Цветан Диковски
Зов

В полите на вековния Балкан,

там дето Янтра кръшно се извива,

зад каменни стени с портал кован

издига се една обител жива.

 

Камбанен звън я всеки ден оглася,

и в храм свещен мъждукат кандила.

Тя спомени от век на век пренася

за личности — духовни светила.

 

Оставили в историята диря,

преминали през огън и вода,

и заменили с пушката Псалтира,

загинали във бой за свобода.

 

Те носели в сърцата си едничка

надежда, че преди да си отидат

от този свят в една неравна битка,

народът героизма им ще види.

 

И делото на общото въстание

до нов успешен край ще изведе,

и ще се свършат тежките страдания,

ще дойде нов, свободен, светъл ден.

 

Пристъпих и положих горско цвете,

прекръстих се, в молитва коленичих,

в сандъчето с праха от вековете

затрепка с пламък вощена свещица.

 

И с тих и властен глас ме призова

обителта при нея да остана,

и нов духовен меч да изкова,

и воин, и монах в едно да стана.

 

Тогава се почувствах недостоен,

но нещо още тегли ме натам.

Защо ли пак се лутам неспокоен

и търся своя път и място сам?