Дейвид Морел
Братството на розата (9)

Фурии

Сол се вгледа през прозореца към мъгливата улица. Беше паркирал наетия Ситроен в средата на редица коли в един жилищен квартал. Седяха един до друг с Ерика прегърнати. Очевидно още една двойка в града на любовта. Но той не си позволяваше да се радва на присъствието й. Не можеше да се разсейва. Прекалено много разчиташе на тази мисия.

— Ако Ландиш ни каза истината, скоро ще получим някои отговори — каза Ерика.

Информаторите й от Мосад бяха казали, че Виктор Петрович Кочуби ще свири концерт за цигулка на Чайковски на прием в Съветското посолство същата вечер, в чест на новата френско-съветска спогодба.

— Но ти не можеш да го отвлечеш направо оттам — бяха казали информаторите. — Различни разузнавания денонощно наблюдават чрез камери всички входове. Ако някой им се стори подозрителен, полицията веднага ще го арестува. Никой не трябва да нарушава отношенията с руснаците. Франция и Русия се разбират чудесно тези дни. Най-добре е да го хванете по-късно, когато се прибере в апартамента си на „Булеварда на мира“.

— Няма ли да го охраняват? — беше попитал Сол.

— Един обикновен цигулар ли? Защо да се нуждае от защита?

В един часа и осем минути Кочуби мина с Пежото си. Фаровете му светеха. Ерика излезе и тръгна по улицата. Кочуби беше около петдесетгодишен, висок, с чувствителни, но остри черти. Заключи колата си и внимателно взе калъфа с цигулката. Носеше смокинг. Ерика го настигна, когато той се приближи до преддверието на жилищната сграда. Улицата беше пуста. Той проговори пръв:

— Една дама не бива да е сама толкова късно през нощта. Разбира се, ако няма уговорка.

— Млъкни, Виктор. В чантата ми има един много голям пистолет, насочен в слабините ти. Моля те, отиди до бордюра и изчакай да те вземе една кола.

Той зяпна, но изпълни заповедта. Сол спря колата. После се изкатери на задната седалка, претърси Кочуби и взе калъфа с цигулката.

— Внимателно! „Страдивариус“ е!

— Нищо й няма.

— Докато все още можеш да ни сътрудничиш… — Ерика подкара колата.

— Да ви сътруднича ли? — Кочуби нервно отвори уста и я затвори. — Но как? Аз дори не знам какво искате!

— Съобщенията.

— Какво?

— Тези, които си давал на Ландиш.

— Спомни си — каза Ерика. — Да се предават на Елиът.

— Вие двамата луди ли сте? За какво ми говорите?

Сол поклати глава, отвори прозореца си и закрепи цигулката на ръба.

— Казах да внимавате!

— Съобщенията. Какво пишеше в тях? — Сол наклони цигулката навън.

— Една „Страдивариус“ не може да се поправи!

— Тогава си купи друга.

— Ти луд ли си? Къде бих могъл да намеря…?

Сол отдръпна ръце от калъфа. Цигулката започна да пада.

Кочуби изстена и се хвърли да я хване.

Сол го блъсна и отново грабна калъфа.

— Съобщенията.

— Никога не узнах какво пише в тях! Бях само куриер, нищо повече! Да не би да мислиш, че ще рискувам живота си и ще счупя печата?

— Кой ти ги даваше? — Сол отново извади цигулката през прозореца.

— Един шеф на бюро в КГБ!

— Кой?

— Алексей Голицин! Моля! — Кочуби се опита да си вземе цигулката. Ръцете му трепереха.

— Не ти вярвам. Голицин беше разстрелян за измяна през 1973 година.

— Тогава ми даваше и съобщенията!

— През 1973 година ли?

Сол се намръщи. Харди бе казал, че Елиът е изчезнал през 1954 година и после отново през 1973 година. Какво общо можеше да има един офицер на КГБ, разстрелян за измяна, с изчезването на Елиът? Какво се беше случило през 1973 година?

— Това е истината! — каза Кочуби.

— Може би.

— Това е „Страдивариус“! Моля ви!

Сол отново закрепи цигулката на прозореца. Проблеснаха фарове на кола. Той се замисли и сви рамене.

— Това е безсмислено. Ако изхвърля цигулката, едва ли би се променила историята. С Амитал скоро ще научим какво знаеш в действителност.

Той остави цигулката на пода.

— Слава богу!

— Трябва на мен да благодариш.

 

 

Те излязоха от Париж.

— За кого работите?

— За никого.

— Къде ме водите?

— Във Вонас.

— А-ха.

Внезапната промяна в настроението на Кочуби подразни Сол.

— Знаеш ли го?

Музикантът кимна. Почувства се странно приятно при мисълта, че ще посети малкото градче на 50 километра северно от Лион.

— Вероятно ще ми разрешите удоволствието да се нахраня в „Le Cheval Blanc“.

— Не е включено в сметката.

Кочуби рязко се намръщи.

— Вие американците сте такива скръндзи. Серумът на истината оставя ужасен вкус — като черен дроб или бекон без масло. Много добре — той погледна ядосано. — В най-добрия случай ни предстоят три часа път. Тъй като не искате да обсъждате вашите самоличности, ще говоря аз.

Сол изстена, предчувствайки какво следва. Искаше му се да го приспи, но това щеше да навреди на действието на Амитала.

Кочуби се облегна назад, като се усмихваше перверзно. Голямата му глава бе увенчана с преждевременно побеляла коса, в стила на композиторите и музикантите от миналия век. Разхлаби възела на вратовръзката и подпря ръце на пояса на смокинга си.

— Предполагам, не слушахте моето изпълнение.

— Страхувам се, че не бяхме включени в списъка на гостите.

— Жалко. Щяхте да получите урок по съветски идеализъм. Вижте, Чайковски е бил като Ленин и концертът за цигулка разкрива приликата. Великият композитор е имал определена тема в главата си, както и Ленин. За да постигне целта си е предал тази тема чрез междинни фрази. Така правим и ние в Съветския съюз. Имаме си идеал и се движим към него — не в постоянна революция, а като преминаваме през междинни етапи, поради приспособяването, което трябва да постигнем заради войната и нашата икономика. Не искам да кажа, че сме достигнали до финала. Но сме изминали дълъг път за шестдесет и пет години, нали?

— Признавам, че имате добра организация.

— Много умерено твърдение. Но говорех за великия композитор. Концертът започва простичко и ви кара да мислите, че акордите предават някакво съобщение. Но в дълбочина има други скрити акорди, полудочути, полузагатнати, сякаш маестрото иска да каже „Имам за вас една тайна, но на другите — нито дума“. То е като прошепнат шифър на член от шпионската ни мрежа, или като знак за братство между хората.

Сол се измори много бързо и се опитваше да се пребори със съня, докато Кочуби си говореше, а Ерика караше по магистралата към Лион. Четиридесет минути преди да пристигнат в града, тя зави по един чакълест път, който следващата година щеше да стане част от експресната магистрала Женева — Масон. Тежки пътностроителни машини бяха паркирани по пътя за през нощта. Скърцането на чакъла, обсипващ долната част на колата, изостри вниманието на Сол.

През светлината на фаровете Сол се загледа в един тежък камион-цистерна, който затрополи пред него. Намръщи се, защото изведнъж камионът промени посоката си.

Блокира пътя.

Множество фургони изскочиха зад тежките камиони и обградиха Ситроена.

— Очите ми! — Ерика вдигна ръка, за да предпази очите си. Тя зави, за да не се блъсне в камиона и натисна спирачките. Ситроенът рязко спря пред един булдозер и се разтресе. Ерика отскочи. Главата й се блъсна във волана. Потече кръв.

Ударът събори Сол. Той се надигна и се взря в нея — стенеща и в безсъзнание. Осъзна, че не може да я носи и да избяга. Безумната му надежда беше да накара преследвачите да тръгнат след него, да ги заблуди и да се върне обратно за нея. Стисна Кочуби за ревера, когато той отвори вратата, но платът не издържа и се скъса.

Останал сам, Сол скочи навън, заобиколи булдозера и се втурна, за да избегне светлините на прожекторите. Тракаха врати. Чу една кола да спира. Крещяха мъже. По чакъла хрущяха стъпки. Прожекторите го преследваха. Сянката му пробягваше по калното поле. Попадна в един коловоз и вдигна ръце, за да запази равновесие. Отчаяно се опитваше да достигне до тъмната горичка и да се скрие от прожекторите. Скърцаше метал. Сол стегна рамене, за да омекоти ударите на високоскоростните куршуми, но вместо това усети ужилване. Във врата му се беше забила стреличка. Втора стреличка ужили бедрото му. Сгърчи се от разкъсващата болка. Погледът му се замъгли. Той падна в калта със свити към гърдите колене, с ръце, извити навътре. Разтърсиха го конвулсии. И това беше всичко.

 

 

Когато се събуди, знаеше достатъчно, за да държи очите си затворени и да слуша. Лежеше изтощен на някакъв дървен под. Болката в лявата му ръка би трябвало да бъде от убождането на подкожна инжекция. С достатъчно Бревитал биха могли да го държат упоен за часове. Само че внезапните крясъци на Кочуби към някой друг в стаята го събудиха. Ръцете му бяха стегнати зад гърба в белезници. Но белезниците бяха още студени, незатоплени от тялото. Който и да беше в стаята, със сигурност скоро го бяха довели тук.

Кочуби продължаваше да вика:

— Какво търсят те? Защо не сте ме пазили по-добре? Явно сте знаели, че съм в опасност!

Сол чу и друг глас, плътен и спокоен:

— Другарю, ако лявата ти ръка свири гамата противоположно на дясната…

— Невъзможно е да се различи дали гамата е миньорна или мажорна! Всяко дете… Но какво общо има това с…?

— Лявата и дясната ръка трябваше да действат без синхрон. Ако ти знаеше моите намерения, нямаше да си убедителен пред Ромул. А това беше от съществено значение, за да се хване той в капана. Сега, моля те, спри да викаш или иначе ще трябва да се задоволиш да свириш на пристанището в Ходейра, Йемен.

Сол отвори навреме очи, за да види как Кочуби пребледня.

— Успокой се, Виктор — каза гласът. — Ще ти дам едно хубаво топло палто и ще те изпратя с експресния влак обратно в Париж.

Докато мъжът говореше на Кочуби, Сол успя да разпознае копойската физиономия. Носеше зелен лоден с висока яка и черна кожена тиролска шапка. Борис Златогор Орлик — полковник от ГРУ и шеф на бюрото на КГБ в Париж. Орлик се гордееше с това, че никога не е убивал, откраднал тайна или предал дезинформация. Той беше теоретик, силен в методическото планиране и постиженията му си съперничеха с тези на Рихард Зорге, геният на съветското разузнаване срещу Япония през Втората световна война. Не друг, а Орлик беше доказал, че Юрий Попов — подполковник от ГРУ, е шпионирал за ЦРУ от 1952 до 1958 година, а Олег Пенковски — полковник от ГРУ, е бил шпионин на МИ–6 през 1962 година.

Кочуби излезе, но Сол не успя да затвори очи достатъчно бързо.

— А, Ромул, виждам, че вече си буден. Извинявай, че повиших глас, но с хора като Кочуби понякога е необходимо.

Сол не се опита да се прави на заспал. Изви се, за да седне. Започна да разглежда стаята — с облицовани стени, картини на селски пейзажи, камина.

— Къде съм?

— Близо до Лион. Една скромна вила, която понякога използвам за разпити.

— Къде е Ерика?

— Тук, в сградата. Няма нужда да се притесняваш. При нея има лекар. Добре е, въпреки че има отвратително главоболие.

Главата на Сол също го болеше. Той се отпусна в един стол. Бурни мисли нахлуваха в мозъка му.

— Как ни открихте?

— Международният език…

— Не разбирам…

— Музика. Освен цигулката, в калъфа имаше микрофон и радиокомпас.

Сол изстена ядосано.

— Кочуби беше толкова убедителен, че аз дори и не се замислих да проверя.

— Но ти почти я изхвърли през прозореца. Признавам, че в един момент ме изнерви.

— Това все още не отговаря на въпроса ми. Как разбрахте, че ще отвлечем Кочуби?

— Вашата агенция ни каза.

— Това е невъзможно.

— Беше особена информация. Тъй като Рем уби наш човек в Банкок, вашите хора в знак на благоволение ни предоставиха възможността да ви елиминираме.

— Елиът — Сол като че ли проклинаше.

— Така мисля и аз.

— Но как той…?

— Ще стигнем и дотам. Първо нека уточня положението — Орлик посочи към прозореца. — Зазорява се. Естествено е да си мислиш за бягство. Но чуй какво те очаква. Ти си в края на местния парк „Пилат“. На юг е разположено едно градче, а на север друго. Без съмнение знаеш, че имаме кучета. Следователно ще поемеш през гората нагоре. Но там трябва да заобиколиш селцето. Докато падне нощта или ще си в откритото кално поле или в селските гробища. Но където и да си, ще те настигнем. Ще получиш ново главоболие от стреличките ни и всичко трябва да започне отначало. Сигурен съм, че е много романтично да се биеш в гробища. Но действителността показва, че се зазорява и ние трябва да си поговорим. Съжалявам, че не мога да ти предложа „Бейби Рут“.

Сол присви очи.

— Добре си информиран.

— Можеш да разчиташ на това. Желаеш ли закуска? Моля те, не си мисли, че сме гарнирали с нещо кафето и кроасаните. Никога не оказва добър ефект.

Въпреки всичко, Сол се усмихна.

— Добре, нека сме приятелски настроени — Орлик свали белезниците.

Озадачен, Сол разтри китките си, като чакаше Орлик да сипе кафе и да отпие. Накрая каза:

— Тогава знаеш за сираците на Елиът?

— Сигурен съм, че ти е хрумвало. Латинската дума патриотизъм е със същия корен като баща. Pater. Patriae amor. Смятал си своя баща като допълнение на родината. Обучен да я защищаваш, ти си правел всичко, което той ти казва, без да осъзнаваш, че ти си верен на него, но не и на правителството си. Системата му е толкова великолепна, че и други са я използвали.

Сол спря да пие.

— И други ли?

Орлик се начумери.

— Наистина ли не знаеш? Предполагах, че си стигнал до същото заключение като мен. 1938 година.

— Има логика. Елиът тогава не е бил дори и в правителството. За първи път е изчезнал през 1954 година.

— И отново през 1973 година.

— Но по това време един от твоите хора, Голицин…

— Не моите. Той работеше за КГБ.

— …е бил въвлечен, но вашите хора го разстреляха за измяна.

— Тогава имаш някакъв напредък.

— За бога!

— Моля те, имай търпение. Мислех си, че можеш да ми обясниш някои неща. Никога не съм предполагал, че аз ще обяснявам на теб.

— Тогава кажи го, по дяволите! Какво става?

— 1938 година. Какво означава това за теб?

— Може да означава Хитлер и Мюнхен… или убежищата на Абелар.

— Добре. Оттам ще започнем.

 

 

— В деня, когато Хитлер се срещна с Чембърлейн и Деладие в Мюнхен, друга среща се състояла в Берлин. Хитлер и Мусолини от една страна, поискали от Англия и Франция да се откажат от споразумението си с Чехословакия, Австрия и Полша и да не защитават тези страни при евентуално нападение. Намеренията на Хитлер са били очевидни, но Англия и Франция не направили нищо да го спрат, с надеждата, че той ще се задоволи с разширяване на германските територии само в тези определени държави. Но участниците в другата среща, тази в Берлин, знаеха по-добре. В края на краищата, те били ръководителите на контраразузнаването в Германия, Англия, Франция, Съветския съюз и САЩ. Те са разбирали, че нападението на тези страни няма да бъде краят, а началото на жаждата му за власт. Задавала се война — толкова огромна и разрушителна, че всички предишни войни изглеждали нищожни. Държавните глави предпочели да пренебрегнат очевидните факти. Но директорите на разузнаването не можели. Те разбирали ролята си в задаващата се война и трябвало съответно да се подготвят. Тяхната общност намаляла след Първата световна война. Условията вече били променени. Традициите — забравени. Настанало било време за реорганизации, тъй като се задавал нов конфликт. Трябвало да се споразумеят за известни принципи, да установят правила, едно от които са били убежищата на Абелар.

Орлик се облегна назад.

— Винаги съм се възхищавал от хората, които са го създали — каза той. — Толкова изтънчено решение, толкова умно измислено. Но тази среща в Берлин има и други последствия, а най-важното е признатото от тези мъже споразумение. Те са разбирали, че при тяхната професия, групировката стои над политическите и националните различия. През една година държавите могат да са приятели — през следващата врагове, на следващата — отново приятели. Такава нестабилност, основана на прищевките на политиците, е безсмислена. Разбира се, това позволява на контраразузнаването да работи, да се наслаждава на риска. Но мъжете на срещата в Берлин чувствали, че по душа са по-близо един до друг, отколкото до правителствата си. Подозирали също, че рисковете стават прекалено големи. Докато те са уговаряли потребността от правила, правителствата им, като че ли не признавали никакви правила. Как би оцелял светът, ако политиците отказвали да се споразумеят в допустими граници? Някой трябвало да действа отговорно. Разбира се, преди войната, те не са могли да предвидят колко сериозен ще стане този въпрос. Но дори преди ядрените оръжия, контраразузнавателната общност се сплотила. Хитлер станал непоносим. Знаем, че някои германски офицери от контраразузнаването са работели за англичаните. Същите германски оперативни служители се опитали да убият Хитлер. Но бомбеният атентат не успя, и разбира се, те бяха екзекутирани!

— Ти предполагаш, че има създадена система ли?

— Това, което ти казах досега, бяха факти. Оттук нататък са моите предположения. Мъжете на срещата „Абелар“ са се споразумели, как да кажа, да контролират правителствата си, така че международното съперничество да остане в някакви приемливи граници. Разбира се, определен брой конфликти са необходими, за да се оправдае съществуването на контраразузнаванията, но след известен предел, шансовете на всяка нация да загуби са еднакви. Затова планът бил вкаран в действие. Спомни си, Сталин е започнал вече политическите чистки. Моят сънародник, Владимир Лазенсков, е екзекутиран няколко месеца след завръщането си от срещата „Абелар“. Дали Сталин е знаел за срещата и за споразумението, в което е влязъл Лазенсков? Кой може да каже? Но неговата екзекуция заедно с хитлеровите репресии по повод на неуспелия атентат, накарали международните наблюдатели от контраразузнаването да бъдат по-предпазливи. Те прехвърлили отговорността на внимателно подбрани наследници. Например, Текс Отън, представителят на Америка, избрал осиновения си син Елиът. Пърсифал Ландиш — собствения си син. Френският и немският представители направили същото. Вярвам, че Лазенсков е предчувствал екзекуцията си и се е подготвил предварително.

— За Голицин ли говориш?

— Значи следваш логиката ми. Голицин, разстрелян за измяна през 1973 година, тайно е работел с Ландиш, Елиът и още двама мъже от френското и немското разузнаване. Без съмнение, скоро щеше да научиш и за тях. Връзката е забележителна. Петимата мъже на срещата „Абелар“ са обучили свои наследници, които въпреки амбициите си, са отказали да заемат най-високите длъжности в своите разузнавания. Вместо това са останали на сигурни места, малко под висшия ешелон, незасегнати от капризите на политиците. За да защити позициите си, всеки от тях е набрал тайна колекция от документирани скандали. Използвали са ги и само глупак можел да иска тяхната власт. Тези мъже са запазили позициите си от края на Втората световна война, а това е постоянното влияние върху правителствата им. Те са саботирали операции. Например вашите U–2 и Куба. За да отвлекат вниманието на непосветените служители, са твърдели, че вражески шпиони са проникнали в техните агенции. Като последствие, всички мрежи са разследвали сами себе си, така че се е поддържало само умерено разузнаване и те са упражнявали контрол. Като са действали отговорно — поне те така си мислят, тези хора са гарантирали едно международно статукво.

— А изчезването на Елиът през 1954 и 1973 година?

— Срещи. За да потвърдят отношенията си, да сверят намеренията. Имало е нужда да координират усилията си. Срещали са се толкова рядко, колкото може и толкова често, колкото трябва.

— Има един проблем в теорията ти.

— Да?

— Човек не може да направи сам толкова неща. Сигурно са имали нужда от хора и финансиране.

— Вярно е. Но в твоя случай ЦРУ има неограничен, недеклариран бюджет. Никой не знае точно колко пари получава Елиът и къде отиват. Ако се водят сметки, ще се наруши секретността. Не е трудно да се намерят фондове за финансиране на частна операция. Същото правило важи и за другите контраразузнавания.

— Но Елиът и другите все още имат нужда от помощ. Те трябва да запазят авторитета си. А някой може да се разприказва.

— Не е задължително. Помисли си.

Стомахът на Сол се сви.

— Ти и Рем не сте проговорили. Нито пък другите сираци на Елиът. Предполагам, че това е хрумване на Отън и функционира прекрасно. Години наред ти и другите сте работили за Елиът в опитите му да спазва правилата, наложени от срещата „Абелар“, да се подчини на съветите на втория си баща.

— Операция „Парадигма“, която ме накара да свърша.

— Явно е мислел, че е необходимо. Обвиниха нас за това. Също и Израел. Никой от нас не иска арабите да влязат в съглашение със САЩ. Въпросът е какво се е надявал да постигне.

— Това не е вярно. Въпросът е защо ме накара да го направя, а след това се опита да ме убие.

— Трябва него да питаш.

— Ако първо не убия това копеле — вътрешностите му се свиха. — Те всички са имали сираци.

— Последната връзка. Ландиш, Голицин и другите — всички са набрали така наречените синове в сиропиталищата. Имали са гарантирана вярност без да им се задават въпроси, като са жертвали децата си, когато е било необходимо.

— Става ми все по-лошо — Сол вдигна ръце. — Ако можех…

— Затова все още си жив.

Сол се изви. Беше бесен.

— Хайде, казвай.

— Голицин, също както и Лазенсков, е предвиждал екзекуцията си и си е избрал заместник. Аз открих кой е, но се страхувам, че усилията ми са разкрити. Опонентът ми е умен и много влиятелен. Ако стана прекалено опасен за него, лесно ще ме унищожи. Затова аз се концентрирах на мъжете в другите контраразузнавания, наследили властта.

— Но защо? Ако те саботират собствените си операции, значи помагат на вас.

— Не и ако работят в синхрон. Замяната на Голицин е приета от другите. Но те се намесват в естествения ред. Аз съм марксист, приятелю. Вярвам в съветското господство. В нашата система има злини, но са незначителни в сравнение с…

— Какво?

— Вашата крайно отвратителна система. Искам да унищожа тези мъже. Искам диалектиката да поеме пътя си, да разруша статуквото и да завърша Революцията — Орлик се усмихна. — Когато получих директиви да те заловя и убия, не можех да повярвам в късмета си.

— И това ли е всичко? Искаш аз да преследвам тези мъже и така да се защитиш?

Орлик кимна.

— Моята битка е с Елиът. Трябва да се изложа на доста рискове, за да се измъкна оттук. Но, за да ти помогна, ти трябва много повече да рискуваш.

— Не. Аз имам Ерика. Ти не би я оставил да умре. Но има още нещо.

Сол се намръщи.

— Твърдиш, че битката ти е с Елиът. Грешиш. Тя е поне с още един.

— Кой?

— Сигурно си се чудил как Елиът е разбрал, че ще дойдете в Париж.

— Кажи го!

— Крис е мъртъв. Ландиш го уби.

 

 

Ерика се задушаваше.

Спалнята нямаше прозорци. На Сол му се искаше да вика, да удря по стените. Гняв го изпълваше целия, имаше чувството, че ще се пръсне. Ярост свиваше мускулите му и той болезнено се мяташе.

— Трябваше да съм аз!

Ерика стенеше.

— Той искаше да се сменим — да замине с теб за Париж и да хване Кочуби, а аз да пазя Ландиш. — Сол не можеше да си поеме въздух. — Защото той имаше предчувствие, че ще го убият. Но аз не го послушах!

— Недей!

— Не го направих!

— Не! Вината не е твоя. Остана най-ниската карта. Ако беше заел мястото му…

— Щях да умра вместо него! С удоволствие бих умрял, за да го върна!

— Той не искаше това! — Ерика се изправи и повдигна ръка към превръзката на главата си. — Той не е искал да си сменяте местата, за да спаси живота си. Смяташе, че ще спаси твоя! Не си виновен за нищо. За Бога, приеми това, което имаш! — Тя се наведе и заплака. — Милият Крис! Защо… Той никога не видя…

— Покой? — кимна разбиращо Сол.

Те с Крис бяха обучени да пренебрегват всякакви чувства, освен зависимостта си един от друг и обичта към Елиът. При Сол всичко беше наред. Той никога не се е смущавал от нещата, които Елиът го е карал да прави, защото не би могъл да понесе да разочарова баща си.

Но Крис…

Гърлото на Сол се сви… Крис беше по-различен. Беше загубил равновесие. Убийствата го измъчваха. Сигурно е минавал всеки път през ада, за да удовлетвори Елиът и да се отрече от съвестта си. Дори в манастира не можа да се спаси.

Сълзи се търкаляха по лицето на Сол и непознатата им топлина го шокираше. Очите му пареха и се подуваха. Не беше плакал от петгодишен във „Франклин“. Той се притисна до Ерика и изхлипа.

Сол загуби равновесие. Яростта засилваше мъката, печал подхранваше гнева му, докато накрая нещо се пречупи в него. Безжалостната сдържаност сега го плашеше. Досега не бе преживявал подобно нещо — надигащо се желание за възмездие в отвъдното за цялата му болка.

— Гадно копеле! — Той стисна зъби. — Ще плати за всички онези шоколади! — Омразата в гласа му го изненада.

— Точно така! — Ерика повиши глас. — Ето кой е виновен! Не ти. А Елиът! Той е причината! Той, Ландиш и другите кучи синове!

Бесен, Сол кимна. В изблика на ярост разбра. Трябва да отмъсти за Крис.

Внезапното чукане го стресна. Превъртя се ключ в ключалката. Извърна се към вратата и видя зачервеното лице на Орлик да се подава. Беше с бодигард.

— Спазих уговорката ни за петнадесет минути.

— Готов съм — Нетърпелив, Сол кипеше от гняв. — Давайте нарежданията си.

— Вече го направих. Ти заминаваш веднага, а Ерика остава, разбира се. Като гаранция.

— А ако пострада?

— Моля те — Орлик изглеждаше обиден. — Аз съм джентълмен толкова, колкото съм и професионалист.

— Гаранция? — мръщеше се Ерика.

— Ако предпочитате, допълнителен стимул.

— Това, което не разбираш е, че аз си имам достатъчно стимули! — каза Сол.

— За да си свършиш твоята работа — отговори Орлик. — А аз искам да свършиш и моята. Ако враговете ми решат да обвиняват някого, трябва да си ти, а не аз. — Очите му проблясваха. — Предполагам, че си се оправил след приспивателното.

— Защо?

— Налага ти се да направиш едно вълнуващо бягство.

 

 

Сол се изкачи на върха на хълмчето, като едвам си поемаше въздух и заоглежда околността. Мъгла изпълваше долината под него. Огромните ели се поклащаха. Миришеше на смола. Сол се промъкваше между тях и чуваше кучешки лай. Техният лай се усили, след като прекоси една полянка. Опита се да открие течение и да се движи по него, за да не усетят миризмата му, но нямаше късмет. Ризата залепна на гърдите му.

Кучетата се чуваха все по-силно.

Орлик добре беше предвидил всичко. Единственото нещо, което му оставаше да направи срещу кучетата беше да тръгне на север към гората. Той подскочи, за да намери скала, до която кучетата не биха могли да стигнат, или пропаст, в която не биха скочили. Но пак късметът му изневери.

В гората вечерта беше влажна. Хлъзгаше се от потта си, докато се катереше през шубраците. Кучетата лаеха все по-наблизо. Като премина през един открит откос, Сол видя светлите точици на някакъв град, но не можеше да рискува да се спусне там. Заповедите вече сигурно са дадени, караулите предупредени. Най-подходящият маршрут бе да се движи на север, през места, каквито най-много обичаше — високи хълмове и гори. Обичаше миризмата на глинестата почва, по която вървеше.

Къпинови клони разкъсваха дрехите му. Гъсти храсталаци дращеха кожата му. Въпреки парещите издутини, той се чувстваше превъзбуден. Адреналинът усилваше усещанията му. Сякаш се е бил в мъгла и сега се наслаждава на спокойствието си. Ликуваше.

Само да не бяха кучетата. Те се промъкваха през храстите. Бяха безмилостни и все по-наблизо. Прескочи някакъв капан, спусна се по един сенчест склон, като чуваше горските животни как препускат, сякаш са усетили предстоящо бедствие. Той си избра една пътечка вляво, която заобикаляше някакви камънаци и се спускаше към равнина.

Сол откри, че се намира в гробището, за което Орлик го бе предупредил. Надгробни камъни стърчаха пред него и се открояваха на светлината. Мраморни ангели с разперени криле. Херувимчета с опечалени лица. На светлината на залязващото слънце мъглата образуваше ореоли. Всичко изглеждаше нагласено. Той закрачи между гробовете. Венец, а после и един самотен цвят привлякоха вниманието му. Дочу дращене на нокти зад себе си. Завъртя се към храсталака и бръкна в джоба си. Орлик му беше казал да не го използва, ако не е крайно наложително.

Сега обаче, му се налагаше. Той разви капачката и изсипа силно концентрирания химикал върху току-що разкопана могила. После се запъти покрай оградата и изчезна в падащата нощ. Цветята миришеха на погребение.

Но не за него. Не и за пазачите във вилата на Орлик. Макар че му бяха врагове, те щяха да живеят. И Орлик ще получи това, което иска — убедително бягство, без жертви от неговите хора.

Чу зад себе си болезнения вой на кучетата. Ноздрите им се измъчваха. Безполезно. Те ще търкат муцуните си, докато миризмата на кръв не убие тази на химикала. Вече няма да го преследват.

Все пак там щеше да има погребение. Не неговото. „Но и то ще е скоро“ — мислеше си той. Предчувстваше го. Беше твърде много преизпълнен с омраза, за да го разсее.

 

 

Колата беше паркирана точно там, където Орлик му беше казал — в сянката на един запечатан склад на второстепенен път извън Лион. Тригодишно Рено, чийто сивкав цвят се сливаше с тъмнината. Сол внимателно се приближи, като проверяваше пътя и дърветата около склада, преди да се промъкне от храстите към едната страна на пътя. Беше си взел пистолет от един от охраняващите вилата на Орлик — френски МАБ, 9-милиметров. С насочен пистолет, той надникна от прозореца към задната част. Не видя никой, така че спокойно влезе в колата и намери ключове на таблото, така както Орлик му бе обещал. После провери да не би да има сложена бомба, като използва кибрита, който откри в колата. Първо огледа двигателя, а после се наведа и под колата. Отвори багажника и извади дрехите и екипировката, които Орлик беше гарантирал, че ще осигури. Въпреки че Сол имаше и други източници на пари и документи, които беше укривал години наред в различни страни, последователността на Орлик го бе убедила да се придържа към уговорката им. Със сигурност смяташе да свърши и своята работа.

Все пак се тревожеше дали Орлик е пуснал Ерика, въпреки че разбираше логиката му. Орлик се поставяше под подозрение с това, че позволи Сол да избяга. Вероятно Ерика не би могла да избяга. Чрез нея Орлик трябваше да принуди Сол да му свърши работата. Но не можеше да отхвърли и възможността Орлик да има и друг мотив. Ами ако след като всичко свърши, Орлик смята да я използва, за да накара Сол да се върне? Ако искаше по този начин да ги убие и двамата, за да ги представи като собствена плячка, за да отхвърли от себе си отговорността за действията на Сол?

Цялата тази заплетена ситуация приличаше на плаващи пясъци, в които Сол потъва. В едно беше сигурен, обаче. Орлик няма да го предаде, докато Сол не свърши работата му. Междувременно Сол имаше една ясна и проста цел.

Крис беше мъртъв. Идваше време за възмездие.

Той запали Реното. То леко потегли. Сол усещаше, че колата е добре регулирана и с пълен резервоар.

Той тръгна по пътя, осветяван от фаровете му. Избра една уличка, после друга, като гледаше в огледалото за светлини на преследващи го коли. Нямаше никой и той зави към главния път. Спазвайки ограничението за скоростта, Сол се насочи на запад.

Целите на Орлик бяха пет. Наследниците на основателите на светите убежища на Абелар. Но той не беше определил, кой да е пръв.

Сол смяташе да изостави тази кола възможно най-бързо. Въпреки проверката, можеше да е пропуснал някой писукащ предавател, поставен от преследвачите му, за да го наблюдават от разстояние. Те не го интересуваха.

Нищо нямаше значение.

Освен отмъщението. То подхранваше радостта му, че способностите, които баща му бе развил у него, сега ще му служат като оръжие да го унищожи.

Хей, старче, идвам.

Така здраво стисна волана, че го заболяха кокалчетата на ръцете.

Стори му се, че Крис застава зад него с измъчено лице, мъртви очи, усмихвайки се, сякаш още са деца, готови за следващото приключение.

Най-хубавото. Това го успокояваше.

 

 

— Какво? Моля? Не чух какво казвате — Елиът бавно се раздвижи. Той седеше на бюрото в кабинета си, наведен, сякаш се е концентрирал върху важни документи, въпреки че нямаше такива, а лампите бяха загасени и завесите спуснати. Елиът се извърна към отворената врата, към якия мъж, чийто силует се открояваше от светлината на коридора.

Мъжът стоеше с разтворени крака, е отпуснати до тялото ръце. Беше висок, с ъгловато лице.

Елиът се намръщи. За момент не можа да познае мъжа. Или по-скоро се страхуваше, че е. Приличаше на Крис.

Да не би Крис да е оцелял и да е дошъл за него? Невъзможно. Ландиш гарантира, че Крис е…

Тъмна на фона на светлината, фигурата изглеждаше…

Мъртва? Невъзможно. Да не би пък да беше Сол, успял да се промъкне през охраната, сега изправен пред него?

Не още. Твърде скоро. Но обяснението го притесняваше, защото разбра, че фигурата му напомня не само за Крис и Сол, а и на другите, на всички девет двойки, осемнадесет сирака, всичките му некръвни синове. Казваше си, че ги обича. Не му ли се свиваше гърлото, когато мислеше за тях? Мъката му не беше ли доказателство, че не постъпва коравосърдечно? Болката от това, че ги е жертвал, правеше цялата мисия героична.

Петнадесет от тях бяха мъртви. Скоро и още един, ако Сол стане много нетърпелив. Но явно Сол не беше. Всичко бе предопределено. „Никога не съм разчитал на късмет“ — мислеше си той. „Или на съдбата. Превръщам вярата си в способности.“ Но докато разглеждаше фигурата на вратата, изпита моментна халюцинация, всичките му мъртви деца, един върху друг. Той потръпна. Беше избрал кодовите им названия от гръцката и римската митология, отдавайки им цялата си объркана любов. Сега се сети за нещо друго от тази митология — Фуриите. Отмъстителните. Сенките.

Той си прочисти гърлото и отвърна:

— Не чух какво каза.

— Добре ли сте? — Полидевк влезе.

— Какво те кара да мислиш, че не съм?

— Чух ви да си говорите.

Разтревожен, Елиът не можеше да си спомни да е правил такова нещо. Полидевк продължи:

— Не разбрах на кого говорите. Със сигурност никой не е минавал покрай мен. После се сетих за телефона, но от коридора се виждаше, че е затворен.

— Добре съм. Сигурно съм… мислил на глас, предполагам. Няма за какво да се тревожиш.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, не искам.

— Мога да ви стопля малко какао.

Елиът носталгично се усмихна:

— Когато вие с Кастор бяхте малки и ми идвахте на гости, ви давах какао. Помниш ли? Точно преди да заспите.

— Как бих могъл да забравя!?

— Изглежда нещата се променят сега. Смяташ ли да се грижиш за баща си, когато той остарее?

— За вас ли? Знаете, че бих направил всичко.

Елиът разчувстван кимна. Петнадесет други бяха направили всичко.

— Зная. Добре съм. Имам нужда от време за себе си. Обичам ви. Яде ли?

— Преди малко.

— Добре. А брат ти?

— Той е долу и наблюдава задната част.

— Скоро ще дойда при вас. Ще си поприказваме за едно време.

Полидевк излезе. Изтощен, Елиът се отпусна назад и си припомни лятото на петдесет и четвърта, когато закара Кастор и Полидевк в… дали беше парка „Йелоустоун“? Много години бяха минали. Паметта понякога му изневеряваше. Може да е било и в Големия каньон. Не, това беше през петдесет и шеста. Кастор беше…

Внезапно разбра колко много греши. Мозъкът му се сви от ужас. Не бяха Кастор и Полидевк. Не, беше друга двойка, и той почти заплака, защото не можеше да си спомни коя точно. Имаше горчив вкус в устата.

Напусна офиса си в ранния следобед, веднага щом помощникът му донесе новините.

— Ромул избягал? Но всичко беше организирано, клопката потвърдена! КГБ заяви, че са го заловили!

— И жената. Да — Помощникът отговаряше безразлично. — Но той е избягал.

— Как?

— Хванали са го близо до Лион. Измъкнал се от една вила, където трябвало да го убият.

— Трябваше да го убият на място!

— Явно са искали първо да го разпитат.

— Това не влизаше в уговорката! Какви поразии е направил? Колко човека от охраната е убил?

— Нито един. Бягството е било чисто.

Това го разтревожи.

— Сигурно са убили жената?

— Не. Разпитват я, за да разберат къде е отишъл.

— Това е грешка — поклати глава Елиът.

— Но изявлението им…

— Грешка е. Те лъжат. Това е номер.

— Но защо?

— Някой го е пуснал.

— Не виждам причина за това.

— Не е ли очевидно? За да ме намери.

Помощникът присви очи.

Елиът си тръгна, убеден, че помощникът му го смята за параноик. Взе Кастор и Полидевк със себе си. Седеше в тъмната стая, пазен от единствените останали му верни двама сина.

Но не можеше да продължава така до безкрай. Той беше нетърпелив да чака. Въпреки че Сенките го преследваха, той не вярваше в съдбата. „Винаги съм зависел от способностите си“ — мислеше си той. „И от хитростта си.“

„Аз го обучих. Мога да го предвидя. Какво щях да направя, ако съм на мястото на Сол?“

В момента, когато знаеше какъв въпрос да зададе, знаеше отговора. Вълнуващо. Това му даваше друга възможност. Но само ако реагира бързо.

Трябваше да се свърже с Ландиш.

По пътя на отмъщението Сол можеше и да спре, за да увеличи ужаса му.

Ландиш ще е първата му цел. Можеше да постави клопка.

 

 

Още веднъж той почувства, че е бил тук и преди. Стените му приличаха не само на тези на „Франклин“, а и на имението на Сейдж. Всичко беше навързано. Елиът използва училището, за да го изврати. Едно от съвпаденията беше „Парадигма“. Замисли се как започна всичко. Нищо не почувства, когато вдигна фондацията във въздуха. Трябваше да се изпълнява задача. Направи го за Елиът. Но сега всичко беше различно. За първи път очакваше някакво убийство. Сравнявайки стената на имението на Сейдж с тази на Ландиш, той усети промяната в себе си. Искаше да убива. Радваше, че използва същия метод, какъвто и при Сейдж. Наслаждаваше се на иронията, че използва тактиката на Елиът. „Казах ти, Ландиш, как ще те накажа, ако лъжеш. По дяволите, брат ми умря!“ Представяйки си стените на „Франклин“, очите му се напълниха със сълзи и запариха.

Обърна се към оръжието си. Можеше да избере пушка и просто да застреля Ландиш от разстояние. Това нямаше да го задоволи, нямаше да е цялостно изпълнение на задачата му. Ландиш трябваше да умре по определен начин.

Точно това, обаче, беше проблем. Ландиш вече бе предпазлив, освен това знаеше за бягството на Сол — охраната на имението беше утроена. Имаше патрули навсякъде. Посетителите влизаха с препоръки и после ги претърсваха. По стените имаше камери. Не беше възможно да проучва наоколо, както преди. Тогава как да постави експлозив? Как би могъл да взриви не само Ландиш, но и… „Казах ти какво ще направя. Тези шибани рози. Те представляват всичко, което мразя.“

Беше последният модел самолети с дистанционно управление, който можеше да закупи. Обиколи най-големите специализирани магазини в Лондон, докато го намери. Играчка с три стъпки дълги крила и обсег на половин километър. Собственият му направляван снаряд. Той премигваше със замъглени очи и го настройваше. Просто играчка. Ако Крис беше тук, щеше да се смее. Поквареното дете бе избрало играчка, за да отмъсти на баща си.

Моделът работеше с гориво. Беше го изпробвал преди това на друго място. Нямаше проблеми, за да го задейства. Отговаряше на радиосигнали, предавани чрез специално устройство. Завърташе се, издигаше се и се спускаше по негово желание. Но самолетчето имаше и товар: три килограма откраднат експлозив, равномерно разпределен по корпуса. Допълнителният товар утежняваше полета, забавяше излитането и го правеше по-тромав в небето. Но не чак толкова, че да има особено значение. Сол беше ходил и в магазин за електроника, откъдето купи нужните му части за детонатор. Закрепи го на товара и го контролира чрез предавателя си. Беше взел предвид, че детонаторът и самолетът са свързани на различни честоти. Иначе експлозивът щеше да гръмне още със стартирането на самолетчето.

Той чакаше. Зазоряваше се, но въздухът все още беше студен. Сол портъпна.

Беше сигурен, че целта му не се е скрила някъде другаде. Розите бяха твърде важни. Ландиш щеше да се страхува за тях и нямаше да ги напусне.

Мислеше си за Крис и се наслаждаваше на очакването от предстоящото удовлетворение. В седем часа зърна белокос човек, обграден от пазачи, да излиза от задната врата на къщата и да се насочва към оранжерията. Страхуваше се да не е някой друг, дегизиран като Ландиш, но успя да разпознае стария човек през бинокъла си. Нямаше грешка. Градинарските му дрехи изглеждаха обемисти. Носеше противокуршумна жилетка.

„Нищо добро няма да видиш от мен, копеле.“

Веднага щом Ландиш и охраната му влязоха в оранжерията, Сол се запромъква обратно през дърветата. Носеше самолетчето и предавателите в един сак на рамото си. Прекоси една ливада, чиято трева беше твърде мокра от росата, за да става за писта. Един селски път идеално му вършеше работа. Не видя коли и стартира самолета, като първоначално го засили, за да набере височина. Двигателят му бръмчеше. След като самолетът се изкачи над дърветата, Сол тръгна обратно към ливадата. Продължаваше да го наблюдава, докато се промъкваше през гората към скалата, от която се виждаше имението. Панталоните залепваха по краката му, овлажнени от росата, но и това му се струваше приятно. Птиците пееха. Утринният въздух миришеше на нещо свежо. Той се преструваше, че е детето, което никога не е бил. Никога не му е било позволено.

Играчката му. Усети, че бузите му сякаш са се втвърдили от засъхналите по тях сълзи. Усмихна се. Той издигна самолетчето възможно най-високо — точица на бледосиньото небе, и го насочи към имението. Патрулите се заоглеждаха. Бяха озадачени от бръмченето. Някой от тях наведоха глави. Въпреки че не можеха да го видят от такова разстояние, той се скри зад храстите. Пулсът му се ускори. Самолетчето кръжеше над имението.

Хората от охраната в началото изглеждаха като парализирани, после бързо се раздвижиха, изплашени, нервни, усетили опасността, която не можеха да видят. Докато самолетчето наближаваше оранжерията, размерите и бръмченето му се увеличаваха и няколко мъже се затичаха. Други викаха. Някои насочиха пушки. Чу ударите на куршумите по корпуса на самолетчето. Завъртайки копчетата на предавателя, той започна да прави бързи маневри, насочвайки самолетчето надясно и наляво, нагоре и надолу. И други започнаха да стрелят. Сол огледа оранжерията. Зад стъклата й видя малка фигура, облечена в бяло, обърната с лице към суматохата. Само Ландиш носеше бели дрехи. Той стоеше сред розите. Сол насочи самолетчето право към него. Куршумите бяха като канонада. Самолетчето реагираше бавно. За момент се изплаши, че са го улучили, но после освободи товара му и го изпрати право надолу. С това компенсира неточните движения на самолета. Когато се блъсна в стъклата, Сол си представи тежкото дишане на Ландиш. Натисна и втория предавател. Оранжерията избухна. Парченца стъкло се разхвърчаха, проблясвайки на слънцето. Хората от охраната се затичаха. Бяха обгърнати от пушек и пламъци. Докато бученето все още ечеше, Сол се измъкна. Представяше си листенцата на розите. Те се разпръсваха, попивайки кръвта на Ландиш.

 

 

Телефонът иззвъня. Елиът трепна. Втренчи се в него и се застави да изчака, докато се овладее достатъчно. Апаратът продължаваше да пищи.

— Ало? — Елиът беше предпазлив. Очакваше да чуе Сол да ругае тържествуващо, да го заплашва… Елиът искаше да убеди Сол да се срещнат, за да го примами в капан.

Но беше помощникът му.

— Сър, страхувам се, че имам лоши новини. Спешно съобщение от МИ–6.

— Ландиш? Нещо му се е случило?

— Да, сър. Откъде знаете?

— Кажи ми.

— Някой го е хвърлил във въздуха. В оранжерията му. Беше охраняван неотстъпно, но…

— Мили, Боже.

Когато Елиът разбра как беше пусната бомбата, сърцето му изтръпна. Ландиш не бе успял да спре Сол.

„Добре, бил е Сол. Иска да ме уведоми колко е умен. Казва ми, че ще се добере до мен, независимо от това къде съм и как съм охраняван.“ Елиът поклати глава ужасен.

„Но защо се учудвам? Аз го учих.“

Измърмори „Благодаря“ и затвори. Опитваше се да се успокои в тъмнината, да избистри мозъка си, да анализира възможностите си.

Трескав, той трепереше. Бе поразен от мисълта, че не е бил в опасност откакто работеше нелегално във Франция през войната. Оттогава така се бе издигнал, че съществуваше само политически риск. Нито един висш офицер не е бил екзекутиран за измяна. Само оперативните работници срещат смъртта на бойното поле. В най-лошия случай би могъл да получи затворническа присъда. Но вероятно няма да се стигне до това. За да се избегне компрометиране пред общественото мнение, предателите, които заемат висши постове, просто ги освобождават от длъжност. Така се преустановява възможността да вредят. А ако използва колекцията си от скандали, може дори да уреди пенсионирането си.

Не, единственият му страх бе да не го открият. Заради гордостта му и решимостта му да не се провали.

Но страхът, който сега изпитваше, бе свиреп. Не интелектуален. Инстинктивен. Рефлексен ужас. Не бе се чувствал така от онази вечер в дренажния канал във Франция, когато един германски часови се нахвърли върху него с…

Сърцето му щеше да изскочи от напрежение. Изтънелите му дробове, крехки от дългогодишното пушене, се надигаха и отпускаха героично.

„Няма да се дам. Винаги съм печелил.“ След почти четиридесет години отново срещаше решителна игра. И не мислеше да се провали.

Баща срещу сина си? Учител срещу ученика?

„Добре тогава, излез срещу мен. Съжалявам, че Крис е мъртъв, но няма да се дам да ме надвиеш. Все още съм по-добър от теб.“

Кимна. Правилата. Не отивай при врага си. Накарай го да дойде при теб. Принуди го да се бие на твоя собствена територия. Да действа по твоите правила.

Той знаеше начин. Сол грешеше, ако мислеше, че може да се добере до него, независимо от това къде е и колко добре е охраняван. Има едно място. То предлага абсолютна закрила. И най-хубавото е, че там се следват правилата.

Стана бързо и отиде в салона. Полидевк се изправи внимателно. Елиът се усмихна.

— Доведи брат си. Трябва да се приготвим. — Той спря на стълбите. — Отдавна не сме ходили на екскурзия.

 

 

Сол не обръщаше внимание на лондонския дъжд, който удряше по прозореца. Бе спуснал завесите. Въпреки това светна лампата, само за да види номера, който набираше по телефона. Отново в мрак, той лежеше в кревата и чакаше отговор. След малко ще си пусне душ, ще смени дрехите си, после ще хапне риба и чипс, които бе донесъл със себе си. Сетне ще плати за стаята, макар че я бе използвал само за час и ще продължи към целта си. Може да спи по пътя. Има твърде много работа.

Телефонът престана да бръмчи:

— Да?

Звучеше като Орлик, но трябваше да бъде сигурен.

— Бейби Рут.

— И рози.

Орлик. Руснакът му бе дал няколко номера на телефонни автомати, на които може да се свърже с него в определени дни и в определено време за информация или инструкции.

— Предполагам, че си чул ужасната новина за нашия приятел от Англия — каза Сол.

— Наистина. Внезапно, но не неочаквано. И не без последствия — отговори Орлик. — Има значително раздвижване сред колегите му. Изглежда се страхуват от внезапни новини за тях самите.

— Предприели ли са някакви мерки?

— Защо? Това притеснява ли те?

— Не, ако знам, как да ги намеря.

— Пътуването се отразява добре на душата. Разбирам.

— Можеш ли да ми препоръчаш някои курорти?

— Няколко. Знам една винарска изба във Франция около Бордо например. И почивен дом в Шварцвалд, в Германия. Ако Съветският Съюз ти харесва повече, мисля за една дача, близо до устието на Волга на Каспийско море.

— Само три? Очаквах четири.

— Ако се отправиш директно към четвъртия, може да загубиш интереса си към останалите — каза Орлик.

— От друга страна, аз така горя от нетърпение да видя четвъртия, че сигурно няма да успея да се концентрирам върху останалите.

— При мен е една твоя приятелка, която те чака да свършиш с пътуванията си, за да се върнеш при нея. Споразумяхме се да следваш насоките. Ако не правиш това, което искам, защо да ти помагам? Бях предвидил да отидеш на посещение при моя разрушителен колега в Съветския Съюз.

— И да те облекча от натиска? Благодаря. Ти ще ми помагаш, но само докато се погрижа за него. После ще хвърлиш вината върху мен и ще се отървеш чист.

— Не съм казвал нещо друго — отвърна Орлик.

— Но когато си в безопасност, може да решиш, че ще се разправиш сам с останалите. Ще направиш така, че да ме убият и ще излезеш единственият победител в цялата ситуация.

— Твоята подозрителност обижда чувствата ми.

— Аз съм замесен в това само поради една причина — Елиът. С останалите ще се занимавам по-късно. Няма гаранция, че ще успея да се справя с всички. Ако ги взема по реда, по който ти искаш, може никога да не стигна до Елиът.

— Още един повод да си предпазлив.

— Не. Слушай внимателно. Имам въпрос. Ако не чуя това, което ме интересува, затварям. Ще отида при Елиът на своя глава. Ако нещо се случи с Ерика, ще дойда и при теб.

— И наричаш това сътрудничество?

— Въпросът. Предполагам — той знае, че съм избягал и какво стана с Ландиш. Ще се досети, че отивам при него. Ще се подготви. На негово място не бих стоял у дома. Бих потърсил най-сигурната защита, на която мога да разчитам, най-безопасното място. Къде да го намеря?

Дъждът блъскаше в прозореца. В тъмнината Сол стискаше слушалката и очакваше отговора на Орлик.

— Не обичам да ме заплашват.

— Лош отговор.

— Чакай! Какво става с…? Дай ми възможност! Елиът сега? Тогава другите в замяна на Ерика?

— Освен ако не науча, че я използваш като капан.

— Имаш думата ми.

— Отговорът.

Орлик въздъхна и му каза. Сол затвори.

Сърцето му се блъскаше. Мястото, което научи от Орлик, беше брилянтно. „Но какво друго очаквах?“ — помисли си той. Въпреки омразата си трябваше да признае, че Елиът е гениален.

Най-доброто, най-стриктно контролираното място за сражение. Крис би разбрал.

 

 

Широка черна лимузина бе паркирана пред къщата. Като я наближи, Орлик се намръщи. Гумите изскърцаха върху чакълестата алея. Той паркира Ситроена си достатъчно далече от непознатия автомобил — със задницата му към дъното на алеята. Изключи фаровете и мотора, но остави ключа на таблото. Внимателно излезе и се огледа в нощта.

Ако беше видял колата отдалече, щеше да спре и да обиколи къщата, да разузнае. Но автомобилът бе паркиран така, че той не би могъл да го забележи, докато не наближи края на алеята. Не би могъл да се отдалечи, без да събуди подозрението на посетителите си. Предполагаше, че в тъмнината освен неговите наблюдатели бяха скрити и други, затова нямаше избор. Трябваше да влезе, демонстрирайки пълно безразличие.

Няколко прозореца светеха. Там. Като наближи къщата, забеляза сянка вдясно от себе си, до ъгъла. Застанал точно под снопа светлина, силуетът очевидно се стремеше Орлик да го забележи.

Отляво песента на щурците внезапно спря. Значи и от тая страна имаше някой. Но и това предупреждение лесно можеше да се избегне, като не се правят движения. Орлик трябваше да се досети, че скритите караули искаха той да разбере къде са.

Наблюдават реакциите ми. Ако не съм направил нищо нередно, не би трябвало да изглеждам нервен. Ако съм извършил това, което те подозират, ще го докажа, като се опитам да избягам.

Не се и съмняваше кои са. След „изчезването“ на Сол от вилата до Лион, Орлик отведе Ерика на юг, в имението си близо до Авиньон. Искаше да я скрие, в случай че Сол се опита да я освободи, вместо да изпълни уговорката им. Сол никога не би могъл да намери това място. Френските власти не знаеха какво става. Така че кой си бе направил тази екскурзия? Кой още бе замесен и можеше да го хване тук?

Две заключения. Някой от неговия персонал е заподозрял нещо за изчезването на Сол и е направил донос срещу него. И второ: шефовете му са тук, за да го разпитат.

— Вие — каза Орлик на руски. — Надясно. Внимавайте, не стъпвайте назад. Има резервоар зад вас. Капакът му няма да издържи тежестта ви.

Не чу отговор. Усмихнат, продължи напред. Но не към главната врата, а към входа, близо до дясната страна.

Влезе и помириса телешкото с гъби за вечеря. Тесен коридор завиваше наляво покрай кухнята към светлините във всекидневната. Мускулест пазач стоеше пред една врата, заключена с катинар.

— Отвори — нареди Орлик. — Искам да я разпитам.

Пазачът изглеждаше враждебен.

— Това няма да им хареса.

Орлик повдигна вежди.

— Очакват ви — пазачът показа към коридора.

„Знам кой е доносничел срещу мен“ — помисли си Орлик. „На подходящо място е. Ще получи това, което заслужава.“

— Ще трябва да почакат. Казах ти да отвориш!

Пазачът се намръщи.

— Но…

— Глух ли си?

Избелил очи от яд, пазачът извади ключ и освободи катинара.

Орлик влезе.

В стаята нямаше никакви мебели, които Ерика би могла да използва като оръжие. Беше й позволено да носи джинси и фанелка, но обувките й бяха взети, за да не може да избяга, ако намери начин да се освободи. Коланът й, друго потенциално оръжие, също й бе отнет. Тя го погледна от мястото, където седеше, на пода, в ъгъла.

— Добре. Будна си — каза Орлик.

— Не мога да спя от тези светлини.

— Трябват ми сведения — Орлик се обърна, кимна на пазача и затвори вратата.

Прекоси стаята. Мрачен, той извади един съветски Макаров, 9-милиметров, изпод шлифера си. Тя не се уплаши.

Той се вгледа в нея. Беше замислен и решителен.

— Значи вече е време? — очите й бяха тъмни като въглени.

Той си представи сцената, която го очакваше във всекидневната и кимна:

— Да, време е — подаде й пистолета.

Зениците й се разшириха.

Той се наведе към нея и усети аромата на косата й. Прошепна й нещо. Когато свърши, се изправи.

— Единствената ми утеха е, че и да не искаш, ще ми помагаш.

Имаше нужда от приятелско докосване. Наведе се и я целуна. По бузата. Сякаш му беше сестра. Знаеше какво го очаква.

Обърна се и напусна стаята. Пазачът изглеждаше нетърпелив.

— Разбрах — каза Орлик. — Търсят ме.

Премина през коридора. Всекидневната стана по-ярка, когато я наближи. Беше гола, сива, неуютна. Камина, покрита със сажди. Протъркан диван. Скърцащ, паянтов стол.

От който го наблюдаваше сух, неприветлив мъж.

Орлик скри изненадата си. Бе очаквал прекия си началник или в най-лошия случай директора за Европа. Но мъжът, който седеше срещу него, с хлътнали бузи и лице на пор, бе обектът на преследването му, руският наследник на групата Абелар, съветският еквивалент на Елиът.

Казваше се Ковшук. Беше облечен в черно. Клатеше се на стола, гласът му стържеше, говореше на руски. Бе заобиколен от неприветливи пазачи.

— Ще бъда кратък. Имахте инструкции да убиете американеца. Не се подчинихте. Организирахте бягството му. Предполагам, че сте искали той да ме убие.

Орлик поклати глава:

— Не зная какво… — той говореше бързо и неразбрано. — Разбира се, голяма чест е да ви видя. Но не разбирам. Не мога да поема отговорност за такъв убиец. Щом те са така непохватни…

— Не. Нямам време за театър — Ковшук се обърна към охраната: — Доведете жената. Използвайте, каквито искате методи. Накарайте я да си признае всичко, което знае. Документирайте престъпленията им. После убийте и двамата.

— Чуйте.

— Грешка. Ще те убия веднага. Искам да знам къде е американеца. — Ковшук се обърна отново към охраната: — Казах, доведете я.

Орлик изпрати с поглед пазача.

— Вие сте в грешка. Аз искам американеца толкова, колкото…

— Не ме обиждайте.

Рефлексите на Орлик се ускориха. Той носеше още един пистолет. Нямаше друг шанс, измъкна го. Ако успееше да убие останалите пазачи преди…

Но Ковшук беше предвидил това и вече бе извадил собствения си пистолет и стреля.

Орлик пое куршума с гърдите си.

Ударът го разтърси. Той залитна назад с разширени очи и рухна. Въпреки кръвта, която избликваше от устата му, той успя да се усмихне.

Бе загубил.

Но печелеше. Защото от коридора дочу силни изстрели на пистолет и позна звука на Макаров. Бе убеден, че и помощникът, който го бе предал, и пазачът на Ковшук бяха мъртви. Тази жена бе толкова ловка, колкото и съблазнителна.

Вратата се блъсна и се отвори.

Сетивата му отслабваха. Въпреки това отново чу изстрел от Макаров. Беше я предупредил за охраната отвън и за това, къде е разположена.

Представи си как тя бяга в нощта.

Ухили се на Ковшук. Чу ръмженето на Ситроена. Пистолетът отново изтрещя. И той умря.

 

 

Босите крака на Ерика бяха целите в кръв. Беше ги наранила по чакъла на алеята, докато тичаше от къщата към Ситроена. Ключът беше на таблото, както Орлик бе обещал. Окървавените й нозе натискаха ту съединителя, ту газта. Сърдита, тя настъпи по-здраво педала, превключи скоростите и се понесе по-бързо по алеята. Задните колела поднесоха. Нощта бе като стена пред нея. Не смееше да включи фаровете. Въпреки че можеше да се удари на някой незабелязан завой, не можеше да си позволи риска да превърне светлините в мишена.

Всъщност, ревът на машината достатъчно я издаваше. Задното стъкло се пръсна. Тя чу повтарящото се стакато от изстрелите на автоматичните оръжия. В резултат колата се разтресе. В огледалото видя проблясъците на цевите и разпозна отчетливото тракане на автомат.

Узита. Имаше твърде голям опит с тях, за да греши. Изведнъж разбра как се е чувствал Сол в Атлантик Сити. Намали скоростта при един завой на пътя, който забеляза навреме.

Мислите се натрапваха инстинктивно. Защо руснаците предпочитат израелски оръжия?

Нямаше време. Натисна с кървящ крак съединителя и мина на по-висока предавка. Мракът се сгъстяваше с отдалечаването й от къщата. Ситроенът се закачи в едно дърво. Не можеше да отлага повече, включи фаровете и се вторачи в огромната сянка, която с трясък излизаше от храсталака.

Лимузина. Тя обърна водещите колела наляво и настъпи оплескания с кръв педал за газта. Ситроенът изви рязко покрай муцуната на лимузината, плъзна се настрани, но задният му край се блъсна в един пън. Стопът се разби, но колелата попаднаха на чакъл, получиха ускорение и се отблъснаха напред. Тя отмина с друсане покрай барикадата, която спираше достъпа до пътя и видя тунел от дървета и храсти. В края му се различаваше черен път.

Затракаха други Узита. Строши се и втория заден фар. Добре, това правеше целта им неясна. Тя намали. Колата занесе, като премина от чакъла на черния път. Пое наляво. На правия участък включи на висока предавка и наблюдаваше, как скоростометърът преминава 120 километра в час и се отклонява към края на скалата.

Знаеше, че ще я преследват. Ситроенът се тресеше, сякаш имаше сериозни повреди. Тя трябваше да бяга с него, докато той се разпадне. Или докато намери по-добра кола.

Но пътят бе пред нея и целта й бе ясна. Прошепнатото предупреждение на Орлик бе изчерпателно. Разпитът, който му предстоеше, заплахата, пред която бяха изправени и двамата, свободата, която й даде. Бе подготвена и застреля мъжа, който дойде за нея и пазача в коридора. Уби и караула около къщата. Въпреки че босите й крака жилеха от чакъла и зрънца от него се бяха впили в стъпалата й, тя се чувстваше екзалтирана, волна, целенасочена.

Сол имаше нужда от нея. Орлик й бе казал къде е.

Тя караше с пълна скорост в нощта. Видя фарове в огледалото за обратно виждане. Постави ръката си на пистолета до нея. Но непрекъснато се връщаше на мисълта, която преди й бе хрумнала. Защо руснаците предпочитат израелски оръжия?

Отговорът я тревожеше. Защото мъжът, който чакаше Орлик в къщата, бе руският еквивалент на Елиът. Неговата охрана, както и тази на Елиът, бе преминала през училището за професионални убийци като окончателна подготовка. Бяха научени да действат като израелци и в последствие вината ще бъде хвърлена върху…

Ерика стисна зъби. Върху Израел.

Тя се носеше покрай ферми и овощни градини. Ако фаровете я настигнат, ще спре и ще опита късмета си като блокира пътя и прати преследвачите си в ада.

Но независимо от това, че Ситроенът се тресеше, тя успяваше да запази дистанция в тъмнината.

Последните думи, които Орлик й прошепна, още звучаха в главата й. „Сол е на път към Елиът. Старецът е избрал съвършеното убежище. Това е капан.“

Но за кого? За Сол или за Елиът?

Тя знаеше достатъчно. Орлик й бе казал. В провинцията. В едно градче. В една планинска долина. Канада.

Ще отиде там.