краката вече не я държаха. Само ръцете на Конар я крепяха да не рухне. Той я целуна по двете бузи.
Нямаше радостни възгласи и благопожелания. Върнаха се обратно в южната кула.
Там я очакваше Мари де Трес. Тя помогна на булката да се качи в стаята си.
Минаха през покоите на баща й. Мелизанда спря. Искаше да пипне възглавницата му.
— Не — прошепна Мари нежно, — не сега.
Мелизанда млъкна, чувстваше се премръзнала и уморена. Мари я подкрепи до стаята й, помогна й да съблече ризницата и момичето падна на леглото. Виждаше само баща си. Сълзите потекоха по бузите й.
Мари се приближи и ги избърса.
В този момент влезе Регвалд и Мелизанда се обърна сърдито на другата страна. Регвалд хвана Мари за ръката и я изведе навън.
— Остави я сама. Нека поплаче на воля.
Вратата се затвори. Мелизанда остана сама. Днес стана съпруга и остана сираче.
Никога около нея не е имало толкова много хора. И никога не се бе чувствала толкова самотна.