Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артур (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warlord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Издание:

ГОСПОДАРЯТ НА ВОЙНАТА. 1999. Изд. Абагар, София. Биб. Световни исторически романи. Роман. Превод: Сашка ГЕОРГИЕВА [Excalibur, Bernard CORNWELL]. Редакция: Явро ИВАНОВ. Художествено оформление: АБАГАР ДИЗАЙН. Печатница: Балкан Прес АД, София. Формат: 170x235. Печатни коли: 26.5. Цена: 9.50 лв. Страници: 424. ISBN: 954-584-313-6.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ЧАСТ ПЪРВА
ПОЖАРИТЕ В МЕЙ ДУН

Жени, ах тези жени, сякаш са навсякъде в моя разказ.

Когато започнах да пиша историята на Артур, си мислех, че това ще бъде разказ за мъже, в който ще кънтят мечове и копия, ще се печелят битки, ще се коват граници, ще има нарушени договори и опропастени крале. Нали така изглежда историята на отминалите времена? Когато изреждаме генеалогията на нашите владетели, не споменаваме имената на техните майки и баби, а казваме Мордред, син на Мордред, син на Утър, син на Кустенин, син на Кинар и така нататък чак до великия Бели Маур, който е баща на всички нас. Историята се разказва от мъже и се прави от мъже, но в този разказ за Артур жените блестят както проблясва сьомгата в черна вода.

Мъжете наистина правят историята и аз не мога да отрека, че именно мъжете наложиха закона в Британия. Ние бяхме стотици, всички покрити с кожа и желязо, въоръжени с щитове, мечове и копия и си мислехме, че ние държим съдбата на Британия в свои ръце, защото ние бяхме воини. Но всъщност редът, установен в Британия, бе плод колкото на действията на мъжа, толкова и на жената, но жената донесе по-големи разрушения за страната от мъжете. С едно заклинание тя унищожи цяла войска и сега ще разкажа за нея, защото тя беше враг на Артур.

— Кой? — ще попита Игрейн, когато чете това.

Игрейн е моята кралица. Тя е бременна, нещо, което искрено радва всички ни. Неин съпруг е крал Брочваел от Поуис, под чието покровителство живея сега в един малък манастир в Динюрак, където пиша историята на Артур. Кралица Игрейн настоя да се заема с това, тъй като е твърде млада и не познава Императора. Така наричахме Артур — Императора, на британски Амхераудр, макар че самият Артур рядко използваше тази титла. Пиша на сакски език, защото съм роден сакс, и защото епископ Сенсъм, светецът, който управлява нашата малка общност в Динюрак, никога не би ми разрешил да напиша историята на Артур. Сенсъм мрази Артур, хули паметта му и го нарича „предател“. Така че Игрейн и аз казахме на светеца, че аз пиша евангелие за нашия Господ Иисус Христос на сакски език и тъй като Сенсъм нито говори сакси, нито може да чете на какъвто и да е език, досега тази измама закриля нашето дело.

Сега разказът става все по-тъмен и по-труден за писане. Понякога, когато се замисля за моя обичан Артур, аз виждам апогея на неговото време като облян от слънцето ден, но колко бързо дойдоха облаците! По-късно, както ще видим, облаците се разкъсаха и слънцето отново огря, но настъпи нощта и оттогава не сме виждали слънчев лъч.

А кой закри слънцето, блеснало в своя зенит? Гуинивиър. Това се случи по време на бунта на Ланселот, когото Артур смяташе за приятел, а той се опита да узурпира трона на Думнония. Подмамени от своите предводители, сред които и епископ Сенсъм, християните застанаха зад Ланселот, вярвайки, че техен свещен дълг е да изчистят страната от езичниците и така да подготвят Британския остров за второто пришествие на Господ Иисус Христос през 500 г. от рождението му. В помощ на Ланселот действаше и сакският крал Сердик, който предприе ужасяваща атака по долината на Темза, опитвайки се да раздели Британия. Ако саксите бяха стигнали Севърнско море, северните британски кралства щяха да бъдат откъснати от южните. Ала по милостта на Боговете ние разгромихме не само Ланселот и неговата християнска сбирщина, но и Сердик. Ала при погрома Артур откри предателството на Гуинивиър. Видя я гола в ръцете на друг и сякаш слънцето изчезна за него.

— Не мога да разбера — каза ми един ден Игрейн в края на лятото.

— Какво не можете да разберете, скъпа лейди? — попитах аз.

— Артур обичаше Гуинивиър, нали?

— Да.

— Тогава защо не е могъл да й прости? Аз простих на Брочваел за Нуил. — Нуил беше любовница на Брочваел, но се беше разболяла от някаква кожна болест, която обезобрази лицето й. Подозирам, макар никога да не съм разпитвал Игрейн за това, че моята кралица бе използвала някаква магия, за да предизвика болестта на съперницата си. Игрейн се наричаше християнка, но християнската религия не можеше да предложи на своите последователи утехата на отмъщението. За тази цел трябва да отидете при стариците, които знаят какви билки да откъснат и какви заклинания да изрекат под мътната луна.

— Вие простихте на Брочваел — съгласих се аз, — но дали Брочваел би простил на вас?

Тя потръпна.

— Разбира се, че не! Той щеше жива да ме изгори, но такъв е законът.

— Артур можеше да изгори Гуинивиър жива — казах аз, — и много хора го съветваха да направи точно така, но той я обичаше, обичаше я страстно, и затова не можа нито да я убие, нито да й прости. Поне не в началото.

— Значи е бил глупак! — заяви Игрейн. Тя е много млада и притежава благословената увереност на младите.

— Той беше много горд — поклатих глава аз, и може би това го правеше глупав, но то важеше за всички ни. Помълчах замислен, после продължих — Искаше много неща. Искаше Британия да бъде свободна, а саксите — разгромени. Но в душата си той се нуждаеше от постоянните уверения на Гуинивиър, че е добър човек. И когато тя легна с Ланселот, за Артур това бе доказателство, че самият той е по-лош от Ланселот. Не беше вярно, разбира се, но му нанесе дълбока рана. Никога не съм виждал човек да страда така. Тя разкъса сърцето му.

— Значи той я затвори под ключ? — попита Игрейн.

— Затвори я — кимнах аз и си спомних как бях заставен да отведа Гунивиър в светилището на Свещеното бодливо дръвче в Инис Уидрин, където Моргана, сестрата на Артур, стана неин тъмничар. Гуинивиър и Моргана никога не са се харесвали. Едната беше езичничка, другата християнка. Така че в деня когато заключих Гуинивиър в манастирската обител, тя плака, а аз рядко съм я виждал да плаче.

— Тя ще остане там — каза ми Артур — до деня на смъртта си.

— Мъжете са глупаци — заяви Игрейн и ми хвърли кос поглед. — Ти изневерявал ли си някога на Сийнуин?

— Не — отговорих искрено.

— А имал ли си такива желания въобще?

— О, да. Похотливостта не изчезва дори когато си щастлив, лейди. Пък и каква е заслугата да си верен, ако верността ти не се поставя на изпитание?

— А ти смяташ ли, че си заслужава да си верен? — попита тя и аз се зачудих на кой ли млад и красив воин в двора на мъжа си е хвърлила око. Бременността й би я предпазила от неразумни постъпки за момента, но се боя от онова, което би могло да се случи после. Може би нищо. Усмихнах се.

— Ние искаме нашите любими да са ни верни, лейди, нали така? Е, не е ли ясно, че и те биха искали същото от нас? Верността е дар, който ние поднасяме на онези, които обичаме. Артур даде този дар на Гуинивиър, но тя не можа да му отвърне със същото. Тя искаше нещо по-различно.

— И какво беше то?

— Слава, а той никога не се е стремял към слава. Той я постигна, но никога не се е опивал от нея. Тя искаше свита от хиляда конника, лъскави знамена над главата й и целия британски остров, прострян пред краката й. А той искаше само справедливост и добра реколта.

— И свободна Британия и саксите разгромени — напомни ми Игрейн сухо.

— И това — признах аз. — Искаше и още нещо. И го искаше по-силно от всичко друго.

Усмихнах се при този спомен и си помислих, че може би от всички амбиции на Артур тази последната му се струваше най-трудно постижима, а и малцина от приятелите му вярваха, че той наистина иска да я постигне.

— Продължавай — изви гласец Игрейн, чудейки се дали не съм задремал.

— Той искаше само едно парче земя, замък, малко добитък и собствена ковачница. Искаше да бъде обикновен човек. Искаше други мъже да се грижат за Британия, докато той търси своето щастие.

— И така и не го намери, нали? — попита Игрейн.

— Намери го — уверих я аз, но не и в онова лято след бунта на Ланселот. То беше кърваво лято, време за отплата, когато Артур накара Думнония да му се покори.

Ланселот избяга на юг в своите белгийски земи. Артур с удоволствие щеше да тръгне след него, но в онзи момент саксите на Сердик бяха по-опасни. Бяха стигнали чак до Кориниум, когато бунтът бе потушен, и щяха дори да превземат града, ако Боговете не бяха изпратили мор във войската им. Болестта удари нашествениците в корема. Те повръщаха непрекъснато, бълваха кръв, отслабнаха така че не можеха да се крепят на краката си и точно тогава войските на Артур нанесоха удар. Сердик се опита да събере хората си, но те вече бяха убедени, че техните Богове са ги изоставили и побягнаха.

— Бягат, но пак ще се върнат — каза ми Артур, докато стояхме сред кървавите останки от ариергарда на Сердик. — Следващата пролет пак ще дойдат — поклати глава Артур. Той изчисти острието на Екскалибур с окървавеното си наметало и го мушна в ножницата. Беше си пуснал брада и тя беше посребряла. Изглеждаше по-стар с нея, много по-стар, а болката от предателството на Гуинивиър бе изострила чертите на лицето му така, че хората, които не познаваха Артур от преди, потръпваха от страшния му вид, а и той не правеше нищо, за да смекчи изражението си. Артур винаги е бил търпелив човек, но сега гневът му клокочеше толкова близо до повърхността, че можеше да избухне и при най-дребния повод.

Беше кърваво лято, време за отплата и Гуинивиър трябваше да бъде затворена в светилището на Моргана. Артур осъди жена си да бъде погребана жива зад стените на манастира, където стражите щяха да я пазят до смъртта й. Гуинивиър, принцеса на Хенис-Уирън, си бе отишла от света.

 

— Не ставай смешен, Дерфел — сряза ме Мерлин седмица по-късно. — След две години тя ще излезе оттам! А може и след една. Ако Артур искаше да я отстрани от живота си, щеше да я хвърли в пламъците и точно това трябваше да направи. Няма по-добро средство срещу прегрешенията на жената от добре разпаления огън, ама иди убеждавай Артур в това. Тоя малоумник е влюбен в нея! Наистина е малоумник. Само си помисли! Ланселот е жив, Мордред е жив, Сердик е жив и Гуинивиър е жива! Ако някой иска да живее вечно на този свят, май е най-добре да стане враг на Артур. А, добре съм, доколкото ми позволява възрастта, благодаря ти, че ме попита.

— Наистина ви попитах преди малко — търпеливо отбелязах аз — но вие не ми обърнахте внимание.

— А взех да не чувам, Дерфел. Съвсем съм оглушал — перна ухото си той — Глух като пън. От годините е, Дерфел, просто много годинки навъртях. Започвам да се разпадам, съвсем очевидно.

Нищо подобно не виждах. Той изглеждаше по-добре от когато и да било през последните години. Колкото до слуха му, той бе толкова остър, колкото и зрението му, което независимо от неговите осемдесет или повече години, бе като на орел. Мерлин не само, че не се разпадаше, ами сякаш черпеше сили от нова енергия, от онази, която му даваха Тринадесетте съкровища на Британия. Тези тринадесет Съкровища бяха стари, стари колкото Британия. Векове наред останали скрити и загубени за жителите на острова, докато накрая Мерлин успя да ги намери. Силата на Съкровищата трябваше да върне древните Богове отново в Британия. Никой не познаваше тази сила, но сега, в годината на големите размирици в Думнония, Мерлин щеше да я използва, за да направи голяма магия.

Потърсих Мерлин в деня, когато заведох Гуинивиър в Инис Уидрин. Тогава валеше силен дъжд и аз се качих на Хълма с надеждата да намеря Мерлин на върха, но там беше пусто и тъжно. Някога Мерлин имаше голям замък с кула за сънища, но замъкът бе изгорен. Стоях сред руините на Хълма с опустошена душа. Моят приятел Артур бе получил тежка рана, моята жена, Сийнуин бе далеч от мен в Поуис. Моруена и Серен, две от дъщерите ми бяха със Сийнуин, а Даян, най-малката ми дъщеричка, бе в Отвъдния свят, изпратена там от меча на един от хората на Ланселот. Мои приятели бяха мъртви, други бяха далече. Саксите се подготвяха да ни нападнат през следващата година, къщата ми бе превърната в пепелище, в живота ми сякаш нямаше капчица радост. Може би се бях заразил от тъгата на Гуинивиър, не знам, но в онзи ден под плющящия над Инис Уидрин дъжд аз се чувствах толкова самотен, колкото не съм се чувствал през целия си живот. Затова паднах на колене в калната пепел на изгорелия замък на върха на Хълма и се помолих на Бел. Молих го да ни спаси и като дете помолих Бел да ми даде знак, че Боговете мислят за нас.

Този знак се появи една седмица по-късно. Артур бе заминал на изток да поддържа в напрежение саксите по границата, но аз останах в Каер Кадарн да чакам завръщането на Сийнуин и дъщерите ми. През тази седмица Мерлин и неговата жрица Нимю отишли в големия празен дворец близо до Линдинис. Някога живеех там, когато трябваше да охранявам нашия крал Мордред, но когато той стана пълнолетен, дворецът бе предоставен на епископ Сенсъм за манастир. След бунта на Ланселот монасите на Сенсъм бяха прогонени от Линдинис и сега просторните зали на големия римски дворец стояха празни.

Местните хора ни съобщиха, че друидът е в двореца. Разказваха ни за някакви видения, чудотворни знаци и за Богове, който се разхождали през нощта. Затова аз яхнах коня и отидох да проверя, но там не открих и следа от Мерлин. Пред двореца лагеруваха двеста-триста души, които развълнувано повториха разказите за нощните видения. Като ги слушах, тръпки ме побиваха. Думнония току-що бе изстрадала лудостта на един християнски бунт, подклаждан точно от такива налудничави суеверия и сега като че ли и езичниците бяха на прага на подобна истерия. Бутнах портите на двореца, прекосих големия двор и закрачих из празните зали. Виках Мерлин, но отговор нямаше. В една от кухните огнището беше топло, друга стая беше скоро пометена, но там се бяха настанили само плъхове и мишки.

И въпреки това тълпата в Линдинс нарастваше непрекъснато. Идваха хора от всички краища на Думнония, а по лицата им бе изписана трогателна надежда. Те водеха своите сакати близки и болни роднини и търпеливо чакаха докато се смрачи. Тогава портите на двореца бяха широко отворени и те влязоха в двора — кой както можеше — едни накуцвайки, други пълзейки, трети в носилки. Можех да се закълна, че в огромната сграда нямаше никой и въпреки това някой бе отворил портите и бе запалил големите факли, които осветяваха арките, ограждащи двора.

Аз се присъединих към тълпата, която се трупаше в двора. С мен беше и Исса, моя заместник военачалник. Двамата, загърнати в дългите си тъмни наметала, застанахме до портата. Повечето хора според мен бяха селяни. Бяха бедно облечени и имаха тъмни, изпити лица, като на хора, които с пот начело изкарват прехраната си, обработвайки земята. Но в светлината на факлите виждах, че тези лица бяха огряни от надежда. Артур не би одобрил това, защото смяташе, че страдащите хора не трябва да се залъгват със свръхестествени надежди, но тази тълпа наистина се нуждаеше от надежда! Жени повдигаха болните си бебета или бутаха напред сакати дечица и всички пламенно слушаха разказите за чудотворните появявания на Мерлин. Това бе третата нощ, в която щяха да се появят чудеса, и желаещите да ги видят вече бяха станали толкова много, че не можеха да се поберат в двора на двореца. Някои се качиха на зида зад мен, други се трупаха пред портата, но никой не се покатери върху арките, които обграждаха двора от три страни. Тази дълга покрита галерия с бели колони бе охранявана от четирима копиеносци, които с оръжията си държаха тълпата на разстояние. Воините бяха ирландци от Демеция, кралството на Енгас Мак Ейрем, познах ги по черните щитове и се зачудих какво правеха тук, толкова далеч от дома.

Последната светлина на деня угасна в небето и над факлите запърхаха прилепи, а тълпата седна на плочите и всички впериха в очакване поглед към главната врата на двореца, която се намираше точно срещу портата на двора. От време на време някоя жена високо изстенваше. Деца проплакваха и майките им ги утешаваха. Четиримата копиеносци приклекнаха в ъглите на аркадата.

Всички чакахме. Стори ми се, че чакаме с часове, а мислите ми се рееха надалеч — мислех за Сийнуин и за мъртвата си дъщеря Даян. Изведнъж от вътрешността на двореца долетя страшен трясък като че ли някой бе ударил с копие огромен казан. Тълпата ахна, а някои от жените се изправиха и започнаха да се люшкат, осветени от факлите. Размахваха ръце във въздуха и призоваваха Боговете, но видения не се появиха, а вратите на двореца си останаха затворени. Аз докоснах желязната дръжка на Хюелбейн и мечът ми вдъхна увереност. Тълпата бе на ръба на истерията и това ми действаше на нервите, но още по-силно ме притесняваше самият факт, че тук се бяха събрали толкова хора, защото доколкото познавах Мерлин, той никога не се е нуждаел от публика, когато прави магиите си. Всъщност той презираше друидите, които събираха около себе си тълпи. „Всеки мошеник може да впечатли малоумници.“ — обичаше да казва Мерлин, а тази вечер като че ли самият той искаше да впечатли тълпа малоумници. Той изостри нервите на тълпата докрай. Хората стенеха и се клатеха и когато трясъкът на метал о метал се повтори, те се изправиха на крака и завикаха името на Мерлин.

Тогава вратата на двореца се отвори и тълпата постепенно замлъкна.

Няколко секунди зад вратата се виждаше само едно черно пространство, после от тъмнината излезе млад воин в пълно бойно снаряжение и застана на най-горното стъпало на аркадата.

В него нямаше нищо магическо, освен че беше красив. И това беше най-подходящата дума за него. В един свят на извити крайници, осакатени крака, обезобразени вратове, покрити с белези лица и опустошени души, този воин бе красив. Той беше висок, строен и златокос, а ведрото му лице можеше да се опише единствено като добро, дори нежно. Очите му бяха поразително сини. Не носеше шлем и косата му, дълга като на момиче, се спускаше зад раменете. Беше си сложил блестящ бял нагръдник, бели наколенници, а на кръста му висеше бяла ножница. Снаряжението му изглеждаше скъпо и аз недоумявах кой ли ще да е този воин. Мислех, че познавам повечето воини в Британия — поне тези, които можеха да си позволят доспехи като на младия мъж пред нас, но този младеж не познавах. Той се усмихна на тълпата, вдигна двете си ръце и направи знак на хората да коленичат.

Исса и аз останахме прави. Може би подтиквани от воинското си високомерие или просто искахме да виждаме по-добре над главите на останалите.

Дългокосият воин дори не отвори уста да проговори, но когато тълпата се отпусна на колене, той се усмихна в знак на благодарност и след това обиколи аркадата и загаси всички факли една по една, като ги измъкваше от поставките им и ги потапяше във ведро с вода, приготвено под всяка факла. Осъзнах, че това е внимателно обмислено представление. Дворът ставаше все по-тъмен и по-тъмен, докато накрая останаха да горят само факлите от двете страни на голямата дворцова врата. Луната беше малка и нощта бе вледеняващо тъмна.

Белият воин застана между последните две факли.

— Деца на Британия — каза той, и гласът му бе в пълна хармония с красотата му — нежен, изпълнен с топлина, — молете се на своите Богове! Вътре зад тези стени се намират Съкровищата на Британия и скоро, много скоро, тяхната сила ще бъде освободена, но сега, за да можете вие да видите тази сила, ние ще оставим Боговете да ви говорят.

След тези думи той изгаси и последните две факли и дворът потъна в непрогледен мрак.

Нищо не се случи. Тълпата мърмореше, призовавайки Бел и Гофанон, и Гранос и Дон да покажат своята сила. Полазиха ме тръпки и аз стиснах дръжката на Хюелбейн. Дали Боговете се въртяха около нас? Погледнах нагоре, където между облаците блещукаха шепа звезди и си представих как великите Богове се носят някъде високо из въздуха. Тогава Исса ахна и ме накара да сведа очи.

Ахнах и аз.

Защото от мрака се бе появило едно момиче, почти дете на прага на женствеността. Тя бе нежна, хубава в своята младост и привлекателна в своята красота и освен това бе гола като новородено. Тя бе слабичка, с малки стегнати гърди и дълги бедра. В едната си ръка носеше букет от лилии, а в другата — меч с тънко острие.

Гледах с отворена уста. Защото в тъмнината в ледения мрак, настъпил след изгасването на факлите, девойката сякаш излъчваше светлина. Наистина грееше. С бяла потрепкваща светлина. Не заслепяваше, а просто сияеше, сякаш бялата й кожа бе покрита със звезден прах. като че ли безброй сребърни прашинки блестяха, пръснати по тялото и краката й, по ръцете и косата й, но не и по лицето. Лилиите също излъчваха светлина, както и дългото тънко острие на меча.

Сияещото момиче тръгна по галерията. Тълпата в двора протегна към нея болните си деца и недъгавите си крайници, но тя вървеше като отнесена, сякаш не ги забелязваше. Просто вървеше лека и феерична, обърнала потъналото си в сянка лице надолу към камъните. Стъпките й бяха леки като перце. Тя изглеждаше вглъбена в себе си, загледана в някакъв свой сън. Хората стенеха и я викаха, но тя не ги поглеждаше. Просто продължи да върви, а странната светлина блестеше по тялото й, по ръцете и краката й, и по дългата й черна коса, обгърнала лицето й — черна маска сред призрачното сияние на всичко около него. Въпреки това, може би инстинктивно, аз долових, че това лице е красиво. Тя дойде съвсем близо до мястото, където стояхме ние с Исса, и тогава внезапно вдигна овалната сянка на лицето си и погледна към нас. Усетих ухание, което ми напомни за морето и точно тогава, така внезапно както се бе появила, девойката изчезна през някаква вратата. Тълпата си пое дъх.

— Какво беше това? — пошепна в ухото ми Исса.

— Не знам — отвърнах аз. Бях изплашен. Това не беше лудост. Беше нещо истинско, защото го бях видял със собствените си очи, но какво беше то? Богиня? Но защо бях усетил дъха на морето? — Може да е един от духовете на Манауидан — казах на Исса. Манауидан бе Богът на морето и неговите нимфи сигурно миришеха така на морска сол.

Дълго чакахме за следващото видение и когато се появи не можеше и да се сравнява с впечатлението, което направи сияещата морска нимфа. На покрива на двореца се очерта черна сянка, която бавно придобиваше формата на въоръжен воин с наметало и чудовищен шлем на главата, който бе увенчан с огромни еленови рога. Човекът едва се виждаше в тъмното, но когато луната успя да проблесне между облаците, ние го видяхме и тълпата застена, докато той стоеше над нас с оръжия в разперените си ръце, а лицето му бе скрито зад забралото на огромния шлем. Имаше копие и меч. Остана така за секунда, после и той изчезна (само дето можех да се закълна, че чух една керемида да пада от другата страна на покрива, точно когато воинът изчезна).

Веднага след това голото момиче отново се появи, само че този път тя като че ли просто се материализира на горното стъпало на аркадата. Както си беше тъмно и в следващата секунда се появи нейното сияещо стройно тяло. Лицето й отново бе в тъмна сянка, като черна маска, очертана от сиянието на косата. Няколко секунди тя остана неподвижна, после започна бавен танц. Грациозно изпъваше пръстите на краката си при всяка стъпка от сложната плетеница на изящните й движения. През цялото време танцуваше с поглед забит в земята. Струваше ми се, че трептящата неземна светлина бе отмита на места от кожата й, защото някъде се виждаше по-ярко отколкото на други места по тялото й, но със сигурност това не беше дело на човешка ръка. Сега вече и двамата с Исса бяхме на колене, защото това трябва да беше наистина знак от Боговете. То бе светлина сред мрака, красота сред грозотата. Нимфата продължаваше да танцува, светлината, излъчвана от тялото й, бавно избледняваше и когато от сияещата й красота бе останало само едва доловимо очертание в сянката на аркадата, тя спря, разтвори широко ръце и крака, смело ни погледна и изчезна.

Миг по-късно две пламтящи факли бяха изнесени от двореца. Тълпата вече крещеше, призоваваше своите Богове и настояваше да види Мерлин. Накрая той наистина се появи на дворцовата врата. Белият воин носеше една от факлите, а еднооката Нимю носеше втората.

Мерлин застана на горното стъпало, източил снага в дългата си бяла дреха. Той остави тълпата да вика. Сивата му брада, която стигаше почти до кръста му, бе сплетена на плитки, завързани с черни панделки. Дългата му бяла коса бе сплетена по същия начин. Той държеше своя черен жезъл и след малко го вдигна в знак, че тълпата трябва да замълчи.

— Имаше ли видения? — попита той с трепет в гласа.

— Да! Да! — завика тълпата в отговор и върху старото, умно, хитро лице на Мерлин се изписа изражение на доволна изненада, сякаш нямаше представа какво се е случило в двора.

Той се усмихна, после отстъпи встрани и направи подканващ знак със свободната си ръка. Две дечица, момче и момиче, излязоха от двореца, понесли Свещения съд на Клидно Ейдин. Повечето Съкровища на Британия бяха дребни неща, дори съвсем обикновени, но Свещеният съд бе истинско Съкровище и притежаваше най-голяма сила от всичките тринадесет. Той представляваше огромна сребърна купа, украсена със златни фигури на воини и зверове. Двете деца с труд мъкнеха тежкия Свещен съд, но накрая успяха да го поставят до Друида.

— Съкровищата на Британия са у мен! — оповести Мерлин и тълпата въздъхна в отговор. — Скоро, много скоро, силата на Съкровищата ще бъде освободена. Британия ще бъде възродена. Нашите врагове ще бъдат унищожени! — Мерлин замълча, за да не се надвиква с радостните възгласи, които закънтяха в двора. — Тази вечер вие видяхте силата на Боговете, но това което сте видели, е малко, съвсем незначително. Скоро цяла Британия ще стане свидетел на тяхната мощ, но ако трябва да призовем Боговете, ще имам нужда от вашата помощ.

Тълпата веднага му я обеща и Мерлин грейна в одобрителна усмивка. Тази благосклонна усмивка събуди подозрения в мен. Част от мен усещаше, че той играе някаква игра с тези хора, но си казвах, че дори Мерлин не би могъл да накара някое девойче да сияе в тъмното. Бях видял това със собствените си очи и толкова много ми се искаше да вярвам. Споменът за гъвкавото сияещо тяло ме убеди, че Боговете не са ни изоставили.

— Вие трябва да дойдете в Мей Дун! — строго каза Мерлин. — Трябва да дойдете и да останете колкото можете и си носете храна. Ако имате оръжия, донесете ги и тях. В Мей Дун ще трябва да поработим и работата ще бъде продължителна и тежка, но на Самейн, когато се разхождат мъртвите, ние с вас заедно ще призовем Боговете. Вие и аз! — Той замълча, после вдигна върха на жезъла си и го насочи към тълпата. Черната тояга затрептя сякаш търсеше някой сред множеството, и накрая спря върху мен. — Лорд Дерфел Кадарн! — викна Мерлин.

— Господарю? — отвърнах аз, объркан от факта, че успя да ме открие сред толкова много народ.

— Ти остани, Дерфел. Останалите вече може да си тръгвате. Вървете по домовете си, защото Боговете ще се появят отново едва в навечерието на Самейн. Вървете си по домовете, погрижете се за нивите си, а после елате в Мей Дун. Донесете брадви, донесете храна, и се пригответе да видите Боговете си в цялата им слава! Вървете си сега! Хайде!

Тълпата покорно тръгна. Мнозина спряха да докоснат наметалото ми, защото аз бях един от воините намерили и върнали на Британия Свещения съд на Клидно Ейдин, а това, поне в очите на езичниците ме правеше герой. Те докосваха и Исса, защото и той беше Воин на Свещения съд, но когато тълпата се разотиде, Исса остана да ме чака при портата, докато аз говорех с Мерлин. Поздравих друида и го попитах за здравето, но вместо да отговори, той направо ме запита дали съм харесал странните събития, станали по-рано тази вечер.

— Какво беше онова? — попитах аз.

— Кое какво беше? — невинно вдигна вежди Мерлин.

— Момичето в тъмнината — поясних аз.

Очите му се разшириха в престорено удивление.

— Тя пак ли беше тук? Колко интересно! Момичето с крилата или другото, дето сияе? Сияещото момиче! Нямам представа коя е тя, Дерфел. Не мога да разгадавам всичко тайнствено на този свят. Ти прекара твърде много време в компанията на Артур и като него си започнал да вярваш, че всяко нещо трябва да има някакво разумно обяснение, но, уви, Боговете рядко разясняват поведението си. Би ли свършил нещо полезно като внесеш Свещения съд вътре?

Вдигнах огромния Свещен съд и го отнесох в двореца, в украсената с колони приемна зала. Когато минах от тук през деня помещението беше празно, а сега имаше кушетка, ниска маса и четири железни поставки, върху които горяха газени светилници. От кушетката ми се усмихна младият, красив воин с белите доспехи и неимоверно дългата коса, а Нимю, облечена с раздърпана черна роба, току-що бе запалила с восъчна свещ фитилите на газените лампи.

— Тук нямаше нищо тази сутрин — казах аз, сякаш обвинявах присъстващите в престъпление.

— Сигурно така ти се е сторило — каза Мерлин безгрижно. — Може пък ние да не сме искали да ни видиш. Познаваш ли принц Гауейн? — махна той с ръка към младия мъж, който стана и ме поздрави с поклон, — Гауейн е син на крал Будик от Брослианд — представи ми го Мерлин — и следователно племенник на Артур.

— Лорд принц — сведох аз глава към Гауейн. Бях чувал за Гауейн, но никога не го бях виждал. Брослианд беше британското кралство отвъд морето в Арморика, но откакто франките засилиха натиска си върху границата му, при нас рядко идваха гости от там.

— За мен е чест да се запозная с вас, лорд Дерфел — каза учтиво Гауейн, — славата ви се носи далеч отвъд бреговете на Британия.

— Не ставай смешен, Гауейн — сопна се Мерлин. — Славата на Дерфел не се носи никъде, освен може би в дебелата му глава. Гауейн е дошъл да ми помогне — обясни ми той.

— В какво по-точно? — попитах аз.

— Да съхраним Съкровищата, разбира се. Той е изключителен воин, или поне така съм чувал. Вярно ли е това, Гауейн? Наистина ли си страшен воин?

Гауейн само се усмихна. Той не изглеждаше много страшен, защото беше още твърде млад, на петнадесет или най-много на шестнадесет лета — брадата му още не беше поникнала. Дългата му руса коса му придаваше вид на момиче, а белите му доспехи, които отдалече ми се видяха скъпа направа, сега се оказаха обикновени железни само дето бяха боядисани с вар. Ако не беше неговата самоувереност и безспорната му красота, щеше да изглежда смешен.

— И какво прави ти откакто се срещнахме за последен път? — попита ме Мерлин. Точно тогава му казах за Гуинивиър и той ми си присмя задето вярвам, че тя ще остане затворена цал живот. — Артур е малоумник — убедено заяви Друидът. — Гуинивиър може да е умна, но той няма нужда от нея. На него му трябва нещо простичко и глуповато, нещо, което да сгрява леглото му, докато той се тревожи за саксите.

Мерлин седна на кушетката и се усмихна на трите деца, които му поднесоха чиния с хляб и сирене и бутилка медовина.

— Вечеря! — щастливо каза той. — Хапни с мен, Дерфел, защото ние искаме да поговорим с теб. Седни! Ще видиш, че на пода ще ти е доста удобно. Седни до него, Нимю.

Аз седнах. Нимю досега сякаш не ме забелязваше. Празната ябълка на липсващото й око, което един крал изтръгна от лицето й, бе покрито с черна превръзка, а косата й, остригана толкова късо, когато тръгнахме на юг към Морския дворец на Гуинивиър, сега бе попораснала, но не много и Нимю все още приличаше на момче. Изглеждаше ядосана, но тя винаги така изглеждаше. Животът й бе посветен на едно единствено нещо — преследването на Боговете — и тя презираше всичко, което я отклоняваше от това търсене. Вероятно си мислеше, че ироничната учтивост на Мерлин е просто загуба на време. Двамата с нея бяхме израсли заедно и в годините след нашето детство не веднъж й бях спасявал живота, бях я хранил и обличал, но въпреки това тя се отнасяше с мен като с непоправим глупак.

— Кой управлява Британия? — попита ме тя грубо.

— Неправилен въпрос! — сопна й се Мерлин с неочаквана разпаленост, — съвсем неправилен въпрос!

— Е? — настоя тя, пренебрегвайки гнева на Мерлин.

— Никой не управлява Британия — отвърнах аз.

— Правилен отговор — злорадо отбеляза Мерлин. Лошото му настроение разтревожи Гауейн, застанал зад кушетката на Мерлин, вперил напрегнат поглед в Нимю. Младежът се страхуваше от нея и това изобщо не ме учуди. Повечето хора се страхуваха от Нимю.

— Тогава кой управлява Думнония? — попита ме тя.

— Артур — отвърнах.

Нимю хвърли победоносен поглед към Мерлин, но Друидът само поклати глава.

— Думата е rex — каза той — rex, и ако някой от вас има и най-малко понятие от латински, щеше да знае, че rex означава крал, а не император. Думата за император е imperator. Трябва ли да рискуваме всичко, само защото вие сте неграмотни?

— Артур управлява Думнония — настоя Нимю.

Мерлин не й обърна внимание.

— Кой е кралят тук? — обърна се той към мен.

— Мордред, разбира се.

— Разбира се — повтори Мерлин. — Мордред! — и той плю срещу Нимю. — Мордред!

Тя се извърна сякаш той й досаждаше. Аз съвсем се обърках, защото изобщо не разбирах за какво спорят пък и не можах да попитам, защото двете деца изникнаха иззад завесите, спуснати пред вратата, натоварени с още хляб и сирене. Докато поставяха чиниите на пода, аз долових отново мирис на море, същия дъх на сол и водорасли, който бе долетял до мен от голото видение. А когато децата се скриха зад завесата миризмата изчезна заедно с тях.

— И така — обърна се Мерлин към мен със задоволството на човек, току-що спечелил важен спор — има ли Мордред деца?

— Няколко може би — отвърнах аз. — Малко ли момичета е изнасилил?

— Така правят кралете — безгрижно отбеляза Мерлин. — Принцовете също. Ти изнасилваш ли момичета, Гауейн?

— Не, лорд — потръпна Гауейн като че ли само мисълта затова го ужасяваше.

— А Мордред никога не изпуска подобни възможности — поглади брадата си Мерлин. — Метнал се е на баща си и на дядо си в това отношение, макар че те и двамата бяха далеч по-нежни от младия Мордред. Да вземем Утър — той не можеше да устои на нечие красиво лице. Или пък грозно, зависеше от настроението му. А Артур никога не си е падал по изнасилването. Също като теб, Гауейн.

— Радвам се да чуя това — въздъхна Гауейн и Мерлин завъртя подигравателно очи.

— И какво ще прави сега Артур с Мордред? — въпросът на Друида бе отправен към мен.

— Ще го държи затворен тук, господарю — отговорих, обгръщайки с очи стените на двореца.

— Затворен! — засмя се Мерлин, това изглежда му се видя много забавно. — Гуинивиър под ключ, епископ Сенсъм и той. Ако върви все така, всички в живота на Артур накрая ще се окажат затворени някъде! А ние ще трябва да минем на мухлясал хляб и вода. Какъв глупак е Артур! Трябва да му пръсне мозъка на Мордред, а не да го затваря.

Мордред бе дете, когато наследи кралската корона, и Артур трябваше да упражнява кралската власт, докато момчето порасна. Но когато Мордред стана пълнолетен, Артур, верен на обещанието, дадено на Великия крал Утър, предаде кралството на младия крал. Мордред злоупотреби с тази власт, и дори направи заговор срещу живота на Артур и именно този заговор, насърчи Сенсъм и Ланселот и те събраха смелост за своя бунт. Сега Мордред трябваше да бъде затворен, макар че Артур бе убеден, че към законния крал на Думнония, в чиито вени тече кръвта на Боговете, трябва да се отнасяме с почит, дори да не му е разрешено да упражнява властта си. Мордред щеше да бъде държан под стража в този огромен дворец, щеше да разполага с всички удобства, които пожелае, но нямаше да има възможност да прави бели.

— Значи ти мислиш, че Мордред има палета? — попита ме Мерлин.

— Бих казал десетина, така мисля.

— Ако изобщо можеш да мислиш — сопна се Мерлин. — Кажи ми едно име, Дерфел! Кажи едно име!

Замислих се за момент. Знаех повече подробности за прегрешенията на Мордред от другите, защото му бях настойник докато навърши пълнолетие. Бях поел това задължение с неохота и така и не можах да се справя със задачата си. Нито се почувствах, нито успях да накарам Мордред да ме почувства като баща, а моята Сийнуин се опита да му бъде майка, но и тя се провали и нещастното дете израсна мрачно и зло.

— Тук имаше едно слугинче — казах аз — и той дълго време споделя нейната компания.

— И как се казваше тя — попита Мерлин с уста пълна със сирене.

— Сиуилог.

— Сиуилог! — името като че ли го разсмя. — И твърдиш, че той е направил дете на тази Сиуилог?

— Момче — уточних аз, — ако разбира се беше негово, а то вероятно си беше негово.

— И тази Сиуилог — размаха той ножа, с който си режеше сирене, — къде би могла да е?

— Вероятно някъде съвсем наблизо — отговорих аз. — Тя не се премести с нас в Ърмидс Хол и Сийнуин смяташе, че Мордред й е дал пари.

— Значи той е изпитвал някакви чувства към нея?

— Мисля, че да.

— Какво облекчение е да разбереш, че в това ужасно момче все пак имало и нещо хубаво! Сиуилог, а? Ще можеш ли да я намериш, Гауейн?

— Ще се опитам, лорд — каза Гауейн с плам.

— Не е достатъчно да опиташ. Намери я! — сопна се Мерлин. — Как изглеждаше това момиче, Дерфел? Сиуилог — какво странно име.

— Нисичка, пълничка с черна коса.

— Дотук успяхме да ограничим нашето търсене като включихме в него всички момичета в Британия под двадесет години. Не можеш ли да си спомниш нещо по-характерно? На колко години би било сега детето?

— На шест — отвърнах аз. — И ако не ме лъже паметта, то беше червенокосо.

— А момичето?

Поклатих глава.

— Симпатично, но нищо особено.

— Във всяко момиче има нещо особено — надменно отбеляза Мерлин, — да не говорим пък за някое, дето се казва Сиуилог. Намери я, Гауейн.

— Защо ти е тя? — попитах недоумяващо.

— Аз вра ли си носа в твоите работи? — отговори ми Мерлин с въпрос. — Идвам ли да ти задавам глупави въпроси за копия и щитове? Досаждам ли ти непрекъснато с идиотски забележки за начина, по който раздаваш правосъдие? Интересувам ли се от твоите реколти? Накратко, правя ли се на глупак, проявявайки желание да се меся в твоя живот, Дерфел?

— Не, господарю.

— Тогава умолявам те не ме разпитвай за моите работи. Не е дадено на полските мишки да разбират живота на орела. А сега хапни малко сирене, Дерфел.

Нимю отказа да яде. Бе заприличала на черен облак, ядосана от начина, по който Мерлин бе отхвърлил твърдението й, че Артур е действителният владетел на Думнония. Мерлин не й обръщаше внимание. Предпочиташе да дразни Гауейн. Повече не спомена Мордред, нито пък поде разговор за плановете си в Мей Дун. Макар че накрая все пак отвори дума за Съкровищата, докато ме изпращаше към външната порта на двореца, където Исса все още ме чакаше. Черният жезъл на Друида потропваше по плочите на двора, където тълпата бе наблюдавала виденията да идват и да си отиват.

— Имам нужда от хора, нали разбираш — каза Мерлин. — Защото ако трябва да се призоват Боговете, ще има много работа, която двамата с Нимю просто няма да можем да свършим сами. Ще ни трябват сто човека, може и повече!

— Каква ще е тая работа?

— Ще видиш, ще видиш. Хареса ли ти Гауейн?

— Изглежда има желание да помага.

— О, няма съмнение, но дали това е достойно за възхищение? И кучетата те гледат с такава готовност. Той ми напомня за Артур, когато беше малък. Изпълнен с желание да върши добро.

Мерлин се изсмя.

— Господарю — започнах аз, — какво ще стане в Мей Дун? — толкова ми се искаше да ми вдъхне увереност.

— Ще призовем Боговете, разбира се. Процедурата е много сложна и аз мога само да се моля да не объркам нещо. Нимю, както може би си забелязал, смята, че още от сега съм поел по грешен път, но то ще си покаже, ще се разбере. — той направи няколко крачки умълчан. — А ако направим всичко както трябва, ако успеем, Дерфел, какво ще видим само! Ще видим как Боговете идват с цялата си мощ. Манауидан, крачещ през морето, целият мокър и величествен. Таранис, който разцепва небето със светкавици, Бел и след него огнена диря, оставена в небесата и Дон, стъпила здраво сред облаците със своето огнено копие. Това ще трябва да стресне християните, а! — Мерлин направи две нескопосани танцови стъпки просто за удоволствие. — Тогава епископите ще подмокрят черните си раса, нали?

— Да, но не можете да сте сигурен, че ще стане — казах аз, жадувайки да ме увери в обратното.

— Не ставай смешен, Дерфел. Защо винаги търсиш у мен някаква сигурност? Единственото, което мога да направя, е да извърша ритуала и да се надявам да не объркам нещо. Но ти стана свидетел на нещо тази вечер, нали? То не ти ли вдъхна увереност?

Поколебах се, чудейки се дали не бях станал свидетел просто на добре изпипан номер. Но какъв пък ще е този номер дето може да направи кожата на едно момиче да сияе в тъмното?

— А Боговете ще се сражават ли срещу саксите? — попитах аз.

— Точно затова ще ги повикаме, Дерфел — отвърна Мерлин търпеливо. — Целта е Британия да бъде възродена, да стане каквато беше в старите времена, преди съвършенството й да бе нарушено от сакси и християни.

Той се спря до портата и впери поглед навън в тъмното.

— Аз наистина обичам Британия — отрони той с внезапно заглъхнал глас. — Толкова обичам този остров. Той е много специално място. — Мерлин постави ръка на рамото ми. — Ланселот изгори къщата ти. Къде живееш сега?

— Ще трябва да си построя нещо — казах аз, но нямаше да бъде в Ърмидс Хол, където умря малката ми Даян.

— Дун Карик е празен — погледна ме Мерлин. — Ще те оставя да живееш там, но при едно условие: когато си свърша работата и Боговете се върнат при нас, да мога да дойда и да умра в твоята къща.

— Можеш да дойдеш и да живееш в нея, господарю.

— Да дойда и да умра, Дерфел, да умра. Стар съм. Още една задача ми остана и нея ще се опитам да реша в Мей Дун — ръката му продължаваше да лежи на рамото ми. — Да не мислиш, че не знам какви рискове поемам?

Долових страх в думите му.

— Какви рискове, господарю? — попитах неловко.

В тъмното изкряска сова и Мерлин наклони глава в очакване крясъкът да се повтори, но това не стана.

— През целия си живот — каза той след малко — съм се стремял да върна Боговете в Британия. Сега имам необходимите средства, но не знам дали ще свършат работа. Нито пък съм сигурен, че аз съм човекът, който трябва да извърши ритуалите. Не знам изобщо дали ще доживея да видя какво ще стане — ръката му стисна рамото ми. — Върви, Дерфел — каза той, — върви. Аз трябва да спя, защото утре тръгвам на юг. Но на Самейн те искам в Дурновария. Ела да видиш Боговете.

— Ще бъда там, господарю.

Той се усмихна и тръгна към двореца. А аз закрачих към Каера, замаян, изпълнен с надежда, обременен със страхове. Чудех се къде ли ще ни отведе магията сега, може би направо в краката на саксите, които щяха да дойдат през пролетта. Защото ако Мерлин не успееше да призове Боговете, Британия беше обречена.

 

Бавно, като водна повърхност след водовъртеж, Британия се успокои. Ланселот страхливо се криеше във Вента от отмъщението на Артур. Мордред, нашият законен крал, дойде в Линдинис, където му се отдаваше необходимата почит, но охрана от копиеносци не го допускаше извън двореца. Гуинивиър живееше в Инис Уидрин под зоркото око на Моргана, а Сенсъм, съпругът на Моргана, бе затворен в покоите за гости в къщата на Емрис, епископа на Дурновария. Саксите се оттеглиха зад границите си, макар че щом събрахме реколтата, и ние и те, отново започнаха нападенията. Сеграмор, нумидиецът, командващ една от войските на Артур, пазеше границата със саксите. А братовчедът на Артур, Кълхуч, който отново бе станал един от военачалниците във войската на Думнония, се бе установил в крепостта Дунум, откъдето наблюдаваше границата ни с Белгийските земи на Ланселот. Нашият съюзник, кралят на Поуис, Кунеглас остави сто копиеносци под командването на Артур и се върна в своето кралство. По пътя срещна сестра си принцеса Сийнуин, която се връщаше в Думнония. Сийнуин беше моя жена, а аз бях неин мъж, въпреки че тя бе дала клетва никога да не се омъжва. Тя пристигна с нашите две дъщери в началото на есента и трябва да си призная, че докато не я видях не можах да се почувствам истински щастлив. Посрещнах я на пътя южно от Глевум и дълго я държах в прегръдките си, защото бях изживял мигове, в които си мислех, че никога няма да я видя отново. Тя беше красавица, моята Сийнуин, една златокоса принцеса, която някога, много отдавна, бе сгодена за Артур, а когато той се отказа от подготвения брак заради Гуинивиър, ръката на Сийнуин бе обещана на други големи принцове, но двамата с нея избягахме и смея да кажа, че направихме добре.

Превърнахме Дун Карик в свой дом. Той се намираше северно от Каер Кадарн, съвсем наблизо. Дун Карик означава „Хълмът край красивия поток“ и мястото наистина си заслужаваше красивото име. Когато отидохме там си помислих, че ще бъдем щастливи сред тази красота. Замъкът на върха на хълма бе направен от дъб и покрит със сламен покрив, а около него имаше десетина други сгради, заобиколени от изгнила дървена ограда. Хората, които живееха в малкото селце, разположено в подножието на хълма, вярваха, че замъкът е обитаван от духове, защото Мерлин бе оставил стария друид Бализ да доживее живота си тук. Моите копиеносци обаче изчистиха всички гнезда и гадини, после изхвърлиха всички ритуални принадлежности на Бализ. Не се съмнявах, че селяните, въпреки страха си от стария замък, вече бяха отнесли казаните, триножниците и всичко друго, което имаше някаква стойност, а на нас ни бяха оставили змийските кожи, сухите кости и разложените тела на умрели птици и всичко това покрито с дебел пласт паяжини. Много от костите бяха човешки, цели купища, и ние ги заровихме в отделни ями, та душите на мъртвите да не могат да се връщат и да ни тормозят.

Артур ми беше изпратил десетки млади мъже, от които трябваше да направя воини, и през цялата есен аз ги обучавах да боравят с копието и щита. А веднъж седмично, повече по задължение, отколкото за удоволствие, посещавах Гуинивиър в близкия Инис Уидрин. Носех й храна, а когато застудя и занесох едно голямо наметало от меча кожа. Понякога водех при нея и сина й Гуидър, но тя се чувстваше неловко в негово присъствие. Отегчаваше се от неговите разкази за риболова в потока при Дун Карик или за ловните му излети в нашите гори. Самата тя обичаше да ходи на лов, но това удоволствие вече не й се разрешаваше, можеше само да се разхожда из двора на християнското светилище. Тя си беше все така красива. Наистина нещастието бе придало особен блясък на големите й очи, какъвто по-рано нямаха, макар тя никога да не показваше мъката си. Беше прекалено горда, но за мен бе ясно, че е нещастна. Моргана я дразнеше с постоянните си християнски проповеди и с непрестанните си твърдения, че Гуинивиър е ужасната Вавилонска блудница. Гуинивър понасяше това търпеливо и се оплака само веднъж в началото на есента, когато нощите се удължиха и хралупите побеляха от първия нощен скреж — каза ми, че в нейните стаи е твърде студено. Артур сложи край на това, като заповяда Гуинивиър да разполага с дърва колкото поиска. Той все още я обичаше, но му ставаше крайно неприятно, когато му споменавах за нея. Колкото до Гуинивиър, аз не можах да разбера кого обичаше тя. Винаги ме питаше за Артур, но нито веднъж не спомена Ланселот.

И Артур бе затворник, но измъчван от терзанията на собствената си душа. Негов дом, ако изобщо може да се нарече така, бе кралският дворец в Дурновария, но той предпочиташе да обикаля Думнония, пътувайки от крепост в крепост, за да ни подготвя за войната срещу саксите, която очакваше да се разрази пред новата година. Но ако имаше място, където Артур се задържаше повече време откъдето и да било другаде, то това беше Дун Карик. От върха на нашия хълм ние го виждахме как идва и миг по-късно прозвучаваше рог, който ни предупреждаваше, че неговите конници са прецапали потока. Синът му, Гуидър, изтичваше надолу да го посрещне, а Артур се навеждаше от седлото на Ламрей и грабваше момчето от земята, за да препусне с него към нашата порта. Той беше нежен с Гуидър, както всъщност с всички деца, но с възрастните бе студен и сдържан. Предишният Артур, човекът, изпълнен с радостно въодушевление, вече го нямаше. Той разголваше душата си само пред Сийнуин и винаги когато идваше в Дун Карик, разговаряше с нея с часове. Говореха за Гуинивиър, че за кого друг?

— Той още я обича — споделяше с мен Сийнуин.

— Трябва пак да се ожени — смятах аз.

— Как би могъл? — учуди се Сийнуин. — Та той мисли само за нея.

— Ти какво му казваш?

— Да й прости, разбира се. Тя едва ли ще постъпи толкова глупаво втори път, и ако тя е жената, която го прави щастлив, тогава той би трябвало да преглътне гордостта си и да върне Гуинивиър в живота си.

— Той е твърде горд, за да постъпи така.

— Очевидно — съгласи се Сийнуин с укор в гласа. Тя остави хурката и вретеното. — Мисля, че Артур трябва първо да убие Ланселот. Това ще го направи щастлив.

Артур направи такъв опит същата есен. Внезапно нахлу във Вента, столнината на Ланселот, но Ланселот бе надушил опасността и бе избягал при своя покровител Сердик. Той бе взел със себе си Амхар и Лохолт, синовете на Артур от неговата ирландска любовница Айлийн. Близнаците изпитваха неприязън към баща си задето са незаконно родени и се бяха съюзили с враговете му. Артур не успя да намери Ланселот, но пък се върна с богата плячка от зърно, от което имахме голяма нужда, тъй като безредиците през лятото неизбежно се бяха отразили върху количеството на нашите запаси.

В средата на есента, само две седмици преди Самейн, дни след нахлуването си във Вента, Артур отново посети Дун Карик. Беше отслабнал, а чертите на лицето му се бяха изострили още повече. Той никога не е внушавал страх с присъствието си, но сега бе станал затворен и хората не знаеха какво мисли, тази сдържаност му придаваше тайнственост, съчетана с твърдостта, която прибавяше тъгата, изпълнила душата му. Навремето гневът бе последната емоция, на която той се поддаваше, но сега пламваше по най-малкия повод. Най-често се ядосваше на самия себе си, защото бе убеден, че е неудачник. Първородните му синове го бяха изоставили, бракът му се беше провалил, а с него и Думнония. Той си мислеше, че може да направи съвършено кралство, в което ще господства правосъдието, сигурността и мирът. Но християните бяха предпочели клането. Той се обвиняваше, че не е предвидил станалото и сега в затишието след бурята, се съмняваше в своите собствени идеи и представи.

— Трябва просто да се заловим с малките неща, Дерфел — каза ми Артур в онзи ден.

Беше прекрасен есенен ден. Облаци бяха нашарили небето така че слънчевата светлина проникваше през тях на златни струи и осветяваше жълтокафявия пейзаж на запад от нас. Артур този път не потърси компанията на Сийнуин, а тръгна с мен към една полянка току отвъд поправената дървена ограда на Дун Карик. Оттам той тъжно се загледа към Хълма, който се извисяваше самотен на хоризонта. Бе впил очи в Инис Уидрин, където беше Гуинивиър.

— С малките неща ли? — учудих се аз.

— Да разгромим саксите, разбира се — при тези думи изкриви лице, защото знаеше, че саксите съвсем не са дребно нещо. — Те отказват да разговарят с нас. Ако изпратя пратеници, ще ги убият. Така ми казаха миналата седмица.

— Те ли? — попитах аз.

— Те — потвърди мрачно той, имайки предвид както Сердик, така и Аел. Двамата сакски крале обикновено се държаха гуша за гуша, отношения, поддържани от нас с огромни подкупи, но сега, изглежда, и те бяха усвоили урока, който Артур така успешно разясни на британските кралства: че само единството може да донесе победа. Двамата сакски монарси обединяваха силите си, за да разгромят Думнония и решението им да не приемат наши пратеници бе доказателство за това и в същото време бе предохранителна мярка. Пратениците на Артур можеха да носят подкупи, които биха отслабили решимостта за действие на техните старейшини. Освен това, няма пратеници, които да не се използват за шпиониране на врага, колкото и настойчиво да се стремят към мир. Сердик и Аел не искаха да рискуват. Те възнамеряваха да заличат различията помежду си и да обединят войските си, за да ни разгромят.

— Надявах се, че епидемията е отслабила силите им — казах аз.

— Да, но са дошли нови хора, Дерфел. Разправят, че всеки ден идват лодки, пълни с гладни мъже. Те знаят, че ние сме слаби, така че другата година ще дойдат хиляди нови сакси, стотици хиляди.

Тази мисъл сякаш опияни Артур.

— Цяла орда! Може би точно така ще свършим ние с теб, Дерфел? Двама стари приятели, щит до щит, посечени от брадвите на варвари.

— Има и по-лоши начини да умреш, лорд.

— И по-добри — добави той бързо. Беше се загледал към Хълма. Всъщност винаги, когато идваше в Дун Карик, Артур сядаше тук на западния склон; никога на източния, нито пък на южния, който гледаше към Каер Кадарн; винаги тук с поглед отправен отвъд долината. Знаех за какво мисли и той знаеше, че знаех, но никога не споменаваше името й, защото не искаше да знам, че всяка сутрин се събужда с мисълта за нея и че всяка вечер се моли да я сънува. Изведнъж Артур усети втренчения ми поглед и сведе очи надолу към полето, където Исса обучаваше момчетата на бойно майсторство. Есенният ден бе изпълнен с острия трясък на ударите на оръжие в оръжие и грубия глас на Исса, който викаше остриетата да се държат ниско, а щитовете високо.

— Как се справят? — вдигна брадичка Артур към новобранците.

— Като нас преди двадесет години — отвърнах аз, — когато по-старите казваха, че от нас никога няма да излязат воини, а след двадесет години тези момчета ще говорят същото за синовете си. Те ще станат добри. Една битка е достатъчна да обръгнат, после ще се справят не по-зле от всеки друг воин в Британия.

— Една битка — мрачно повтори Артур, — може да ни е останала само една битка. Когато саксите дойдат, Дерфел, те ще бъдат много повече от нас. Дори ако Поуис и Гуент изпратят всичките си войски, пак ще бъдат повече от нас.

И това беше горчивата истина.

— Мерлин ми разправя да не се тревожа — саркастично продължи Артур. — Казва, че неговото дело в Мей Дун ще направи войната ненужна. Ходил ли си там?

— Още не.

— Стотици глупаци теглят дърва за огън към върха. Лудост. — Артур се изплю надолу по склона. — Аз не вярвам в Съкровища, Дерфел, а в стените от щитове и в острите копия. Имам и една друга надежда — започна той, но замълча.

— Каква? — нетърпеливо се обадих аз. Артур се обърна към мен и ме погледна.

— Ако можем още веднъж да разделим враговете си, може би ще имаме някакъв шанс. Ако Сердик дойде сам, ние можем да го победим, стига Поуис и Гуент да ни помогнат. Но Сердик и Аел заедно не мога да разгромя. Бих могъл, ако имах на разположение пет години, за да възобновя войската, но това е невъзможно да се направи за следващата пролет. Единствената ни надежда, Дерфел, е враговете ни да се скарат.

От години разчитахме на тази стратегия, когато водехме война — подкупваме единия сакски крал, за да воюваме срещу другия, но от самия Артур чух, че саксите правят всичко възможно да предотвратят подобно развитие на нещата тази зима.

— Ще предложа на Аел траен мир — продължи той. — Той ще може да задържи всички земи, които владее сега, и всички земи, които успее да отнеме от Сердик, като той и неговите наследници ще могат да управляват тези владения за вечни времена. Разбираш ли ме? Ще му отстъпя тази земя завинаги, стига да ме подкрепи в предстоящата война.

Известно време мълчах. Предишният Артур, моят приятел Артур от времето преди трагичната нощ в храма на Изида, никога не би произнесъл тези думи, защото в тях нямаше капка истина. Нямаше човек, който би оставил британска земя в ръцете на омразните сакси. Артур разчиташе на това, че Аел ще повярва на тази лъжа, а след няколко години Думнония ще наруши обещанията и ще нападне Аел. Знаех това, но нямах намерение да поставям под съмнение казаното от Артур, защото тогава нямаше да мога да се преструвам, че самият аз вярвам на думите му. Вместо това припомних на Артур за една стара клетва, заровена върху камък край едно далечно дърво.

— Ти се закле да убиеш Аел — припомних му аз. — Забрави ли тази клетва?

— Вече не ме интересуват никакви клетви — отвърна той студено и после избухна. — И защо да ме интересуват? Да не би някой да спазва клетвите си към мен?

— Аз, лорд.

— Тогава ми се подчинявай, Дерфел, и върви при Аел.

Знаех, че рано или късно ще поиска това от мен. Не отговорих веднага, а се загледах в Исса, който подреждаше младоците в нестройна стена от щитове. После се обърнах към Артур.

— Мислех, че Аел е обещал смърт за твоите пратеници.

Артур не ме погледна, а втренчи взор в далечния зелен хълм.

— Старите хора казват, че тази година зимата ще бъде тежка. Искам да знам отговора на Аел преди да паднат снеговете.

— Да, лорд — отговорих аз.

Трябва да бе усетил недоволството в гласа ми, защото се обърна и ме погледна.

— Аел няма да убие собствения си син.

— Да се надяваме, лорд — отвърнах аз без ентусиазъм.

— Така че върви при него, Дерфел — заповяда Артур. Ако това, което знаеше за саксите бе вярно, той току-що ме бе осъдил на смърт, но гласът му дори не трепна. Изправи се и изтърси тревата от бялото си наметало.

— Само да разбием Сердик на пролет, Дерфел, и ще можем да изградим отново Британия.

— Да, лорд — кимнах аз. В неговите уста това звучеше толкова просто: само да разбием саксите и после да възстановим Британия. Все така му се струваше — едно последно усилие и после радост без край. Но никога не ставаше така. И сега нещата не изглеждаха никак розови, но в отчаянието си, решен да потърся последния ни шанс, трябваше да тръгна на път, за да видя баща си.

* * *

Аз съм сакс. Когато майка ми Ърс била бременна, войниците на Утър я взели в плен и я заробили. Аз съм се родил скоро след това. Отделили ме от майка ми, когато съм бил съвсем малък, но не бебе, защото вече съм говорел на сакски. По-късно, много по-късно, в самото навечерие на бунта на Ланселот, намерих майка си и от нея разбрах, че моят баща е Аел.

Така че във вените ми тече чиста сакска кръв, при това наполовина кралска. Но тъй като бях отгледан сред брити, не чувствах никакво родство с презряните сакси. За мен, както и за Артур и за който и да било свободен брит, саксите бяха чума, дошла при нас през Източното море.

Откъде идваха те, никой всъщност не знаеше. Сеграмор, а той бе пътувал повече от който и да било друг военачалник на Артур, ми разправяше, че родината на саксите е далечно място, покрито с мъгла, пълно с блата и гори, но и той признаваше, че никога не е ходил там. Знаеше само, че се намира някъде отвъд морето и че саксите напускат родните си огнища, според него защото британската земя била по-хубава, но аз бях чувал, че саксите всъщност бягат от родината си, притиснати от други, още по-непознати врагове, дошли от най-далечния край на света. Но каквато и да бе причината, вече сто години тези чужденци прекосяват морето, жадни за нашата земя, и сега владеят цяла източна Британия. Ние наричаме откраднатата от тях територия Лоегир, Загубените земи. И в Британия няма нито една душа, която да не мечтае Загубените земи да станат отново британски. Мерлин и Нимю вярват, че само Боговете могат да ни върнат тези земи, Артур иска да си ги върне с меч. А моята задача беше да разединя нашите врагове, та да облекча работата било на Боговете, било на Артур.

Тръгнах на път през есента, когато дъбовете бяха придобили бронзов цвят, брезите бяха облекли червена премяна, а студът вече превръщаше сутрешната мъгла в скреж. Пътувах сам, защото ако Аел решеше да изпълни обещанието си по отношение на британските пратеници, щеше да е по-добре да загине само един. Сийнуин ме молеше да взема отряд със себе си, но каква полза от него? Един отряд не можеше да се надява да надвие цялата войска на Аел, така че, когато вятърът зарони първите жълти листа на брястовете, аз подкарах коня си на изток. Сийнуин се бе опитала да ме убеди да почакам да мине Самейн, защото ако Мерлин успееше да постигне нещо със своите ритуали в Мей Дун, тогава със сигурност нямаше да има нужда да ходя при саксите, но Артур не подкрепи идеята й. Той разчиташе на предателството на Аел и искаше да има отговора на сакския крал, така че тръгнах, надявайки се да оцелея и да се върна в Думнония за навечерието на Самейн. Носех си меча, имах и щит, окачен на гърба ми, но други оръжия нямах, нямах и ризница.

Не тръгнах направо на изток, защото този път щеше да ме отведе в опасна близост до земите на Сердик. Затова се насочих на север към Гуент и оттам на изток към границата на земите, управлявани от Аел. Ден и половина яздих през богатите обработваеми земи на Гуент, минавайки край вили и къщи, над които се извиваше пушек. Нивите бяха почернели, разкаляни от копитата на животните, оградени да стоят там до зимното клане. Неугледният им вид ми навя тъга. Във въздуха вече се носеше миризмата на идващата зима, а сутрин изнемощялото слънце висеше ниско и бледо в мъглата. Скорци прелитаха на ята над оставените на угар ниви.

Пейзажът се променяше колкото по на изток отивах. Гуент бе християнска страна и в началото минавах покрай големи сложни църкви, но на втория ден църквите станаха много по-малки, а стопанствата не така богати, докато накрая стигнах до средните земи, пустош, която нито саксите, нито бритите управляваха, но и едните, и другите идваха тук, за да убиват. Поляни, които някога са изхранвали цели семейства, бяха гъсто обрасли с млади дъбчета, бодливи храсти, бук и ясен, вилите бяха станали руини без покриви, а на мястото на замъците стърчаха обгорели дървени скелети. Въпреки това тук все още живееха хора. Веднъж чух някой да притичва в близката гора и измъкнах Хюелбейн, защото безимотните мъже, които нямаха свои господари, и търсеха убежище в тази диви долини, съвсем не бяха безопасни. Но тогава нищо не се случи. Една вечер обаче група въоръжени мъже ми препречиха пътя. Бяха от Гуент и като всички войници на крал Мюриг носеха дрехи, наподобяващи старите римски униформи — бронзови нагръдници, шлемове, увенчани с опашки от конски косми, боядисани в червено, и ръждивочервени наметала. Водачът им беше християнин, на име Кариг. Той ме покани в тяхната крепост, разположена сред една поляна на върха на високо гористо било. Работата на Кариг бе да охранява границата, така че той безцеремонно пожела да узнае какво правя из тези места. Но разпитът приключи веднага щом казах името си и споменах, че съм пратеник на Артур.

Крепостта на Кариг представляваше всъщност една проста дървена ограда, издигната около две колиби, изпълнени с непрогледен дим от горящите вътре открити огньове. Аз се постоплих докато хората на Кариг приготвяха еленско месо на шиш, направен от пленено сакско копие. Наоколо имаше десетина подобни укрепления, които можеха да се обиколят за един ден. Всички пазеха източната граница на Гуент срещу възможните нападения на Аел.

Думнония също разчиташе на подобни предпазни мерки, само че ние поддържахме постоянно цяла войска по границата. Тази армия поглъщаше огромни средства и това се посрещаше с недоволство от данъкоплатците, от които идваше зърното, кожата, солта, овчите кожи и всичко необходимо за войниците. Артур винаги се е стремял да събира данъците справедливо и да облекчава данъчното бреме, макар че сега, след бунта, той безмилостно събираше огромните такси, наложени като наказание на всички, застанали на страната на Ланселот. Тази мярка засегна преди всичко християните и Мюриг, християнският крал на Гуент, бе изпратил протест, на който Артур не обърна внимание. Кариг, който беше верен служител на Мюриг, се отнасяше с мен резервирано, макар че все пак се постара да ме предупреди какво ме очаква отвъд границата.

— Вие сигурно знаете, лорд — каза ми той, — че саксите отказват да пускат хора през границата.

— Да, чух за това.

— Преди две седмици двама търговци минаха оттук. Носеха грънци и овчи кожи. И тях предупредих, но… — Кариг замълча и вдигна рамене, — саксите задържаха гърнетата и вълната, но ни върнаха два черепа.

— Ако моят череп се върне тук, изпратете го на Артур — отвърнах аз, загледан в капките мазнина, които се стичаха от еленското месо и пламваха щом докоснеха огъня. — А от Лоегир идват ли пътници?

— От седмици не е идвал никой — каза Кариг, — но догодина, без съмнение, вие ще видите много сакски копиеносци в Думнония.

— А вие няма ли да видите в Гуент? — попитах аз предизвикателно.

— Аел няма причини да воюва с нас — заяви твърдо Кариг. Той беше изнервен млад човек, който очевидно трудно понасяше напрежението на службата си в такава непосредствена близост до границата, макар че изпълняваше задълженията си съвестно, а забелязах, че и хората му бяха добре дисциплинирани.

— Вие сте брити — напомних аз на Кариг, — а Аел е сакс, това не е ли достатъчна причина?

Кариг сви рамене.

— Думнония е слаба, лорд, и саксите знаят това. Гуент е силно кралство. Те ще нападнат вас, а не нас.

Думите му ми прозвучаха ужасно самодоволно.

— А след като победят Думнония — казах аз и пипнах желязната дръжка на меча си, за да предотвратя злото, което се криеше в моите слова, — колко време мислиш, че ще мине преди да тръгнат на север към Гуент?

— Христос ще ни закриля — каза Кариг набожно и се прекръсти. На стената на колибата висеше разпятие и един от воините на Кариг близна пръста си и докосна с него краката на измъчения Христос. Аз скришом плюх в огъня.

На следващата сутрин продължих пътя си на изток. През нощта се бяха струпали облаци и зората ме посрещна със ситен студен дъжд, който ме шибаше в лицето. Римският път, разрушен и обрасъл с плевели, минаваше през гъста гора и колкото повече напредвах, толкова по-мрачен ставах. От всичко, което чух в укреплението на Кариг, стана ясно, че Гуент няма да подкрепи Артур. Младият крал на Гуент, Мюриг, никога не е бил пламенен воин. Неговият баща Тюдрик си даваше сметка, че бритите трябва да се обединят срещу общия си враг, но Тюдрик се бе оттеглил от трона и живееше като монах край река Уай, така че сега главнокомандващ бе синът му Мюриг. Без добре обучените воини на Гуент Думнония щеше да бъде обречена на сигурна гибел, освен ако сияещото голо момиче не бе предизвестило чудотворна намеса на Боговете. Или ако Аел повярваше на лъжата на Артур. А дали Аел изобщо щеше да ме приеме? Дали изобщо щеше да повярва, че аз съм негов син? В редките случаи когато сме се срещали сакският крал се бе отнасял много любезно с мен, но това не значеше нищо, защото аз си оставах негов враг. Така че колкото повече напредвах под този неприятен ситен дъжд сред високите мокри дървета, толкова повече се отчайвах. Бях сигурен, че Артур ме бе изпратил на смърт, и което бе по-лошо, че бе направил това с безцеремонната грубост на губещ комарджия, който рискува всичко при последното хвърляне в играта.

След няколко часа гората свърши и трябваше да яздя сред широка открита долинка, сред която течеше поток. Пътят преминаваше през плитката вода, а край брода бе издигната могила, половин човешки бой висока, от която стърчеше мъртъв бор, окичен с дарове. Магията ми беше непозната, така че нямах представа дали украсеното дърво пазеше пътя, който пресичаше потока, или беше просто плод на детска игра. Слязох от коня и се приближих. Оказа се, че предметите, висящи по чупливите клонки, бяха малки кости от човешки гръбнак. Ясно ми стана, че това не беше детска игра? Плюх до могилата, за да предотвратя злото, което витаеше около нея, докоснах желязото по дръжката на Хюелбейн, и тогава поведох коня си през брода.

Тридесетина крачки след потока отново започваше гора, но не бях изминал и половината от това разстояние, когато иззад сенките на клоните изхвърча брадва. Докато летеше към мен тя се въртеше и острието й проблясваше, отразявайки светлината на сивия ден. Явно не бе хвърлена добре, защото изсвистя и мина на цели четири крачки встрани от мен. Никой не се показа от гората, нито пък хвърли друго оръжие по мен.

— Аз съм сакс! — викнах аз на майчиния си език. Не получих отговор, но чух нечии тихи гласове и пукот на счупени съчки.

— Аз съм сакс! — повторих аз и се зачудих дали хората, който ме наблюдаваха, скрити в гората, са сакси или пък брити разбойници, все пак се намирах все още в оная пустош, където мъже без господари, от различни племена и страни, се криеха от правосъдието.

Тъкмо щях да викна на езика на бритите, че минавам с мир, когато прозвуча глас иззад сенките на гората.

— Хвърли си меча тук — заповяда ми той на сакски.

— Можете да дойдете и да вземете меча — отвърнах аз. Оттатък не отговориха веднага.

— Как се казваш? — попита отново гласът.

— Дерфел — казах аз, — син на Аел.

Исках да ги предизвикам с името на баща си и то наистина ги разтревожи, защото отново ги чух тихо да си говорят. Миг по-късно шестима мъже излязоха иззад шубраците на открито. Всички бяха облечени с дебелите космати кожи, които саксите носеха като броня и до един имаха копия. Един от тях имаше на главата си шлем с рога и очевидно беше водачът им. Именно той тръгна към мен.

— Дерфел — повтори той. — Чувал съм това име и то не е сакско.

— Това е моето име — отвърнах аз, — а аз съм сакс.

— Син на Аел? — повдигна вежди той подозрително.

— Точно така.

Той ме заоглежда. Беше висок мъж с гъста кестенява коса, която изпълваше рогатия му шлем. Брадата му стигаше почти до кръста, а мустаците му висяха до горния край на кожения нагръдник, който саксът бе сложил под рунтавото си наметало. Предположих, че е някой местен старейшина или воин, натоварен да пази тази част от границата. Той засука мустак със свободната си ръка и го пусна да се развие.

— Знам Хротхгар, син на Аел — примижа саксът замислено, — а Сирнинг, син на Аел, ми е приятел. Пенда, Саебол и Ифе, синове на Аел, съм ги виждал на бойното поле, но Дерфел, син на Аел? — и той поклати глава.

— Сега го виждаш — казах аз.

Воинът намести копието в ръката си, забелязвайки, че щитът ми още виси на седлото на коня.

— Дерфел, приятел на Артур, обаче съм чувал — каза той враждебно.

— И той е пред теб — кимнах аз — и трябва да свърши една работа с Аел.

— Никой брит няма работа с Аел — заяви той и хората му заръмжаха одобрително.

— Аз съм сакс — напомних им.

— Тогава по каква работа си дошъл?

— Това трябва да чуе моят баща и аз ще го кажа само на него. То не ви засяга.

Мъжът се обърна и махна с ръка на хората си.

— Ние пък казваме, че ни засяга.

— Как се казваш ти? — попитах.

Той се поколеба, после реши, че няма да му навреди, ако си каже името.

— Сеоулф, син на Еадбехрт.

— Така значи, Сеоулф, мислиш ли, че баща ми ще те възнагради задето си забавил пътуването ми? Какво очакваш да получиш от него? Злато? Или гроб?.

Беше много плитък номер, но мина. Нямах представа дали Аел ще ме прегърне или ще ме убие, но Сеоулф се боеше от гнева на своя крал, така че макар и с нежелание ме пусна да вървя, придружен от четирима копиеносци, които ме водеха все по-навътре и по-навътре в Загубените земи.

Пътувах през места, в които от едно поколение не бяха стъпвали свободни брити. Два дни яздих през сърцевината на вражите територии. На пръв поглед земята изглеждаше по-различна от британската, защото саксите бяха заграбили нашите ниви и ги обработваха горе-долу като нас, само че купите със сено бяха по-високи и някак по-четвъртити от нашите, и къщите им бяха по-груби. Повечето римски вили бяха пусти, макар че понякога се срещаха и обитавани. Тук нямаше християнски църкви, и изобщо никакви светилища, поне аз доколкото видях, само веднъж минахме край един британски идол с малки дарове в основата. Тук все още живееха брити и някои дори владееха свои собствени земи, но повечето бяха роби или бяха съпруги на сакси. Всички имена на местности бяха сменени, а моите придружители дори не знаеха какви са били названията им, когато бритите са управлявали тези земи. Минахме през Лисуърд и Стеортфорд, после през Лиодешам и Селмересфорт, все странни сакски имена, но на процъфтяващи места. Това не бяха домове и стопанства на нашественици, а селища на трайно установили се хора. След Селмересфорт завихме на юг през Бедеуан и Уикфорд. Тук моите придружители гордо ми заявиха, че яздим през земите, които Сердик бе върнал на Аел през лятото. Тази земя бе цената за лоялността на Аел към Сердик през следващата война, която ще отведе тукашните хора през цяла Британия чак до Западно море, казаха ми саксите. Те бяха сигурни, че победата ще бъде тяхна. Всички сакси бяха чули, че Думнония е твърде слаба след бунта на Ланселот. Именно този бунт бе насърчил сакските крале да обединят усилията си, за да превземат цяла южна Британия.

Зимната резиденция на Аел се намираше на едно място, което саксите наричаха Тънреслий. Това беше един висок хълм, издигащ се сред равнинния пейзаж на глинести поля и тъмни блата, а от отрязания като с нож връх на хълма можеше да се види на юг, отвъд широката Темза, покритата с мъгли земя, управлявана от Сердик. На върха бе построен голям замък — масивна сграда от тъмни дъбови греди с остър висок покрив, на върха на който бе закрепен символът на Аел: биволски череп, боядисан с кръв. В здрача самотният замък се очертаваше черен и огромен на фона на смрачаващото се небе — опасно място. Малко по на изток отвъд една рехава малка гора имаше село — виждах светлината на безчислени огньове. Изглежда бях пристигнал в Тънреслий, когато тук се събираха хора от различни краища и огньовете показваха, къде се бяха разположили на лагер.

— Имаме празник — обясни един от моите придружители.

— В чест на Боговете ли? — попитах.

— В чест на Сердик. Той дойде да разговаря с нашия крал.

Сринаха се и последните ми надежди. Ако беше само Аел, имах някакви шансове да оцелея, но щом Сердик е тук, помислих си аз, свършено е с мен. Сердик беше студен, суров човек, а Аел имаше чувствителна, дори благородна душа.

Докоснах дръжката на Хюелбейн и извиках образа на Сийнуин в съзнанието си. Помолих Боговете да ми разрешат да я видя още веднъж, след това вече бе време да сляза от изтощения си кон, да оправя гънките на наметалото си, да откача щита от седлото и да се изправя лице в лице срещу враговете си.

Трябва да бяха триста воините, които пируваха, насядали на покрития с тръстикова слама под на високия призрачен замък, кацнал на върха на влажния хълм. Триста груби, весели, брадати, зачервени мъже, които за разлика от нас бритите, не виждаха нищо нередно в това да влизат с оръжие в залата за угощения на своя господар. В центъра на залата горяха три огромни огъня и димът бе толкова гъст, че първоначално не можах да видя мъжете, насядали край дългата маса в другия край на помещението. Никой не ми обърна внимание като влязох, защото с моята дълга руса коса и гъста брада, аз приличах на сакски копиеносец, но докато ме водеха покрай бучащите огньове, един воин забеляза петолъчната бяла звезда на щита ми и си спомни, че бе виждал този символ на бойното поле. Сред шумните разговори и смях започна да се надига недоволно ръмжене. Ръмженето обхвана цялата зала и скоро всички мъже виеха срещу мен, докато вървях към подиума, върху който бе поставена високата маса. Ръмжащите воини оставиха роговете с пиво и започнаха да удрят с ръце по пода или по щитовете си и високият покрив започна да кънти от глухия тътен на стотиците удари.

Трясък от удар с меч върху масата прекрати шума. Аел се беше изправил и именно неговият меч бе откъртил няколко трески от дългата груба маса, край която седяха десетина мъже с препълнени чинии пред тях и пълни рогове. До Аел седеше Сердик, а до него бе Ланселот. При това Ланселот не бе единственият брит там. Братовчед му Борс се бе отпуснал на съседния стол, а в края на масата седяха Амхар и Лохолт, синовете на Артур. Всички те бяха мои врагове, така че аз стиснах дръжката на Хюелбейн и се помолих за добра смърт.

Аел се вторачи в мен. Той ме познаваше добре, но знаеше ли, че съм негов син? Ланселот явно бе удивен, че ме вижда, в първият момент дори се изчерви, после повика с пръст един преводач, каза му нещо кратко и преводачът се наведе към Сердик и зашепна в ухото на монарха. Сердик също ме познаваше, но нито думите на Ланселот, нито това, че в залата се бе появил враг, можа да промени непроницаемото изражение на лицето му. А то сякаш бе лице на чиновник — гладко избръснато, с тясна брадичка и с високо широко чело. Устните му бяха тънки, а оредялата му коса бе сресана назад, жестоко стегната и привързана високо над тила. Това иначе безинтересно лице, ставаше забележително щом се вгледаш в очите — бледо сини, безмилостни очи, очи на убиец.

Изненадата сякаш бе отнела гласа на Аел. Той беше доста по-възрастен от Сердик. Всъщност година-две и щеше да навърши петдесет, а това както и да го погледнеш си е една преклонна възраст за воин, но той все още изглеждаше страхотно. Беше висок, широкоплещест, с широко твърдо лице, счупен нос, нарязани от белези страни и голяма черна брада. Беше облечен в хубава яркочервена дълга дреха, а на врата си имаше тежка златна огърлица. Злато блестеше и на китките му, но никакви украшения не можеха да скрият факта, че Аел бе преди всичко воин, огромен като мечка сакски воин. На дясната му ръка липсваха два пръста, отсечени в някаква далечна битка, в която, той си е отмъстил, проливайки много повече кръв. Накрая проговори.

— Осмеляваш се да дойдеш тук?

— За да ви видя, кралю-господарю — отвърнах аз и се отпуснах на едното си коляно. Поклоних се на Аел, след това на Сердик, но не и на Ланселот. За мен той беше едно нищо, зависим от Сердик крал, елегантен британски предател, чието тъмно лице бе изпълнено с отвращение към мен.

Сердик набучи парче месо на дълъг нож, поднесе го към устата си, но се подвоуми.

— Ние не приемаме пратеници на Артур — каза той учтиво — и всеки, който направи глупостта да дойде бива убит. — завърши Сердик и пъхна месото в устата си, после се обърна сякаш се е отървал от мен като от някакво досадно ежедневно задължение. Неговите хора залаяха, искайки смъртта ми.

Аел отново въдвори тишина като тресна острието на меча си у масата.

— Ти от името на Артур ли идваш? — предизвикателно ме попита той.

Реших, че Боговете ще ми простят ако излъжа.

— Нося ви поздрави, кралю-господарю — казах аз, — от Ърс, както и свидетелство за уважението на сина на Ърс, който, за негова радост, е и ваш син.

Тези думи бяха неразбираеми за Сердик. Ланселот, който бе чул превода им, отново настойчиво зашепна на преводача си и човекът предаде казаното на Сердик. Не се съмнявах, че Ланселот от все сърце споделяше мнението на Сердик, който каза:

— Той трябва да умре — Сердик настоя на това много спокойно, сякаш смъртта ми бе нещо незначително. — Имаме споразумение — напомни той на Аел.

— Нашето споразумение гласи да не приемаме пратеници на нашите врагове — поясни Аел, все още без да сваля поглед от мен.

— А той какво е? — попита Сердик, излязъл за миг от своят сдържаност.

— Той е мой син — каза просто Аел и цялата зала ахна. — Той е мой син — повтори Аел, — нали? — обърна се той към мен.

— Така е, кралю-господарю.

— Ти имаш и други синове — отбеляза безгрижно Сердик и махна с ръка към някакви брадати мъже, седнали вляво от Аел. А те (предполагам, че бяха мои полубратя) само ме гледаха объркани. — Той носи вест от Артур! — не отстъпваше Сердик. — Това куче — насочи той ножа си към мен — винаги е служел на Артур.

— Носиш ли вест от Артур? — попита Аел.

— Нося само синовни думи към баща си — излъгах отново аз. — Нищо повече.

— Той трябва да умре! — отсече Сердик и всички негови хора в залата заръмжаха одобрително.

— Аз няма да убия собствения си син — каза Аел, — в собствения си замък.

— Тогава да го убия аз? — предложи кисело Сердик. — Ако брит дойде при нас, трябва да бъде посечен — обърна се той към цялата зала. — Така се споразумяхме! — настоя отново Сердик и хората му заръмжаха в знак на съгласие и заудряха дръжките на копията си в щитовете.

— Това нещо там — вдигна Сердик ръка към мен, — е сакс, който се бие на страната на Артур! Той е червей, а вие знаете какво правим с червеите!

Воините зареваха, искайки смъртта ми, и техният вой се сля с лая на псетата. Ланселот не сваляше очи от мен, изразът на лицето му бе неразгадаем, докато Амхар и Лохолт очевидно горяха от желание да ме видят посечен. Особено ме мразеше Лохолт, защото държах лявата му ръка, когато неговият собствен баща му отряза дясната.

Аел почака докато виковете затихнат.

— В моя замък — каза той и натърти на притежанието, за да покаже, че тук тежи неговата дума, а не на Сердик, — воинът умира със своя меч в ръка. Има ли тук някой, който да иска да убие Дерфел, ако той се защитава с меча си?

Аел огледа залата в очакване на отговор. И тъй като никой не прояви желание да излезе срещу мен, той погледна към своя съюзник.

— Няма да наруша споразумението си с теб, Сердик. Нашите копиеносци ще тръгнат на война заедно и каквото и да каже синът ми, то няма да попречи на нашата победа.

Сердик махна парче месо от зъбите си.

— От неговия череп би станал хубав боен щандарт — посочи ме Сердик с пръст. — Искам го мъртъв.

— Тогава ти го убий — презрително му предложи Аел. Макар и съюзници, двамата не се обичаха особено. Аел презираше по-младия Сердик, смятайки го за един новоизлюпен владетел, а Сердик пък бе убеден, че старият крал е твърде мекушав.

Сердик посрещна предизвикателството на Аел с полуусмивка.

— Не аз — каза той меко, — а моят най-добър боец ще свърши тази работа. — Кралят се огледа из залата, откри човекът, когото търсеше и го посочи с пръст. — Лиофа! Тук има един червей! Убий го!

Воините отново изпълниха помещението с шумните си възгласи. Те се опияниха от мисълта за предстоящия двубой. Без съмнение преди да се зазори така както пиеха щяха да се радват на зрелището на не една смъртна схватка, но двубоят между кралския най-велик боец и един кралски син бе много по-приятно забавление от която и да е пиянска свада и по-добра разтуха от музиката на двете арфистки, които седяха в ъгъла на залата.

Обърнах се да видя своя противник с надеждата, че който и да е той, вече ще е полупиян и ще стане лесна плячка за Хюелбейн. Но човекът, който пристъпваше между пируващите съвсем не бе това, което очаквах. Мислех, че ще видя някой грамаден мъж, нещо като Аел, но се оказа, че боецът е слаб, строен със спокойно хитро лице, по което нямаше нито един белег. Той ме погледна спокойно и развърза наметалото си, което се свлече на пода. След това извади дълъг меч с тънко острие от кожената ножница на кръста си. По него нямаше много украшения, всъщност само една сребърна огърлица. И дрехите му бяха скромни за високия му ранг. Всичко в него показваше, че той разчита на голям опит и увереност, а липсата на белези по лицето свидетелстваше или за невероятно добър късмет или за необикновено майсторство. Освен това изглеждаше страшно трезв, когато излезе на откритото пространство пред високата маса, където се поклони на кралете. Аел като че ли се разтревожи.

— Ако искаш да говориш с мен — каза ми той, — ще трябва да заплатиш тази цена — да се биеш с Лиофа. А можеш и веднага да си тръгнеш и да се прибереш у дома.

Воините освиркаха това предложение.

— Ще говоря с вас, кралю-господарю — отвърнах аз.

Аел кимна с глава и седна. Лицето му остана неспокойно и аз предположих, че Лиофа се слави като страховит майстор на меча. Трябваше да е добър иначе нямаше да е най-велик боец на Сердик, но нещо в лицето на Аел ми подсказваше, че Лиофа е повече от добър.

Но и аз бях успял да се прославя с моя меч, и това изглежда тревожеше Борс, защото той се наведе и настойчиво зашепна нещо в ухото на Ланселот. След като свърши, братовчед му повика преводача, който на свой ред трябваше да предаде думите на Ланселот на Сердик. Кралят го изслуша и накрая ми хвърли мрачен поглед.

— А откъде можем да сме сигурни — попита той, — че тоя твой син, Аел, не носи някоя от магиите на Мерлин?

Саксите винаги са се бояли от Мерлин и това предположение ги накара гневно да заръмжат. Аел се намръщи.

— Носиш ли такова нещо, Дерфел?

— Не, кралю-господарю.

Това обаче не можа да убеди Сердик.

— Тези мъже могат да разпознаят магиите на Мерлин — посочи той към Ланселот и Борс; после се обърна към преводача, който предаде заповедите му на Борс. Борс потръпна, изправи се и заобиколи масата, за да слезе от подиума. Той се поколеба, щом ме доближи, но аз разтворих ръце, за да му покажа, че няма да му сторя нищо. Борс разгледа китките ми, търсейки вероятно нишки от навързани на възли стръкчета трева или някакви други амулети, после развърза връзките на кожения ми елек.

— Внимавай с него, Дерфел — измърмори той на британски и аз осъзнах, че Борс все пак не ми беше враг. Той беше убедил Ланселот и Сердик, че трябва да бъда претърсен, само за да може да ме предупреди. — Бърз е като невестулка — продължи Борс, — и се бие и с двете ръце. Внимавай, когато копелето се направи, че се подхлъзва.

Борс видя малката златна брошка, подарена ми от Сийнуин.

— Омагьосана ли е? — попита ме той.

— Не.

— Нищо, ще ти я пазя — каза той, откопча брошката и я показа на воините в залата, които зареваха от гняв, че съм крил талисман до гърдите си. — Дай ми и щита си — рече Борс, тъй като Лиофа нямаше да се бие с щит.

Свалих ремъците от лявата си ръка и подадох щита на Борс. Той го взе и го облегна на подиума, след което закрепи брошката на Сийнуин върху щита. Погледна ме като да се увери, че съм видял къде оставя украшението и аз кимнах.

Най-великият боец на Сердик замахна с меча си във въздуха изпълнен с дим.

— Убил съм четиридесет и осем мъже в двубой — каза ми той със спокоен, почти отегчен глас, — а другите, дето съм ги повалил в битка, съм им изгубил сметката. — Тук той замълча и докосна лицето с. — И при всички тези битки не съм получил нито един белег. Ако искаш бърза смърт, най-добре да се оставиш на милостта ми още сега.

— А ти можеш да ми дадеш меча си и да си спестиш пердаха — отвърнах му аз.

Размяната на грубости бе нещо задължително. Лиофа само вдигна рамене като чу предложението ми и се обърна към кралете. Поклони се повторно, аз също сведох глава. Стояхме на десет крачки един от друг в средата на свободното пространство между подиума и най-близкия от трите големи огъня. Отвсякъде ни заобикаляха въодушевени мъже. Чувах звъна на монетите, залагани за изхода на двубоя.

Аел кимна към нас, с което даде разрешението си борбата да започне. Аз извадих Хюелбейн и вдигнах дръжката му до устните си. Целунах една от малките свински костички, които бях инкрустирал там. Двете костички бяха моят истински талисман и те бяха много по-важни от брошката, защото преди време Мерлин ги бе използвал за една магия. Те не ми осигуряваха вълшебна закрила, но въпреки това целунах отново дръжката и тогава се изправих лице с лице срещу Лиофа.

Нашите мечове са тежки и неповратливи, остриетата им се изтъпяват бързо в битка, което ги превръща едва ли не в железни тояги, които за да въртиш ти трябва значителна сила. В боя с меч няма нищо изтънчено, но се иска умение. Умението се състои в това да успееш да заблудиш противника си — да го накараш да очаква удар отляво, а да му го нанесеш отдясно. Макар че повечето дуели с меч се печелят не благодарение на това умение, а на грубата сила. Единият се изтощава, защитата му може да се преодолее и противникът му нанася смъртоносния удар.

Лиофа обаче не се биеше така. Всъщност нито преди, нито след това, съм срещал друг, който да се бие като него. Усетих разликата, още щом той се приближи, защото острието на неговия меч, макар и на дължина колкото Хюелбейн, бе много по-тънко и по-леко. Бе се отказал от тежестта, за да спечели скорост. Разбрах, че този мъж е много бърз, точно както ме бе предупредил Борс — бърз като светкавица. И в момента, в който осъзнах това, Лиофа нападна, но вместо да замахне с меча широко отстрани, той направи напад с него, опитвайки се да промуши мускулите на дясната ми ръка.

Избегнах удара. Тези неща стават толкова бързо, че после когато се опитваш да си спомниш как е минал двубоят, съзнанието ти не може да възстанови и осмисли всяка атака и контраатака. И все пак аз видях как проблеснаха очите му, видях че мечът може само да мушне напред и се отместих точно навреме. Престорих се, че скоростта на атаката не ме е изненадала и не парирах удара, а просто минах край Лиофа и когато прецених, че той е излязъл от равновесие, изръмжах и замахнах назад с Хюелбейн с удар, който можеше да повали и вол.

Лиофа отскочи назад, изобщо не бе губил равновесие, и разпери ръце, така че моето острие премина на цели пет пръста от корема му. Зачака да замахна отново, но аз пък зачаках той да атакува. Другите крещяха по нас, искаха кръв, но за мен те не съществуваха. Бях приковал поглед в спокойните сиви очи на Лиофа. Той намести меча в дясната си ръка и го протегна напред, докосвайки моето острие, после внезапно замахна срещу мен.

Парирах с лекота, после пресрещнах обратния му замах, последвал така естествено както денят следва нощта. Звънтежът на мечовете кънтеше силно, но чувствах, че Лиофа не влага всичките си сили в своите удари. Той се биеше така, както смяташе, че очаквам от него да се бие, а освен това все още ме проучваше. Парирах ударите му, те ставаха все по-тежки и точно когато очаквах, че противникът ми ще нанесе един наистина силен удар, той спря подетата атака насред движението, прехвърли меча в лявата си ръка и с отвесен замах се опита да ми отнесе главата. Всичко това бе направено със скоростта на атакуваща усойница.

Хюелбейн пресече този коварен удар. Дори не знам как го направих. Бях тръгнал да парирам страничен замах и изведнъж мечът изчезна, а смъртта надвисна над главата ми. Но моят меч някак си се оказа там, където трябва, и по-лекото острие на Лиофа се плъзна и със звън се спря в дръжката на Хюелбейн. Тогава опитах да премина от защита в контраатака, но нямаше сила в действията ми и Лиофа с лекота отскочи назад. Аз продължих след него с порой от удари, точно като неговите преди малко, но аз замахвах с цялата си сила, така че всеки от моите удари би могъл да го изкорми. Скоростта и силата на атаките ми, не му оставяха никаква друга възможност освен отстъплението. Той отбиваше ударите ми със същата лекота, с която се справях аз преди това с неговите, но в действията му не усещах съпротива. Оставяше ме да размахвам меча си и вместо да се защитава със своя меч той предпочиташе постоянно да отстъпва. Освен това ме оставяше да изтощавам силите си, сечейки тънкия въздух. Нанесох един последен силен удар, спрях меча насред движението и извих китката си за да промуша Лиофа в корема.

Той парира с меча си и с крачка встрани замахна срещу мен. Аз направих същата бърза маневра, така че и двамата пропуснахме целта си, а силата на замаха ни накара да се сблъскаме гърди в гърди. Усетих дъха му. Миришеше едва доловимо на пиво, но човекът съвсем не беше пиян. Той замръзна за миг, после учтиво разгъна ръката си с меча встрани и ме погледна насмешливо като че ли ми предлагаше да се раздалечим в мир. Аз кимнах и двамата отстъпихме назад, разтворили широко ръце, а тълпата възбудено коментираше. Знаеха, че наблюдават рядко зрелище. Лиофа бе известен сред тях, а смея да кажа, че и моето име не бе загадка за саксите, но те вероятно нямаха реална представа за мен. Моите умения, ако изобщо имах такива, бяха умения на воин. Аз знаех как да разбия стена от щитове, знаех как да се сражавам с копие и щит, или с меч и щит, а Лиофа, най-великият боец на Сердик, умееше само едно и то беше да се сражава в двубой с меч. Той бе смъртоносен.

Отдалечихме са на шест-седем крачки и тогава Лиофа скочи напред, лек като танцьор и бързо замахна срещу мен. Хюелбейн посрещна със сила посичащия замах и аз видях как Лиофа отскочи назад с тревога в очите. Бях по-бърз отколкото очакваше, или той бе по-бавен от обикновено, защото и в малки количества пивото може да забави реакциите на човека. Някои мъже се бият само ако са пияни, но тия, които живеят най-дълго се сражават трезви.

Чудех се защо Лиофа трепна. Не го бях наранил, но очевидно го бях разтревожил. Замахнах срещу него и той отскочи назад, което ми даде още един миг за размисъл. Какво го бе обезпокоило? Тогава си спомних как вяло отбиваше той моите удари и разбрах, че Лиофа не смее да рискува острието си, защото то бе много по-леко от моето. Ако можех да ударя неговия меч с всичка сила, вероятно щях да го счупя. Затова подех нова атака, но този път при всеки удар крещях, ревях и настъпвах срещу противника си. Проклинах го, пращах го вдън земя и море, в огън го горих и във въздуха го разпилях, наричах го жена, плюх на гроба му и на кучешкия гроб, в който бе погребана майка му. А той през цялото време мълчеше, само отбиваше ударите ми с меча си и отстъпваше встрани и назад без да сваля бледите си очи от мен.

Тогава се подхлъзна. Дясното му стъпало сякаш се подхлъзна на парче от рогозка и кракът му се подви. Тялото му залитна назад и той протегна лявата си ръка да се подпре. Аз изревах, за да поздравя смъртния му час и високо вдигнах Хюелбейн.

После отстъпих встрани от Лиофа без дори да се опитам да довърша престорения си смъртоносен удар.

Борс ме предупреди за това подхлъзване и аз го очаквах. Беше великолепна гледка и аз за малко да се заблудя, защото можех да се закълна, че Лиофа наистина се подхлъзна. А той просто беше не само добър с меча, но и акробат, който превърна привидната загуба на равновесие във внезапно отмерено движение, с което той завъртя меча си и го насочи към мястото, където трябваше да бъдат краката ми. Още чувам свистенето на тънкото острие, прелитащо на сантиметри от рогозките на пода. Ударът трябваше да посече глезените ми и да ме осакати, само че аз не бях там.

Бях отстъпил назад и сега спокойно наблюдавах Лиофа, който мрачно ме погледна.

— Стани, Лиофа — казах аз със спокоен равен глас, с което му давах да разбере, че целият ми гняв е бил престорен.

Мисля, че тогава той най-сетне разбра, че съм опасен противник. Премигна един-два пъти и аз предположих, че е изпробвал най-добрите си номера срещу мен, а нито един от тях не бе свършил работа. Увереността на Лиофа започна да се пропуква. Но все още му оставеше майсторското умение и той атакува — силно и бързо и аз заотстъпвах пред замайващата поредица от къси удари, бързи напади и внезапни странични удари. Оставях страничните без да ги парирам, а другите отбивах колкото можех по-добре, като се стремях да наруша ритъма на нападението, но накрая един от посичащите удари ме засегна. Попадна на лявата ми ръка под рамото и разкъса кожения ръкав. Не стигна до плътта ми, но почти месец ме болеше след това. Тълпата въздъхна. Бяха наблюдавали с интерес борбата и с нетърпение очакваха да се пролее първата капка кръв. Лиофа дръпна острието на меча си надолу, опитвайки се да стигне до коста, но аз се отдръпнах и нанесох прав промушващ удар с Хюелбейн, за да накарам противника си да отстъпи.

Той очакваше да продължа атаката си, но сега бе мой ред да прилагам номера. Нарочно не нападнах, а останах на място и леко отпуснах върха на меча си, дишайки тежко. Тръснах глава, уж да отметна подгизналите от пот кичури коса от челото си. Беше наистина горещо край големия огън. Лиофа предпазливо ме наблюдаваше. Виждаше, че съм останал без дъх, виждаше, че с труд държах меча си готов за действие, но той не бе убил четиридесет и осем души, поемайки излишни рискове. Нанесе един от своите бързи посичащи удари да провери реакциите ми. Ударът му изискваше париращ удар, но не бе толкова опасен, че да потъне в плътта ми като брадва в меко дърво, така че аз парирах наистина, но със закъснение, нарочно закъснях, и оставих върха на противниковия меч да докосне ръката ми, точно преди Хюелбейн да изкънти, подпирайки широката част на острието на Лиофа. Изръмжах, престорих се, че замахвам, а когато той с лекота избегна удара ми, отпуснах своя меч.

Отново зачаках той да предприеме нещо. Нападна с прав удар. Отбих го, но този път дори не се опитах да мина в контранападение. Тълпата се бе смълчала, чувствайки, че двубоят е към своя край. Лиофа опита с още един прав удар, аз отново отбих меча му. Той предпочиташе правите удари, защото така би ме убил без да излага на опасност скъпоценното си острие. Но аз знаех, че ако всеки път отбивам тези бързи прави удари, Лиофа накрая ще се опита да ме довърши по стария начин. Той опита още два промушващи удара. Първият отбих непохватно встрани, а за да избегна втория, отстъпих назад. После изтрих лицето си с ръкава на лявата ръка, да изтрия потта, от която уж ми смъдяха очите.

И тогава той замахна. Изкрещя силно за първи път, нанасяйки този мощен страничен замах, започнал високо над главата на Лиофа и насочен към моя врат. Отбих го с лекота, но залитнах, когато противниковият меч се плъзна по острието на Хюелбейн и отлетя над главата ми. Отпуснах Хюелбейн за миг и Лиофа направи това, което очаквах.

Замахна обратно с цялата си сила. Направи го бързо и добре, но вече познавах скоростта, с която действаше, и вече бях вдигнал Хюелбейн със същата скорост, за да пресрещна атаката. Бях хванал дръжката с две ръце и замахнах с всичка сила не срещу Лиофа, а срещу неговия меч.

Двата меча се сблъскаха с трясък.

Но този път не изкънтяха, а се чу пукот.

Защото острието на Лиофа се бе счупило. Две трети от него се отделиха и тупнаха на пода, а в ръцете на великия боец на Сердик остана дръжката с нещастния отломък. По лицето му се изписа ужас. За миг като че ли се изкуши от мисълта да се втурне в атака с останалото от меча, но аз нанесох два бързи удара с Хюелбейн и Лиофа трябваше да отстъпи назад. Сега видя, че изобщо не бях уморен. Разбра също, че с него е свършено, и все пак се опита да парира ударите на Хюелбейн със счупеното си оръжие. Но Хюелбейн бързо изби това подобие на меч от ръцете му. И тогава го приковах с острието към пода.

Държах върха на меча опрян в сребърната торква на врата му.

— Кралю-господарю? — викнах аз, без да свалям очи от лицето на Лиофа. В залата бе настъпила пълна тишина. Саксите видяха как техният най-велик боец бе победен и останаха без глас. — Кралю-господарю! — викнах пак.

— Лорд Дерфел? — отвърна Аел.

— Вие ме помолихте да се бия с най-великия боец на крал Сердик, не ми казахте да го убивам. Моля ви да ми подарите неговия живот.

Аел не отговори веднага.

— Неговият живот ти принадлежи, Дерфел.

— Предаваш ли се? — попитах Лиофа. Той мълчеше. Гордостта му все още го караше да търси път към победата, но докато се колебаеше, аз преместих върха на Хюелбейн от врата към дясната му буза. — Е? — настоях за отговор.

— Предавам се — каза той.

Натиснах острието само колкото да пробия кожата и плътта на лицето му и да стигна до коста.

— Един белег, Лиофа, да ти напомня, че си се бил с лорд Дерфел Кадарн, син на Аел, и че си загубил.

Оставих го да кърви. Тълпата надаваше радостни възгласи. Мъжете са странни същества. В един момент реват жадни за кръвта ми, после крещят възхвали задето съм пощадил живота на техния най-велик боец. Взех си брошката от Сийнуин, взех си щита и вперих поглед в баща си.

— Нося ви поздрави от Ърс, кралю-господарю — казах аз.

— Приемам ги с удоволствие, лорд Дерфел — отвърна Аел, — приемам ги с удоволствие.

Той ми посочи един стол отляво на неговия, където доскоро бе седял друг от синовете му, и така аз се присъединих към трапезата на Артуровите врагове. И пирувах с тях.

 

В края на угощението Аел ме заведе в своята собствена стая, която се намираше зад подиума. Помещението бе голямо, с висок гредоред. По средата гореше огън, а до стената имаше легло от рунтави кожи. Той затвори вратата, пред която бе поставил стражи, след това ми посочи да седна на един дървен сандък до стената, а той отиде в другия край на стаята, развърза гащите си и се изпика в една дупка, издълбана в пръстения под.

— Лиофа е бърз — каза ми той, докато уринираше.

— Много.

— Мислех, че ще те победи.

— Не беше достатъчно бърз, или може би пивото бе забавило реакциите му. Сега плюй там.

— Къде да плюя? — попита баща ми.

— В урината си. Против лош късмет.

— Моите Богове не обръщат внимание на пикня и плюнки, Дерфел — каза той развеселен. Аел бе поканил в стаята двама от синовете си, Хротхгар и Сирниг, и те ме гледаха с любопитство. — И така каква вест ми носиш от Аел?

— Защо мислиш, че той ти праща вест?

— Защото иначе ти нямаше да си тук. Да не мислиш, че си заченат от някой глупак, а момче? Та какво иска Артур? Не, не ми казвай, чакай да позная.

Той завърза връвта на панталоните си и отиде да седне на единствения стол в стаята — римски фотьойл, направен от черно дърво и украсен с инкрустации от слонова кост, от които обаче голяма част липсваше. — Предлага ми земя, ако нападна Сердик догодина, нали?

— Да, лорд.

— Отговорът е „не“ — изръмжа той. — Как ще ми предлага нещо, дето си е вече мое! Що за предложение е това?

— Вечен мир, кралю-господарю — казах аз.

Аел се усмихна.

— Когато някой обещава нещо вечно, той си играе с истината. Нищо не е вечно, момче, нищо. Кажи на Артур, че моите воини ще тръгнат на война със Сердик догодина. — Той се изсмя. — Само си загуби времето, Дерфел, но аз се радвам, че дойде. Утре ще поговорим за Ърс. Искаш ли жена за през нощта?

— Не, кралю-господарю.

— Твоята принцеса никога няма да разбере — подразни ме той.

— Не, кралю-господарю.

— И той се смята за мой син! — засмя се Аел, а с него и двамата му синове. И двамата бяха високи, и въпреки че техните коси бяха по-тъмни от моите, струваше ми се, че си приличаме, точно както ми се струваше, че те бяха поканени в стаята, за да чуят разговора ми с Аел и да предадат на другите сакски водачи, че Аел е отказал на Артур.

— Можете да спите пред вратата на стаята ми — обърна се Аел към двамата си синове, — там ще бъдете в безопасност.

Той почака докато Хротхгар и Сирнинг излязат, аз тръгнах след тях, но Аел ме спря с ръка.

— Утре — каза баща ми с по-тих глас, — Сердик си тръгва и взима Ланселот със себе си. Сердик ще изпитва подозрения към мен, задето те оставих жив, но ще го преживея. Ще говорим утре, Дерфел, и тогава ще чуеш по-обстоен отговор на предложението на твоя Артур. Няма да бъде отговорът, който му се иска, но може да му се стори приемлив. Върви сега, очаквам компания.

Спах в тясното пространство между подиума и вратата на баща ми. През нощта край мен се прокрадна едно момиче, което се пъхна в леглото на Аел, а воините в залата продължаваха да пеят, да се бият и да пият, докато накрая заспаха, макар че когато и последният човек захърка вече се зазоряваше. Аз пък тогава се събудих, а петлите приветстваха новия ден над хълма Тънреслий. Закопчах ножницата с Хюелбейн на кръста си, вдигнах наметалото и щита си и тръгнах покрай жаравите, останали от нощните огньове, към свежия студен въздух навън. Над високото плато се стелеше прозрачна мъгла, която ставаше все по-гъста надолу по склона към долината, където Темза разливаше водите си нашироко преди да се влее в морето. Отдалечих се от замъка, застанах накрая на равния връх на хълма и се загледах надолу в белия покров над реката. И изведнъж чух глас зад себе си.

— Моят господар ми нареди да те убия, ако те намеря сам.

Обърнах се спокойно, защото познах гласа — беше на Борс, братовчед и най-велик боец на Ланселот.

— А аз трябва да ти благодаря.

— Че те предупредих за Лиофа ли? — сви рамене Борс, като че ли не си струваше дори да се споменава затова. — Бърз е, нали? Бърз и смъртоносен.

Борс застана за мен и захапа една ябълка, но реши че е е спаружена и я захвърли. Той бе един от големите воини на своето време, един от онези чернобради мъже с лица, покрити с белези, които бяха стояли в твърде много стени от щитове и бяха видели твърде много приятели да издъхват посечени от вражи меч. Той се уригна.

— Нямах нищо против да се бия, когато моят братовчед искаше да вземе трона на Думнония, но да се бия за саксите нямам никакво желание. Не исках да гледам как те посичат само за удоволствие на Сердик.

— Но догодина, лорд, ти ще се биеш за Сердик — подхвърлих аз.

— Така ли? — усмихна се той сякаш тази мисъл го развесели. — Аз пък не знам какво ще правя догодина, Дерфел. Може да отплавам към Лионес, знам ли? Разправят, че жените там са най-красивите на света. Косите им били от сребро, телата от злато и нямали език — Борс се засмя, после извади друга ябълка от джоба и я изтърка в ръкава си. — Виж моят крал — каза той, имайки пред вид Ланселот, — той със сигурност ще се бие за Сердик, но нима има избор? Артур не би го посрещнал с добре дошъл.

Тогава разбрах накъде биеше Борс.

— Моят господар Артур — казах аз предпазливо — няма нищо против теб.

— Нито пък аз против него — отвърна Борс с пълна уста, тази ябълка явно беше по-добра от първата. — Значи може пак да се срещнем, лорд Дерфел. Колко жалко, че не можах да те открия тази сутрин. Моят господар щеше богато да ме възнагради за главата ти — захили си той и се отдалечи.

Два часа по-късно видях Борс да си тръгва със Сердик надолу по склона, където сред изтъняващата мъгла вече се виждаха ръждивочервените корони на дърветата. Сто човека придружаваха Сердик и повечето от тях тежко преживяваха последиците от нощния пир, както впрочем и хората на Аел, които ескортираха заминаващите си гости. Яздех след Аел, но той вървеше пеша до крал Сердик и Ланселот, а един слуга водеше коня му. Зад кралете вървяха двама души, които носеха щандартите: оплескания с кръв биволски череп — отличителния знак на Аел и този на Сердик, който представляваше боядисан в червено вълчи череп с развяваща се под него одрана човешка кожа. Ланселот не ми обръщаше никакво внимание. Малко по-рано сутринта, когато неочаквано се срещнахме близо до замъка, той просто погледна през мен, а и аз не се възползвах от срещата. Моята най-малка дъщеря беше убита от негови хора и макар че бях пратил убийците й в небитието, все още ми се искаше да отмъстя за душата на Даян на самия Ланселот, но замъкът на Аел не беше най-подходящото място за това. Сега от тревистия хребет над калните брегове на Темза аз наблюдавах как Ланселот и малцината му привърженици вървят към корабите, очакващи Сердик.

Само Амхар и Лохолт се осмелиха да ме предизвикат. Близнаците бяха мрачни младежи, които мразеха баща си и презираха майка си. Те се смятаха за принцове, но Артур, който се отнасяше с презрение към титлите, отказа да ги удостои с подобни почести и това само засили омразата им към него. Те бяха убедени, че са несправедливо лишени от кралски ранг, от земя, богатства и чест и щяха да се бият на страната на всеки, който се опиташе да разгроми Артур, когото близнаците обвиняваха за злата си участ. Отрязаната ръка на Лохолт бе удължена с плътно прилепнал към чуканчето сребърен наконечник, към който бяха прикрепени чифт мечешки нокти. Именно Лохолт се обърна към мен.

— Ще се срещнем догодина — каза ми той.

Знаех, че умира от желание да се бие с мен, но отвърнах спокойно:

— Очаквам с нетърпение този момент.

Той вдигна ръката със сребърния наконечник, за да ми напомни как го бях държал, за да може баща му да го лиши от нея с удар на Екскалибур.

— Дължиш ми една ръка, Дерфел.

Не му отговорих. Амхар се приближи и застана до брат си. И двамата бяха взели широкото лице на баща си с издължената челюст, но при тях чертите бяха изкривени и не излъчваха и частица от силата на Артур. Вместо това изглеждаха лукави и зли, почти като вълци.

— Не ме ли чу? — надигна глас Лохолт.

— Радвай се, че все пак имаш една ръка — казах му аз. — Колкото до моя дълг към теб, Лохолт, ще си го платя с Хюелбейн.

Те се поколебаха, но не бяха сигурни, че хората на Сердик ще ги подкрепят, ако извадят мечовете си, така че накрая се задоволиха само да плюят срещу мен преди да се обърнат и да прегазят калта до лодките на Сердик.

Брегът под Тънреслий бе мизерно място — полусуша, полуморе, където срещата на реката с океана беше сътворила един мрачен пейзаж от кални брегове, плитчини и плетеница от потоци, които се пълнеха и отичаха при всеки прилив и отлив. Щом копиеносците нагазиха във водата, заляла ниския бряг, пред тях с крясък излетяха обезпокоени чайки. Мъжете прецапаха плиткия поток и се прехвърлиха през дървените бордове на дългите си лодки. Видях как Ланселот повдига ръба на наметалото си и внимателно подбира пътя си през смрадливата кал. Амхар и Лохолт вървяха след него и щом стигнаха до своята лодка, те се обърнаха и насочиха пръстите си към мен — така ми пожелаваха лош късмет. Не им обърнах внимание. Платната вече бяха вдигнати, но вятърът бе слаб и двата кораба с техните високи носове, трябваше да бъдат прекарани през тесните потоци с помощта на дългите гребла, задвижвани от копиеносците на Сердик. След като украсените с вълчи черепи носове на лодките бяха насочени към открито море, воините-гребци подеха монотонна песен и загребаха, следвайки нейния ритъм.

Хуает за твоята майка — пееха те, — и хуает за твоето момиче, и хуает за твоята любовница, която ти хуает на пода — и при всяко хуает те извикваха по-силно и изтегляха дългите гребла, докато двата кораба набраха скорост и мъглата се завъртя около платната с грубо изрисувани върху тях вълчи черепи. — И хуает за твоята майка — продължиха да напяват саксите, но сега гласовете им бяха приглушени от мъглата, — и хуает за твоето момиче — песента се чуваше все по-тихо, докато накрая корабите изчезнаха в побелелия въздух — и хуает за твоята любовница, която ти хуает на пода. — звукът сякаш идваше от нищото, последван от плясъкът на греблата.

Двама от хората на Аел повдигнаха краля си, за да възседне коня.

— Спа ли? — попита ме той след като се намести на седлото.

— Да, кралю-господарю.

— Аз пък се занимавах с нещо по-интересно — каза той кратко. — А сега след мен.

Аел заби пети в коня си и препуснахме край брега, където потоците ромоляха и се оттичаха с оттеглянето на прилива. Тази сутрин в чест на заминаването на своите гости Аел се бе облякъл като крал-воин. Железният му шлем имаше позлатени ръбове и бе увенчан с ветрило от черни пера, коженият му нагръдник и дългите му ботуши бяха боядисани в черно, а от раменете му се спускаше дълго черно наметало от меча кожа, под която дребният му кон изглеждаше още по-малък. Десетина от хората му ни последваха, яхнали собствените си коне, а един от тях носеше щандарта с биволския череп. И Аел като мен не умееше да язди много добре.

— Знаех, че Артур ще те изпрати при мен — каза той неочаквано и като не чу отговор, той се обърна да ме погледне. — Значи намери майка си?

— Да, кралю-господарю.

— Как е тя?

— Остаряла — отвърнах аз искрено, — остаряла, надебеляла и болна.

Аел въздъхна.

— Като млади момичета те са толкова хубави, че могат да съкрушат сърцата на цяла войска мъже, а след като родят няколко деца всички започват да изглеждат стари, дебели и болни. — той замълча, замислен. — Но на мен все ми се струваше, че това никога няма да стане с Ърс. Тя бе много красива — каза го с тъга, а после се захили, — но слава на Боговете, че постоянно се появяват млади жени, нали? — той се засмя и пак ме погледна. — Когато за първи път ми каза името на майка си, разбрах, че си мой син. — Аел замълча за миг и добави. — Моят първороден син.

— Вашият първороден незаконен син — уточних аз.

— И какво от това? Кръвта си е кръв, Дерфел.

— И аз съм горд, че имам вашата, кралю-господарю.

— То си е за гордост, момче, макар че има и други като теб. Никога не съм си щадял кръвта — захихика той. После обърна коня си към едно кално възвишение и го шибна, за да накара животното да се изкатери по хлъзгавия склон, отвъд който видяхме закотвени лодки.

— Погледни ги, Дерфел! — каза баща ми като дръпна юздите на коня си и посочи към флотилията. — Погледни ги! Сега са безполезни, но почти всички дойдоха тук това лято, пълни догоре с народ. — Аел отново срита коня си и ние бавно подкарахме животните покрай тъжната редица на заседналите в калта лодки.

Трябва да имаше осемдесет или деветдесет кораба на калния бряг. Всички бяха с оформени носове и кърми, елегантно направени, но вече бяха започнали да гният. Бордовете им бяха позеленели от тиня, дъната им бяха потънали във водата и гредите бяха почернели. Някои от лодките явно бяха стояли тук повече от година, защото от тях бяха останали само тъмни скелети.

— По тридесет човека във всяка лодка, Дерфел — обади се Аел. — По тридесет най-малко, и с всеки прилив прииждаха нови и нови лодки. Сега над открито море се вият бури и те не идват, но оттатък строят нови кораби и само чакат пролетта. При това няма да идват само тук, Дерфел, ще пристават по цялото крайбрежие! — и той подкрепи думите с жест, обхващащ целия източен бряг на Британия. — Лодки, лодки! Всички пълни с наши хора, всички търсещи нов дом, всички жадуващи за земя — последните думи Аел изрече свирепо, обърна коня си и се отдалечи от мен без да дочака отговор. — Ела! — викна ме той. Последвах го, прескачайки поредния кален поток, засилих коня си по склона на последвалото каменисто възвишение, после минахме през поляна, покрита с тръни, докато най-сетне заизкачвахме хълма, на върха на който се издигаше големият замък.

Аел спря коня си в една от извивките на хълма, за да го настигна и когато се изравних се него, той безмълвно посочи към котловината долу. Там имаше цяла войска. Воините бяха толкова много, че не можех да ги преброя, а знаех, че това бе само част от войската на Аел. Сакските воини образуваха огромна тълпа, а когато видяха своя крал на фона на небето, те шумно го приветстваха и заудряха дръжките на копията в щитовете си. Цялото сиво небе се изпълни с ужасен трясък. Аел вдигна дясната си ръка, покрита с белези, и шумът замря.

— Виждаш ли, Дерфел?

— Виждам онова, което сте решил да ми покажете, кралю-господарю — отвърнах аз уклончиво, макар да си давах ясна сметка какво означаваха заседналите лодки и множеството въоръжени мъже.

— Сега аз съм силен — каза Аел, — а Артур е слаб. Не знам дали ще може да събере и петстотин копия срещу мен? Дълбоко се съмнявам. Копиеносците на Поуис ще му се притекат на помощ, но дали ще са достатъчни? И в това се съмнявам. Аз имам хиляда обучени копиеносци, Дерфел, и два пъти повече гладни мъже, които биха въртели бойната брадва само за да спечелят парче земя, което да нарекат свое. А Сердик има още повече хора, много повече, и се нуждае от земя дори по-отчаяно и от мен. И двамата се нуждаем от земя, Дерфел, и на двама ни трябва земя. Артур има земя и е слаб.

— Гуент има хиляда копиеносци — казах аз, — и ако вие нападнете Думнония, Гуент ще й помогне. — Не бях сигурен в това, но нямаше да навреди на каузата на Артур, ако успеех да звуча убедително. — Гуент, Думнония и Поуис — продължих аз, — ще се бият заедно, а има и други, които биха дошли под щандарта на Артур. Черните щитове ще се бият на наша страна, а ще дойдат копиеносци и от Гуинед и Елмет, дори от Регед и Лотиян.

Аел посрещна самохвалството ми с усмивка.

— Урокът ти още не е свършил, Дерфел, така че тръгвай.

И той отново подкара коня си нагоре по хълма, но този път на изток към една малка горичка. Като стигнахме до дърветата, Аел слезе от коня, направи знак на хората си да останат на седлата си и ме поведе по тясна влажна пътека към полянка сред гората, където имаше две малки дървени сгради. Макар и малки, не бяха колиби. Покривите им бяха от ръжена слама, а ниските им стени — от необработени стволове.

— Виждаш ли? — посочи той към по-близката сграда.

Аз плюх, за да предотвратя злото, защото точно под покрива над вратата бе забит дървен кръст. Последното нещо, което очаквах да видя тук, в езическите земи на Лоегир, бе християнска църква. Втората колиба бе малко по-ниска от църквата и очевидно бе жилище на свещеника, който изпълзя през ниската врата на коптора си, за да ни посрещне. Темето му бе подстригано, носеше черно монашеско расо и кестенявата му брада бе сплъстена. Той позна Аел и ниско се поклони:

— Християнски поздрави, кралю-господарю! — викна човекът на лош сакски.

— Откъде си ти? — попитах го аз на британски.

Той изглежда се изненада, че чува родния си език.

— От Гобаниум, господарю.

Съпругата на монаха — раздърпано същество със злобни очи, също изпълзя от коптора и застана до мъжа си.

— Какво правите тук? — попитах аз мъжа.

— Господ Христос Иисус отвори очите на крал Аел, господарю — каза той, — и ни покани да донесем вестта за Христос сред неговия народ. Тук съм заедно с моя брат отец Горфид, за да проповядваме евангелието на саксите.

Погледнах към Аел, който скромно се усмихваше.

— Мисионери от Гуент? — попитах го аз.

— Безхарактерни същества, нали? — каза Аел и махна с ръка на монаха и жена му да се прибират в колибата си. — Ама си мислят, че ще могат да ни откажат от вярата ни в Тунор и Сийкснет, а пък аз нямам нищо против да ги оставя да си мислят така. Поне засега.

— Защото — бавно отроних аз, — крал Мюриг ви е обещал мир, ако оставите свещениците му да проповядват сред вашите хора?

Аел се засмя.

— Голям глупак е този Мюриг. Повече го е грижа за душите на моите хора, отколкото за безопасността на собствената му страна. Колко му е да пусна двама свещеници в земите си, след като това ще накара хилядата копиеносци на Гуент да мируват, докато превземам Думнония.

Аел обгърна раменете ми и ме поведе към конете.

— Виждаш ли, Дерфел? Гуент няма да се бие на страната на Артур, поне докато крал Мюриг вярва, че може да разпространява религията си сред моите хора.

— А разпространява ли се тая религия? — полюбопитствах аз. Той изпръхтя.

— Сред някои роби и жени, но не много, няма и да бъдат много. Ще се погрижа за това. Видях какво направи тази религия в Думнония, и няма да допусна подобно нещо тук. Нашите стари Богове са си много добри, Дерфел, за какво са ни нови? Бритите от това си патят. Загубиха Боговете си.

— Мерлин не ги е загубил — казах аз.

Аел рязко спря. Обърна се към мен в сянката на дърветата и аз забелязах тревога в изражението му. Мерлин му внушаваше страх от край време.

— Чувам разни истории — продума той неуверено.

— Съкровищата на Британия — казах аз.

— Какво представляват те?

— Нищо особено, кралю-господарю — казах аз съвсем честно, — просто една опърпана колекция от вехтории. Само две неща сред тях имат реална стойност — един меч и един казан.

— Ти виждал ли си ги?

— Да.

— Какво могат да правят?

Вдигнах рамене.

— Никой не знае. Според Артур нищо, но според Мерлин те могат да се разпореждат с Боговете и ако той направи магията както трябва и когато трябва, старите Богове на Британия ще изпълнят желанията му.

— И той ще насъска тия Богове срещу нас, нали?

— Да, кралю-господарю — казах аз и си помислих, че това ще стане скоро, много скоро, но не го казах на баща ми. Аел се намръщи.

— И ние имаме Богове.

— Ами призовете ги тогава, кралю-господарю. Нека Боговете да се бият с Боговете.

— Боговете не са глупави, момче — изръмжа той, — защо да се бият, като могат да оставят хората да се избиват вместо тях? — Аел отново закрачи. — Аз вече съм стар — рече той, — и през целия си живот не съм видял нито един Бог. Ние вярваме в тях, но тях дали ги е грижа за нас? — запита той и тревожно ме погледна. — Ти вярваш ли в тези Съкровища?

— Аз вярвам в силата на Мерлин, кралю-господарю.

— И все пак Боговете да се разхождат по земята? — сви рамене Аел и замисли над това, после тръсна глава. — А ако вашите Богове дойдат, защо пък и нашите да не дойдат, за да ни защитят? Даже и на тебе, Дерфел — подметна той саркастично, — ще ти бъде трудно да се сражаваш срещу чука на Тунор.

Излязохме от гората и се оказа, че и свитата му, и конете ни си бяха отишли.

— Можем да повървим — каза Аел, — и аз ще ти разкажа всичко за Думнония.

— Аз знам всичко за Думнония, кралю-господарю.

— Тогава значи знаеш, че кралят на Думнония е един глупак, и че нейният действителен владетел не иска да бъде крал, нито такова… как му викахте, кайзер ли?

— Император — помогнах му аз.

— Император — повтори той насмешливо. Водеше ме по някаква пътека край гората. Наоколо не се виждаше никой друг. Отляво стръмният склон пропадаше в белите постели на мъглата над устието, а на север имаше гъсти влажни гори.

— Вашите християни са бунтовници — поде пак Аел, за да обобщи становището си, — кралят ви е сакат глупак, а водачът ви отказва да открадне трона от тоя глупак. Ще мине време, Дерфел, и то не много, и друг ще поиска този трон. Ланселот едва не го взе, и съвсем скоро някой по-добър от Ланселот ще опита пак. — Аел замълча и свъси вежди. — Защо Гуинивиър го пусна в леглото си? — попита той.

— Защото Артур не иска да стане крал — казах аз мрачно.

— Тогава и той е глупак. А догодина ще бъде мъртъв глупак, ако не приеме моето предложение.

— Какво предложение, кралю-господарю — попитах аз и спрях под един красив бук с червени листа. Той спря до мен и сложи ръце на раменете ми.

— Кажи на Артур да даде трона на теб, Дерфел.

Впих поглед в очите на баща ми. За миг помислих, че се шегува, после видях, че по-сериозен не можеше и да бъде.

— На мен ли? — попитах удивен.

— На теб — кимна Аел, — а ти ще ми се закълнеш във вярност. Аз ще поискам земя от теб, но ти можеш да кажеш на Артур да даде трона на теб и ти да управляваш Думнония. Моите хора ще се заселят в страната ти и ще обработват земята ти, ти ще ги управляваш, но като зависим от мен крал. Двамата с теб ще направим федерация — ти и аз. Баща и син. Ти управляваш Думнония, аз управлявам Аенглия.

— Аенглия? — не разбрах аз, не бях чувал тази дума дотогава.

Той свали ръце от раменете ми и обхвана с тях хоризонта.

— Ето това! Вие ни наричате сакси, но ти и аз сме аенгли. Сердик е сакс, но ти и аз сме аенгличани, а нашата родина е Аенглия. Това е Аенглия! — той каза това с гордост, обгръщайки с поглед равнината около хълма.

— А Сердик? — попитах го аз.

— Двамата с теб ще убием Сердик — каза той искрено, после подхвана лакътя ми и отново тръгнахме, но сега Аел ме поведе по една пътечка между дърветата, където прасета бяха ровили за букови жълъди сред падналите наскоро листа.

— Предай на Артур моето предложение — каза Аел. — Кажи му, че ако иска и той може да вземе трона, вместо да ти го дава на теб, но който и да го вземе от вас двамата, ще трябва да управлява от мое име.

— Ще му кажа, кралю-господарю — приех аз, макар да знаех, че Артур ще посрещне с презрение подобно предложение. Мисля, че и Аел бе наясно с това, но идеята му бе плод на неговата омраза към Сердик. Той знаеше, че дори и да успееха да превземат цяла южна Британия, двамата трябваше да воюват още веднъж, този път един срещу друг, за да стане ясно кой от тях ще бъде Бретуалда, както те наричаха своя Велик крал.

— А ако предположим, че вие с Артур заедно нападнете Сердик догодина?

Аел поклати глава.

— Сердик пръсна твърде много злато сред моите старейшини. Те няма да искат да воюват срещу него, не и докато той им предлага Думнония като награда за тяхната вярност. Но ако Артур предаде Думнония на теб, а ти ми я дадеш на мен, тогава те няма да имат нужда от златото на Сердик. Предай това на Артур.

— Ще му го предам, кралю-господарю — отново кимнах аз, но си знаех, че каквито и да са доводите, Артур никога няма да приеме това предложение, защото иначе трябваше да наруши клетвата си пред Утър, с която бе обещал да предаде кралството на Мордред, а тази клетва определяше всички важни решения в живота на Артур. Всъщност бях толкова уверен, че Артур не би потъпкал клетвата си, че независимо от уверенията им пред Аел, се чудех дали изобщо да споменавам на Артур за предложението.

Пътеката ни изведе на една широка поляна, където чакаше моят кон и свита от няколко конници. В центъра на поляната имаше голям груб камък висок един човешки бой и макар по нищо да не приличаше на древните думнонски храмове от обработени каменни блокове, нито на плоските скални отломъци, върху които провъзгласявахме нашите крале, все пак беше ясно, че това е някакъв свещен камък, защото стоеше съвсем самотен сред обраслия в трева кръг и никой от сакските воини ни смееше да го доближи. Недалеч от камъка, забучен в пръстта, стърчеше един от техните свещени предмети — голям изчистен от кората ствол с грубо оформено лице. Аел ме поведе към голямата скала, но спря на известно разстояние от нея. Бръкна в кесията, която висеше на колана му, и извади малка кожена торбичка. Развърза я и взе нещо, което проблесна в дланта му. Той вдигна ръка към мен и аз видях мъничък златен пръстен с инкрустирано в него парченце ахат.

— Щях да го давам на майка ти, ала Утър я плени и аз не успях, но го запазих, както виждаш пазя го и до сега. Вземи го.

Взех пръстена. Беше проста провинциална изработка. Не беше римски, защото римските бижута бяха много изтънчени, не беше и сакски, защото те си падаха по тежките украшения. Сигурно бе направен от някой нещастен брит, посечен от саксите. Квадратното зелено камъче, дори не бе вградено както трябва и стоеше накриво, но въпреки това пръстенчето притежаваше странна крехка красота.

— Не успях да го дам на майка ти — повтори Аел, — а ако е надебеляла, както казваш, значи няма да може да го носи. Така че дай го на твоята поуиска принцеса. Чувам, че била добра жена, а?

— Така е, кралю-господарю.

— Дай й го — каза Аел — и й кажи, че ако нашите две страни стигнат до война, аз ще пощадя жената, която носи този пръстен, нея и цялото й семейство.

— Благодаря, кралю-господарю — отвърнах аз и прибрах малкия пръстен в кесията си.

— Имам още един подарък за теб — каза Аел, сложи ръка на раменете ми и ме поведе към камъка. Чувствах се гузен, задето не бях донесъл нито един подарък за него, всъщност бях толкова уплашен от мисията си в Лоегир, че дори не се бях сетил за това. Но Аел не се обиди от този пропуск. Той спря до камъка.

— Този камък някога е принадлежал на бритите — каза ми той, — и е бил свещен за тях. В него има дупка, виждаш ли? Ела от тази страна, момче, погледни.

Отидох и наистина видях една голяма черна дупка, която се спускаше към сърцето на камъка.

— Говорих веднъж с един стар роб, брит, разбира се — каза Аел, — според него ако шепнеш в тази дупка, ще можеш да говориш с мъртвите.

— Но вие не вярвате в това, нали? — попитах аз, доловил недоверието в гласа му.

— Ние вярваме, че през тази дупка можем да говорим с Тунор, Уоден и Сийкснет. А за теб не знам. Може би ти ще успееш да се свържеш с мъртвите, Дерфел. — Аел се усмихна. — Пак ще се срещнем, момче.

— Надявам се, кралю-господарю — отвърнах аз и изведнъж си спомних странното предсказание на майка ми, че Аел ще бъде убит от сина си. Опитах се да пропъдя тази мисъл от главата си. Казах си, че това са само бълнувания на една луда стара жена. Ала Боговете често избират такива жени за свои говорители. Душата ми сякаш се изпразни и ме остави безсловесен пред усмивката на моя баща.

Аел ме прегърна, притискайки лицето ми към яката на огромното си рошаво наметало.

— Колко й остава на майка ти още да живее? — попита ме той.

— Не много, кралю-господарю.

— Зарови я в земята с крака на север. Такъв е обичаят на нашия народ — поръча ми той и ме прегърна за последен път. — Ще ти дам хора да те пазят по пътя до границата — каза Аел и отстъпи назад. — За да говориш с мъртвите — добави той навъсено — трябва три пъти да обиколиш камъка, после да застанеш на колене пред дупката. Целуни внучката ми от мен — усмихна се той, доволен, че ме е изненадал. Аз наистина се изненадах, не можех дори да предполагам, че знае такива подробности от живота ми. А той се обърна и си тръгна.

Воините, които трябваше да ме придружават, останаха да ме чакат. Аз обиколих три пъти камъка, коленичих и се наведох над дупката. Изведнъж ми се доплака и сълзи задавиха гласа ми, когато се опитах да произнеса името на дъщеря си.

— Даян? — прошепнах аз в сърцето на камъка, — скъпа моя Даян? Чакай ни, мила моя, и ние ще дойдем при теб. Даян.

Моята мъртва дъщеря, моята хубава Даян, убита от хората на Ланселот. Казах й, че я обичаме, изпратих й целувката на Аел, после облегнах чело на студената скала и си представих нейната малка сянка съвсем сама в Отвъдния свят. Наистина, Мерлин ни беше казал, че децата щастливо играят под ябълките на Аннун в онзи мъртъв свят, но на мен все едно ми бе мъчно и аз заплаках като си представих как тя изведнъж чува моя глас. Дали вдигна поглед? Дали се разплака като мен?

Яхнах коня и поех към вкъщи. След три дни стигнах до Дун Карик и дадох на Сийнуин малкия златен пръстен. Тя обичаше простите неща, а пръстенът й стоеше много по-добре отколкото биха й стояли сложните римски бижута. Тя го носеше на малкия пръст на дясната си ръка, защото само на него ставаше.

— Съмнявам се, че може да ми спаси живота — каза тя тъжно.

— Защо?

Сийнуин се усмихна, загледана с възхищение в пръстена.

— Че кой сакс би се спрял първо да гледа за някакъв си пръстен. Изнасилвай и после плячкосвай, нали това е правилото на копиеносеца?

— Ти няма да си тук, когато дойдат саксите. Трябва да се върнеш в Поуис.

Тя поклати глава.

— Не, ще си стоя тук. Не мога вечно да бягам при брат ми, щом стане опасно.

Още не бе дошъл момента да решаваме този спор, така че вместо да разубеждавам Сийнуин, аз изпратих вестоносци в Дурновария и в Каер Кадарн да кажат на Артур, че съм се върнал. Четири дни по-късно той пристигна в Дун Карик и аз му съобщих, че Аел не е приел неговото предложение. Артур сви рамене сякаш друго не бе и очаквал.

— Струваше си да опитаме — заключи той. Изобщо не му споменах за предложението на Аел, защото какъвто бе кисел сигурно щеше да си помисли, че аз съм се изкушил да приема и тогава можеше да загубя доверието му. Премълчах и за срещата си с Ланселот в Тънреслий, защото знаех, че Артур не иска дори името му да чува. Но пък казах за свещениците от Гуент и тази новина свъси веждите му.

— Май ще трябва да посетя Мюриг — рече той мрачно, загледан в Хълма. После се обърна към мен и с укор запита — Ти знаеше ли, че Екскалибур е едно от Съкровищата на Британия?

— Да, господарю — признах аз. Мерлин ми беше казал много отдавна, но трябваше да се закълна, че ще запазя това в тайна, защото Друидът се страхуваше да не би Артур да унищожи меча, за да покаже, че не е суеверен.

— Мерлин поиска да му го върна — каза Артур. Още от онзи далечен ден, когато бе получил вълшебния меч от Друида, той знаеше, че някой ден може да му се наложи да го върне на Мерлин.

— Ще му го дадеш ли? — попитах с тревога. Той изкриви лице.

— И да му го дам и да не му го дам, Дерфел, Мерлин пак ще продължи да върши глупостите си.

— Ако са глупости — отроних аз. Сияещото голо момиче изплува в паметта ми и аз си казах, че тя е вестител на чудотворни неща.

Артур разкопча колана с гравираната ножница.

— Занеси му го ти, Дерфел — рече той с нежелание, — ти му го занеси — повтори и пъхна скъпоценния меч в ръцете ми. — Но да кажеш на Мерлин, че искам да ми го върне.

— Добре, господарю — обещах аз. Защото ако Съкровищата на Британия не успееха да доведат Боговете в навечерието на Самейн, Екскалибур трябваше да бъде изваден, за да участва във войната срещу сакските пълчища.

А навечерието на Самейн вече беше съвсем близо. В нощта на мъртвите Мерлин трябваше да призове Боговете.

На следващия ден понесох Екскалибур на юг, защото без него това нямаше да стане.

* * *

Мей Дун е голям хълм, който се намира на юг от Дурновария. Някога тук изглежда е било издигнато най-голямото укрепление в цяла Британия. Хълмът завършва с широк, леко закръглен връх, издължен на изток и на запад и отвсякъде ограден от древните хора с три високи стени от торф. Никой не знае кога е било построено укреплението, нито дори как. Някои вярват, че самите Богове трябва да са копали и подреждали торфа, защото тройната стена изглеждаше твърде висока, а рововете под нея твърде дълбоки, за да са дело на човешка ръка, макар че нито височината на стените, нито дълбочината на рововете не могла да спре римляните и те завладели укреплението и избили защитниците му. Оттогава Мей Дун е пуст. Самотен в източния край на билото стои малък каменен храм на Митра, построен от победоносните римляни. През лятото старото укрепление е много красиво — овце пасат по стръмните стени, а над тревата пърхат пеперуди, ухаят орхидеи и цъфналата бабина душица. Но през есента, когато нощите започнат да се спускат рано и над Думнония се сипят дъждове, носени от запад, върхът може да ни се стори леден и неприветлив под хапещия вятър.

Главният път към билото води към подобната на лабиринт западна порта. Пътеката бе кална и хлъзгава, когато се заизкачвах, за да предам Екскалибур на Мерлин. Безспирна върволица от хора се бъхташе нагоре — едни понесли големи вързопи с дърва на гръб, други мъкнеха кожени торби с вода за пиене, а имаше и такива, които ръчкаха волове, теглещи огромни дънери или шейни с камари клони. Хълбоците на воловете кървяха. Животните едва мъкнеха товара си нагоре по стръмната хлъзгава пътека към върха, където високо над мен по най-външната стена стояха на стража копиеносци. Присъствието на тези копиеносци потвърди слуховете, които чух в Дурновария, че Мерлин бе затворил Мей Дун за всички освен за хората, които идваха да работят.

Двама копиеносци пазеха портата. И двамата бяха наемници от Черните щитове на Енгас Мак Ейрем. Зачудих се колко ли щеше да му струва на Мерлин да подготви това самотно обрасло с трева укрепление за идването на Боговете. Воините видяха, че не съм от хората, които работеха на Мей Дун, и заслизаха по склона да ме пресрещнат.

— По работа ли сте тук, лорд? — попита единия почтително. Макар да не носех ризница, само ножницата на Хюелбейн бе достатъчна, за да разберат, че съм човек с ранг.

— По работа. Трябва да се видя с Мерлин — отвърнах аз. Човекът не отстъпи встрани.

— Много народ идва тук, лорд, и всички твърдят, че идват да се видят с Мерлин по работа. Но дали лорд Мерлин има работа с тях?

— Кажете му, че лорд Дерфел му е донесъл последното от Тринадесетте съкровища.

Постарах се да придам на думите си тон на важност и тържественост, но те май не направиха впечатление на Черните щитове. По-младият тръгна нагоре да предаде съобщението, а другият остана да си говорим. Като повечето копиеносци на Енгас и този имаше вид на весел мошеник. Черните щитове са от Демеция — кралството, което Енгас направи на западното британско крайбрежие, но макар че ирландските копиеносци на Енгас също бяха нашественици, ние не ги мразехме както ненавиждахме саксите. Ирландците се биеха с нас, крадяха от нас, поробваха ни и вземаха от земята ни, но езикът им беше много близък с нашия, нашите Богове бяха и техни Богове и когато не воюваха с нас лесно се смесваха с местните брити. Някои, подобно на самия Енгас, вече приличаха повече на британци отколкото на ирландци, защото тяхната родна Ирландия, която винаги се е гордяла с това, че римляните не успели да я превземат, сега бе победена от религията, донесена от Рим. Ирландците бяха приели християнството, макар че Господарите отвъд морето, както се наричаха ирландските крале, които подобно на Енгас бяха завладели земя в Британия, все още вярваха в старите си Богове, и напролет, мислех си аз, ако ритуалите на Мерлин призоват тези Богове да застанат на наша страна, Черните щитове без съмнение щяха да се бият за Британия срещу саксите.

След малко пристигна принц Гауейн да ме посрещне. Закрачи надолу по пътеката в своите варосани доспехи, грейнал в цялото си великолепие, от което не остана много след като се подхлъзна и с двата крака, тупна в калта на задните си части и продължи още няколко метра надолу в тази поза.

— Лорд Дерфел! — викна той, когато успя с мъка да се изправи. — Лорд Дерфел! Елате, елате! Добре дошъл!

На лицето му се изписа широка усмивка щом приближих.

— Не е ли това най-вълнуващото нещо? — попита той.

— Още не знам, лорд принц.

— Триумф! — въодушевлението му изобщо не се повлия от скептичния ми отговор. — Велико дело! — продължи той в същия дух, внимателно заобикаляйки предателската кална локва, предизвикала падането му. — Дано да не е напразно.

— Цяла Британия се моли за това — казах аз, — с изключение може би на християните.

— След три дни време, лорд Дерфел — увери ме той, — в Британия няма да има повече християни, защото тогава всички ще видят кои са истинските Богове. Ако обаче — добави той неспокойно — не вали.

Гауейн погледна към мрачните облаци и изведнъж като че му се доплака.

— Дъжд ли? — не разбрах аз.

— Или пък облаците щяха да ни лишат от благоволението на Боговете. Дъжд или облаци, не съм сигурен, а Мерлин е нетърпелив. Не ще да обяснява, но мисля, че дъждът беше нашият враг, или пък облаците — Гауейн замълча все още тъжен, после продължи — Май и двете. Попитах Нимю, но тя не ме харесва — гласът му прозвуча много печално, — така че не съм сигурен, но се моля на Боговете за ясно небе. А напоследък е все облачно, много облачно. Предполагам, че християните се молят за дъжд. Вие наистина ли донесохте Екскалибур?

Отмотах плата, в който бе увита ножницата, и му подадох дръжката на меча. В първия момент той не посмя да го пипне, после възбудено протегна ръка и измъкна Екскалибур. Загледа се с благоговение в острието, след това докосна с пръст гравираните извивки и дракони, които украсяваха стоманата.

— Направено в Отвъдния свят — каза Гауейн удивено — от самия Гофанон!

— По-скоро изковано в Ирландия — отсякох аз безмилостно, защото в младостта и доверчивостта на този младеж имаше нещо, което ме караше да подкопавам набожната му невинност.

— Не, лорд, направено е в Отвъдния свят — увери ме той сериозно. После пъхна Екскалибур обратно в ръцете ми. — Да вървим, лорд — каза Гауейн и се опита да ускори крачка, но само се подхлъзна отново и размаха ръце, за да запази равновесие. Белите му доспехи, така красиви отдалече, бяха в окаяно състояние. Бялата вар бе опръскана с кал и отмита на места, но въпреки това младият воин не изглеждаше смешен, защото притежаваше непоколебимо самочувствие. Дългата му златиста коса бе вързана на хлабава плитка, която се спускаше до кръста. Бяхме влезли вече между високите обрасли с трева земни насипи и пътеката, отвеждаща вътре в укреплението лъкатушеше между стените. Тогава попитах Гауейн как се е запознал с Мерлин.

— О, познавам го откакто се знам! — отвърна принцът щастливо. — Той дойде в двора на баща ми, нали, е не чак когато съм се родил, но все пак като бях малко момче, той винаги беше при мен. Беше ми учител.

— Твой учител? — бях изненадан, но Мерлин си беше такъв потаен. Никога не ми бе споменавал за Гауейн.

— Не по четмо и писмо — уточни младежът, — на това ме научиха жените. Не! Мерлин ми разкри каква съдба ме очаква. Научи ме — и Гауейн срамежливо се усмихна, — да бъда чист.

— Да бъдеш чист! — погледнах го аз с любопитство. — Никакви жени?

— Никакви, лорд — призна той невинно. — Мерлин настоява. Сега не, във всеки случай, макар че после, разбира се — гласът му заглъхна и страните му пламнаха.

— Нищо чудно, че се молиш за ясно небе.

— Не, лорд, не! — запротестира Гауейн. — Моля се за ясно небе, за да дойдат Боговете! А когато дойдат, те ще доведат Сребърната Олуен със себе си — и принцът отново се изчерви.

— Сребърната Олуен ли?

— Вие я видяхте, лорд, в Линдинис — красивото лице на Гауейн сякаш започна да излъчва почти неземна нежност. — Тя стъпва по-леко от полъх на вятъра, кожата й сияе в тъмното, а в стъпките й израстват цветя.

— И тя е твоята съдба? — попитах, подтискайки отвратителното едва доловимо бодване под лъжичката, предизвикано от завист пред мисълта, че тази сияйна гъвкава нимфа ще бъде дадена на младия Гауейн.

— Ще се оженя за нея, когато изпълним задачата — каза той сериозно, — макар че за сега моето задължение е да пазя Съкровищата, но след три дни, аз ще приветствам Боговете с добре дошли и ще ги поведа срещу врага. Аз трябва да стана освободителя на Британия.

Той изрече тази невероятна хвалба съвсем спокойно, сякаш това бе най-обикновена задача. Не отговорих, просто продължих да вървя след него край дълбокия ров, изкопан между средната и вътрешната стена на Мей Дун. Забелязах, че каналът е пълен с малки подобия на къщички, направени от клончета и със сламени покривчета.

— След два дни — обясни ми Гауейн като видя накъде гледам, — ще измъкнем тези къщички и ще ги хвърлим в огньовете.

— Огньове ли?

— Ще видите, лорд, ще видите.

Но като стигнахме върха, първоначално нищо не разбрах от онова, което видях. Билото на Мей Дун представлява издължено тревясало пространство, където по време на война можеше да се побере цяло племе с всичкия им добитък, но сега западният край на платото бе пресечен и заграден с помощта на сложно преплетени прегради.

— Ето! — каза гордо Гауейн, сочейки към преградите като че ли те бяха негово лично творение.

Хората, които мъкнеха дърва, отиваха към една от по-близките прегради. Там хвърляха товара си и тръгваха да събират нови дърва. После видях, че преградите всъщност са направени от огромни купчини дърва, струпани така че да са готови за подпалване. Купчините бяха по-високи от човешки бой и дълги като че ли километри. Едва когато Гауейн ме заведе до най-вътрешното укрепление и се качихме на него, едва тогава успях да разбера предназначението на преградите.

Те изпълваха цялата западна част на платото и точно по средата имаше пет огромни купа от дърва, които образуваха кръг в центъра на едно празно пространство широко шейсет-седемдесет крачки. Това широко пространство бе заобиколено от спираловидно извиваща се редица от натрупани дърва, която три пъти обикаляше около центъра, така че от средата до най-външния кръг на скупчените дърва разстоянието бе повече от сто и петдесет крачки. Около спиралата имаше празен кръг, обрасъл с трева, в който една двойна спирала от натрупани дърва образуваше дванадесет по-малки кръга, всеки от които опираше до другия, така че когато пламнеха, огънят щеше плътно да обхване масивната спирала в центъра.

— Дванадесет по-малки кръга — попитах аз Гауейн — за тринадесет Съкровища?

— Свещения съд, лорд, ще бъде в центъра — обясни Гауейн със страхопочитание.

Беше огромна работа. Преградите бяха високи, доста над човешки ръст, и дървата в тях бяха плътно наредени; всъщност тук трябва да имаше дърва за огрев, достатъчни за цяла Дурновария и то не за една, а за девет-десет зими. Двойната спирала в западния край на укреплението още не беше завършена и виждах как хората тъпчеха по дървата, за да горят дълго и силно. Между насечените клони имаше цели стволове, които чакаха пламъците да ги погълнат. Такъв огън, помислих си аз, може да оповести края на света.

И в известен смисъл май точно за това бе направен. Това щеше да бъде краят на света, такъв какъвто го познавахме, защото ако Мерлин бе прав, Боговете на Британия щяха да дойдат тук, на този хълм. По-маловажните богове щяха да отидат в по-малките кръгове на външния пръстен, а Бел щеше да се спусне над огненото сърце на Мей Дун, където щеше да го чака неговият Свещен съд. Великият Бел, Богът на Боговете, Господарят на Британия щеше дойде завихрил въздуха с божественото си наметало, а след него ще се сипят звезди, като есенните листа, брулени от вятъра. И там, където петте отделни огньове бележеха сърцето на Мерлиновите пламтящи кръгове, Бел щеше отново да стъпи на Инис Придания, Остров Британия. Изведнъж ме побиха тръпки. До този момент не бях разбрал истински мечтата на Мерлин и сега тя почти ме смаза с величието си. След три дни, само след три дни, Боговете щяха да бъдат тук.

— Повече от четиристотин души работят над огньовете — обади се Гауейн.

— Напълно възможно.

— А спиралите ги отбелязвахме със самодивско въже.

— С какво?

— Въже, лорд, изплетено от косата на девица, дебело колкото нишка. Нимю стоеше в центъра, аз следвах фигурата, а лорд Мерлин отбелязваше стъпките ми с елфови камъчета. Спиралите трябваше да са съвършени. Отне ни цяла седмица да ги очертаем, защото въжето все се късаше, а щом се скъсаше трябваше да започваме отначало.

— Може би изобщо не е било самодивско въже, лорд принц? — подразних го аз.

— О, беше, лорд — увери ме Гауейн. — Изплетохме го от собствената ми коса.

— А в навечерието на Самейн, запалвате огньовете и чакате, така ли?

— Три часа по три, лорд, трябва да горят огньовете, а на шестия час ние започваме церемонията. И след това по някое време нощта ще се превърне в ден, небето ще се изпълни с огън и задимения въздух ще се завърти, завихрен от размаха на Божиите крила.

Гауейн ме водеше по северната стена на укреплението, но сега махна с ръка надолу към малкия Храм на Митра, останал от източната страна на дървените пръстени.

— Може да почакате там, лорд, докато доведа Мерлин.

— Той далече ли е? — попитах аз, предполагайки, че Мерлин е в някой от временните подслони, разхвърляни в източната част на платото.

— Не знам точно къде е — призна си Гауейн, — но знам, че отиде да доведе Анбар, и мисля, че знам къде може да е това.

— Анбар ли?

Бях слушал приказки за Анбар, където той беше вълшебен кон, неуморим жребец, който можел да галопира с еднаква скорост както по сушата, така и през вода.

— Ще яздя Анбар, като тръгна рамо до рамо с Боговете — каза гордо Гауейн. — и ще нося моя щандарт срещу врага.

Тук той посочи към храма, където един огромен флаг стърчеше облегнат съвсем безцеремонно на ниския керемиден покрив.

— Знамето на Британия — добави Гауейн и ме поведе надолу към храма, където разви щандарта. Той представляваше огромно квадратно парче бяло ленено платно, върху което бе бродиран непокорният червен дракон на Думнония. Звярът бе само нокти, опашка и огън.

— Това всъщност е знамето на Думнония — призна Гауейн, — но според мен едва ли останалите британски крале ще имат нещо против. Вие как мислите?

— Сигурно не, ако успеете да изтласкате саксите в морето.

— Точно това е моята задача — каза Гауейн много сериозно. — С помощта на Боговете, разбира се, и на това — докосна той Екскалибур, който още беше под мишницата ми.

— Екскалибур! — изненадах се аз. Просто не можех да си представя друг освен Артур да носи вълшебния меч.

— А как иначе? — попита ме Гауейн. — Аз трябва да нося Екскалибур, да яздя Анбар и да прогоня врага от Британия.

Той се усмихна доволно, после ми посочи една пейка край вратата на храма.

— Ако нямате нищо против да почакате, лорд, аз ще ида да потърся Мерлин.

Храмът бе охраняван от шестима копиеносци от Черните щитове, но тъй като бях дошъл тук в компанията на Гауейн, те не се опитаха да ме спрат, когато аз наведох глава, за да вляза през ниската врата. Не влязох да разглеждам малката сграда от любопитство, а по-скоро защото в онези дни най-много почитах Бог Митра. Той беше Богът на воините, тайният Бог. Римляните бяха донесли култа към него в Британия и макар че отдавна бяха напуснали острова, Митра все още беше любимец на войниците. Този храм беше много малък. Състоеше се просто от две стаи без прозорци, за да наподобяват пещерата, където се родил Митра. Предната стая бе пълна с дървени кутии и плетени върбови кошници, в които според мен бяха поставени Съкровищата на Британия, но не отворих нито един капак да проверя. Вместо това пропълзях през вътрешната врата, водеща към черното светилище, където проблясваше големия златносребърен Свещен съд на Клидно Ейдин. Зад Свещения съд беше олтарът на Митра, едва забележим при слабата сива светлина, която се процеждаше през двете ниски врати. И Мерлин, и Нимю се надсмиваха над Митра, и един от тях двамата бе поставил върху олтара череп на язовец, за да отклони вниманието на Бога. Махнах черепа, коленичих до Свещения съд и отправих молитва към Митра. Помолих го да помогне на другите наши Богове, помолих го и да дойде на Мей Дун и да се присъедини към избиването на нашите врагове. Допрях дръжката на Екскалибур до каменния олтар и се почудих откога не е принасян тук в жертва бик. Представих си как римските войници натискат бика да коленичи, после бутат задницата му и го дърпат за рогата, за да го вкарат през ниските врати във вътрешното светилище, където животното може вече да се изправи и да мучи от страх, надушвайки в тъмното около себе си само копиеносци. Тук, в ужасния мрак, му прерязват сухожилията и то отново надава рев, сривайки се на пода, но все още замахва с огромните си рога към поклонниците на Митра. Ала те го надвиват и източват кръвта му, бикът бавно умира, а храмът се изпълва с вонята на неговите изпражнения и кръв. После поклонниците изпиват кръвта на бика в памет на Митра, точно както той ни е наредил. Бяха ми казали, че и християните имали подобна церемония, но те твърдят, че в техните ритуали нищо не се убива, макар че някои езичници не им вярват, защото са убедени, че смъртта е нещо, което ние дължим на Боговете, за да им се отплатим за живота, който са ни дали.

Стоях на колене в тъмното — един воин на Митра, дошъл в този забравен храм — и както се молех, усетих същата миризма на море, която помнех от Линдинис — дъхът на сол и водорасли, докоснал ноздрите ни, докато Сребърната Олуен пристъпваше стройна, нежна и красива в галерията на двореца. За момент си помислих, че някой Бог е дошъл, или самата Сребърна Олуен е пристигнала в Мей Дун, но нищо не помръдна; нищо не се появи, нищо не засия, усещах само леката миризма на морска сол и чувах тихия шепот на вятъра отвън.

Върнах се в първата стая. Тук миризмата на море бе по-силна. Дръпнах капаците на няколко кутии, отвих платнените покривала на кошниците и реших, че съм намерил източника на морския дъх, когато открих две кошници, пълни със сол, натежала и овлажняла от есенния въздух, но морското ухание не идваше от солта, а от трета кошница, която бе натъпкана с мокри водорасли. Докоснах водораслите и облизах пръста си, беше солен. До кошницата имаше голямо запушено глинено гърне и когато го отворих, установих, че е пълно с морска вода, вероятно с нея мокреха водораслите. Бръкнах в кошницата с водораслите и открих един пласт миди между тях. Мидите имаха издължени, тесни и елегантни черупки, малко по-големи от ония, които познавах, и не бяха черни, а сивобели. Вдигнах една, помирисах я и предположих, че това просто е някакъв деликатес, който Мерлин обича да си хапва. Мидата изглежда не обичаше да я пипат, защото разтвори черупката си и ме изпръска с някаква течност. Върнах я обратно в кошницата и покрих живите миди с пласт водорасли. Тъкмо се обръщах към външната врата с намерението да изчакам Мерлин отвън, когато забелязах ръката си. Вторачих се в нея, но реших, че сигурно не виждам добре. Не можех да бъда сигурен при слабата светлина, която идваше откъм външната врата, затова отново се пъхнах във вътрешната стая, където големия Свещен съд чакаше край олтара и там, в най-тъмната част на храма на Митра, аз вдигнах дясната си ръка към очите.

И видях, че тя сияе.

Зяпнах. Не исках да вярвам на очите си, но ръката ми наистина сияеше. Не светеше, не беше някаква вътрешна светлина, но със сигурност нещо сияеше в дланта ми. Прокарах пръст през мокрото петно, където ме бе изпръскала мидата и върху светещата повърхност остана тъмна следа. Значи Сребърната Олуен не беше нимфа, не беше пратеник на Боговете, а обикновено момиче, наплескано със сок от миди. Магията не беше на Боговете, а на Мерлин и сякаш всичките ми надежди умряха в онази тъмна стая.

Избърсах ръката си в наметалото и излязох на дневна светлина. Седнах на пейката край вратата на храма и се зазяпах към вътрешната укрепителна стена, където няколко малки дечица се мятаха и се пързаляха по тревата в шумна игра. Отчаянието, което ме преследваше по време на пътуването ми до Лоегир, отново ме обзе. Толкова ми се искаше да вярвам в Боговете, а така се раздирах от съмнения. Какво като момичето е човешко същество, питах сам себе си, и какво от това, че нейното нечовешко сияние е номер на Мерлин? Съкровищата са си Съкровища. Но преди, щом се усъмнях в Съкровищата и в тяхната ефикасност, споменът за сияещото голо момиче винаги ми вдъхваше нова увереност. А сега се оказа, че тя май не е вестител на Боговете, а само една от илюзиите на Мерлин.

— Господарю? — един женски глас се опитваше да ме изтръгне от мислите ми. — Господарю?

Вдигнах очи и видях пълничка тъмнокоса млада жена притеснено да ми се усмихва. Беше облечена в проста дълга дреха, покрита с наметало, късите й къдрави коси бяха стегнати с панделка, а за ръката й се държеше малко червенокосо момче.

— Не ме ли помните, господарю? — попита тя разочаровано. И тогава името й изплува в паметта ми.

— Сиуилог — казах аз. Навремето тя беше слугиня в Линдинис и Мордред я прелъсти. Изправих се. — Как си ти?

— Добре, доколкото може, господарю — отвърна тя доволна, че я помня. — А това е Мардок. Прилича на баща си, нали?

Погледнах момчето. Сигурно беше на шест-седем години — як, кръглолик с твърда стърчаща коса, точно като баща си, Мордред.

— Но само отвънка, иначе не е кат баща си — добави Сиуилог. — Той е добро момче, добър е като злато, господарю. Никога не ми създава тревоги, наистина, нали скъпото ми? — наведе се тя към Мардок и го целуна. Момчето се притесни от тази проява на обич, но все пак се захили.

— Как е господарката Сийнуин? — попита Сиуилог.

— Много добре. Ще се радва, че съм те видял.

— Винаги беше добра с мен. Трябваше да дода в новия ви дом, господарю, но срещнах един човек. Омъжена съм вече.

— За кого?

— За Идфаел син на Мерик, господарю. Той сега служи на лорд Ланвал.

Ланвал командваше охраната, която пазеше Мордред в позлатения му затвор.

— Мислехме, че си ни напуснала, защото си получила пари от Мордред — признах аз на Сиуилог.

— Той? Да ми даде пари? — засмя се Сиуилог. — По-скоро ще видя звезди да падат от небето, господарю. Голяма глупачка бях тогава — призна ми весело Сиуилог. — Разбира се, тогава не знаех що за мъж е Мордред, пък и той още не беше истински мъж, поне в ония дни, и сигурно ми се е завъртяла главата от това, че е крал, ама да не би да съм първата дето си губи ума от такива работи? Няма и да съм последната. Но се оказа, че е за добро. Моят Идфаел е добър човек, и няма нищо против малкият Мардок да кука в неговото гнездо. Защото ти си точно това, нали сладкото ми, една кукувичка — и Сиуилог отново се наведе към сина си и го прегърна. Мардок се заизвива в ръцете й и избухна в смях, когато тя го погъделичка.

— Какво правите тук? — попитах я аз.

— Господарят Мерлин ни помоли да дойдем — гордо заяви Сиуилог. — Той харесва малкия Мардок, наистина. Глези го! Все го храни, наистина, и ти ще станеш шишко, да, да, ще станеш като прасе! — тя отново погъделичка момчето и то със смях се задърпа и накрая успя да се отскубне. Не избяга надалеч, а застана на няколко крачки и ме заоглежда, лапнал палеца си.

— Мерлин те помоли да дойдеш, така ли? — попитах аз.

— Трябваше му готвачка, господарю, така каза, а пък аз, смея да кажа, съм толкова добра готвачка, колкото всяка жена, а пък при парите дето ми предложи, с една дума, Идфаел каза, че трябва да дойда. Не че господаря Мерлин яде кой знай какво. Той обича сирене, а то няма какво да му се готви нали така?

— А яде ли миди?в

— Обича стриди, но от тях нямаме много. Не, обикновено яде сирене. Сирене и яйца. Той не е като теб, господарю, ти много обичаше месо, помня аз!

— И сега обичам — казах аз.

— Хубаво време беше онова — въздъхна Сиуилог. — Малкият Мардок е точно колкото вашата Даян. Често си мислех, че двамата щяха добре да си играят заедно. Как е тя?

— Тя е мъртва, Сиуилог.

Лицето й посърна.

— О, не, господарю, кажи, че това не е истина.

— Убиха я хората на Ланселот.

Тя плю в тревата.

— Зли хора са те всичките. Много ми е мъчно, господарю.

— Но тя е щастлива в Отвъдния свят — уверих я аз, — и някои ден всички ще отидем при нея.

— Така е, господарю, така е. А другите?

— Моруена и Серен са добре.

— Това да се чува, господарю — усмихна се тя. — Ще останеш ли за Призоваването?

— Призоваването ли? — прозвуча ми странно. За първи път чувах да наричат това събитие така. — Не — отговорих аз, — не съм поканен. Май ще го гледам от Дурновария.

— Струва си да се види — каза тя. После се усмихна и ми благодари, че съм разговарял с нея, след което на шега подгони Мардок, а той побягна от нея, цвърчейки от удоволствие. Аз отново се отпуснах на пейката. Беше ми приятно, че я срещнах пак. После се замислих какви игри играеше Мерлин. Защо му трябваше Сиуилог? И защо му е било да наема готвачка, след като никога преди това не е имал такава слугиня?

Внезапно някаква суматоха отвъд укрепленията ме изтръгна от размишленията и пръсна заигралите се деца. Изправих се, точно когато се появиха двама мъже, които дърпаха някакво въже. Миг по-късно се появи и Гауейн, а после видях, че на другия край на въжето е вързан огромен черен жребец. Конят се опитваше да се освободи и почти завлече двамата мъже обратно до насипа, но те го хванаха за оглавника и задърпаха ужасеното животно напред. Тогава конят внезапно хукна надолу по стръмната вътрешна стена и повлече двамата мъже след себе си. Гауейн викна след тях да внимават, и къде пързаляйки се, къде тичайки и той последва огромното животно. Появи се и Мерлин, очевидно безразличен към малката драма, а след него и Нимю. Стояха и гледаха как конят най-сетне бе отведен в едно от източните помещения, после слязоха до храма.

— А, Дерфел! — поздрави ме той безгрижно. — Изглеждаш много мрачен. Да не те боли зъб?

— Донесох ви Екскалибур — казах неприветливо.

— Това мога да видя и сам. Не съм сляп, знаеш. Малко глух понякога, и пикочният ми мехур е малко слаб, но какво може да се очаква на възраст като моята?

Мерлин взе Екскалибур от мен, измъкна донякъде меча от ножницата и целуна стоманата.

— Мечът на Ридерч — каза той със страхопочитание и за миг на лицето му се изписа странно изражение на екстаз, после той рязко върна острието в ножницата и остави Нимю да го вземе. — Значи ти ходи при баща си — погледна ме Мерлин. — Хареса ли го?

— Да, лорд.

— Винаги си бил прекалено емоционален, Дерфел — отсъди Мерлин и хвърли поглед към Нимю, която бе извадила Екскалибур и държеше голото му острие право срещу слабото си тяло. По някаква причина това разтревожи Мерлин и той дръпна ножницата от ръцете й, после се опита да й вземе и меча. Но тя не искаше да го пусне и след кратка борба с нея Мерлин се отказа.

— Чух, че си подарил живота на Лиофа? — каза той, обръщайки се пак към мен. — Направил си грешка. Много опасен звяр е тоя Лиофа.

— Откъде знаете, че съм му пощадил живота?

Мерлин ме погледна с укор.

— Може да съм бил бухал, кацнал на покривните греди в замъка на Аел, Дерфел, или пък мишка, скрила се сред тръстиковите рогозки на пода?

Внезапно Мерлин се протегна към Нимю, изненада я и този път успя да изтръгне меча от ръцете й.

— Не трябва да се изчерпва вълшебството — измърмори той, плъзгайки меча непохватно в ножницата. — Нима Артур нямаше нищо против да даде меча?

— Че защо да има, лорд?

— Защото Артур е опасно скептичен — каза Мерлин и се наведе да пъхне Екскалибур в предверието на храма. — Той смята, че ще можем да се справим без Боговете.

— Жалко тогава — казах аз саркастично, — че никога не е виждал как Сребърната Олуен сияе в тъмното.

Нимю изсъска срещу мен. Мерлин помълча, бавно се обърна и мрачно ме погледна.

— И защо да е жалко, Дерфел? — попита той със застрашителен тон.

— Защото ако я беше видял, лорд, сигурно щеше да повярва в Боговете, нали? Докато, разбира се, не открие вашите миди.

— А това било — каза Мерлин. — Разпитвал си наоколо, а? Пъхал си дебелия си сакски нос, където не трябва и си открил моите пидоки.

— Пидоки?

— Мидите, глупако, наричат се пидоки. Поне така им вика простолюдието.

— И те сияят? — попитах аз.

— Соковете им наистина имат такава способност — призна Мерлин безгрижно. Видях, че откритието ми го подразни, но той правеше всичко възможно да скри раздразнението си. — Плиний споменава това явление, но после споменава толкова много неща, че човек се чуди на какво да вярва. Повечето от представите му са явни глупости, разбира се. Всички тия тъпотии за друиди, които режели имел на шестия ден от новата луна! Това никога не бих го направил! На петия ден, да, понякога и на седмия, но на шестия? Никога! Освен това той препоръчва, доколкото си спомням, при главоболие да се увие главата с женска препаска за гърди, ама това лечение не действа. И как би могло? Магията е в гърдите, не в препаската, значи съвсем ясно е, че е далеч по-добре да заровиш болната глава в самите гърди. Виж това лечение винаги действа, няма пропуск. Ти чел ли си Плиний, Дерфел?

— Не, лорд.

— Така е, не съм те учил латински. Как съм пропуснал? Та, той наистина пише за пидоките и отбелязва, че ръцете и устата на тия, които ги ядат след това сияят. Признавам, че това ме заинтригува. Всеки би проявил любопитство. Нямах особено желание да проучвам това явление по-задълбочено, защото бях загубил напразно много време с по-правдоподобни твърдения на Плиний, но това се оказа вярно. Помниш ли Кадуг? Лодкарят, който ни спаси от Инис Трийбс? Той ми намира сега тези миди. Те живеят в дупки в скалите, това им е неудобното, но аз плащам добре на Кадуг и той прилежно ги измъква от скривалищата им като истински ловец на миди. Изглеждаш разочарован, Дерфел?

— Аз мислех, лорд — започнах аз, ала се запънах, защото знаех, че ще ми се надсмее.

— О! Ти мислеше, че момичето е дошло от небето! — довърши вместо мен Мерлин и зацвили подигравателно. — Чу ли това, Нимю? Нашият велик воин, Дерфел Кадарн, повярвал, че нашата малка Олуен е чудно видение — каза Мерлин, наблягайки на последните думи с многозначителен тон.

— Така и трябваше — каза сухо Нимю.

— Всъщност да, като се замисля — съгласи се Мерлин. — Добър номер, нали Дерфел?

— Да, но номер, лорд — казах аз неспособен да скрия разочарованието си. Мерлин въздъхна.

— Много си глупав, Дерфел, отчайващо глупав. Наличието на трикове не означава непременно, че не съществува вълшебство, просто Боговете невинаги ни даряват с вълшебства. Нищо ли не разбираш? — изведнъж ядосано запита той.

— Знам само, че бях измамен, лорд.

— Измамен! Измамен! Не бъди толкова патетичен. Ти си по-лош от Гауейн! Теб може да те измами друид на втория ден от обучението си! Нашата работа не е да задоволяваме инфантилното ти любопитство, а да вършим делата на Боговете, а тия Богове, са далеч от нас, Дерфел. Отишли са далеч от нас! Те изчезват, стопяват си в тъмнината, слизайки в бездната на Анун. Трябва да ги призовем, а за да ги призова имах нужда от работници, а за да привлека работници, трябваше да предложа някаква надежда. Мислиш ли, че двамата с Нимю бихме могли сами да издигнем всички тези огньове? Имахме нужда от хора! И като наплескахме едно момиче със сока на онези миди, ние ги привлякохме, а ти какво? Само знаеш да блееш, че си измамен. Кой го е грижа какво мислиш ти? Защо не идеш да изядеш една мида? Може би това ще те просветли. — Мерлин ритна дръжката на Екскалибур, която все още стърчеше от вратата на храма. — Предполагам, че оня глупак Гауейн ти е показал всичко, нали?

— Показа ми огнените кръгове, лорд.

— И сега ти искаш да разбереш за какво са, предполагам?

— Да, лорд.

— Всеки средноинтелигентен човек би се досетил сам — каза Мерлин важно. — Боговете са далече, това е очевидно, иначе нямаше да ни зарежат така, но преди много години те ни дали средства, с които да ги повикаме: Съкровищата. Сега Боговете са слезли толкова дълбоко в бездната на Анун, че само Съкровищата не са достатъчни, за да ни чуят. Така че ние трябва да привлечем вниманието на Боговете и как да го направим? Просто! Пращаме сигнал в бездната и този сигнал е една огромна огнена плетеница, в която поставяме Съкровищата, трябва да направим и едно-две други неща, които не са всъщност кой знае колко съществени, и после ще мога да умра спокойно без да ми се налага да обяснявам най-елементарни неща на разни смешно лековерни малоумници. Не! — каза той преди още да съм си отворил устата, какво остава да съм го попитал. — Не можеш да останеш тук в навечерието на Самейн. Искам само онези, на които мога да се доверя. И ако дойдеш тук още веднъж ще наредя на стражата да използва корема ти за мишена на копията си.

— А защо просто не обградите хълма с ограда от духове? — попитах аз. Оградата от духове представляваше редица от черепи, омагьосани от Друид, през която никой не смее да премине.

Мерлин ме зяпна като че ли съм си загубил ума.

— Ограда от духове! В навечерието на Самейн! Това е единствената нощ в годината, малоумнико, в която оградата от духове не действа! Трябва ли всичко да ти обяснявам? Оградата от духове, глупако, действа, защото впряга душите на мъртвите да плашат живите, но на Самейн душите на мъртвите са свободни да бродят където искат, така че не могат да бъдат впрегнати. На Самейн оградата от духове е толкова полезна на света, колкото и нашите умове.

Приех упрека му спокойно.

— Надявам се само да няма облаци — казах аз, опитвайки се да го омилостивя.

— Облаци ли? — предизвикателно ме погледна Мерлин. — Защо трябва да ме безпокоят облаците? О, разбирам! Оня слабоумен Гауейн ти е казал, само дето нищо не е разбрал. Ако е облачно, Дерфел, Боговете ще успеят да видят нашия сигнал, защото тяхното зрение, за разлика от нашето, не се влияе от облаци, но ако е твърде облачно, тогава има вероятност да завали — гласът му беше като на човек, който обяснява нещо много просто на малко дете, — а един проливен дъжд ще загаси всичките големи огньове. Ето това е. Беше ти много трудно сам да се досетиш, нали? — сърдито ме погледна той, после се обърна и се загледа в кръговете от дърва. Облегна се на черния си жезъл, разсъждавайки върху огромната работа, която бе свършил на върха на Мей Дун. Дълго време мълча, после изведнъж сви рамене. — Замислял ли си се някога какво щеше да стане, ако християните бяха успели да качат Ланселот на трона — попита той и в гласа му вместо гняв звучеше тъга.

— Не, лорд — казах аз.

— Тяхната 500 г. щеше да дойде и те всички щяха да чакат идването на глупавия си прикован Бог.

До този момент Мерлин гледаше към подредените редици от дърва, сега изведнъж се обърна към мен.

— Ами ако той не беше дошъл? — попита той в недоумение. — Да речем всички християни са се подготвили, всички с най-хубавите си наметала, всички измити и изтъркани, молещи се и… нищо не става. Тогава какво?

— Тогава през 501 г. нямаше да има нито един християнин — казах аз. Мерлин поклати глава.

— Съмнявам се. На свещениците това им е работата — да обясняват необяснимото. Такива като Сенсъм щяха да измислят някаква причина и хората щяха да им повярват, защото толкова им се иска да вярват. Народът не се отказва от надеждите заради разочарованията, Дерфел, а само удвоява надеждите си. Какви глупаци сме всички.

— Значи вие се страхувате — казах аз и изведнъж ми стана мъчно за него, — че на Самейн може нищо да не се случи?

— Разбира се, че се страхувам, малоумнико. Нимю обаче не. — Мерлин хвърли поглед към Нимю, която мрачно ни наблюдаваше. — Ти си пълна с увереност, малката ми, нали? — подигравателно я запита той. — А ако питаш мен, Дерфел, иска ми се никога да не бяхме стигали дотук. Дори не знаем какво трябва да стане като запалим огньовете. Боговете може да дойдат, а може и да изчакат някой по-благоприятен момент. Разбираш ли?

— Мисля, че да, лорд.

— Съмнявам се. Даже не знам защо си губя времето да ти обяснявам! Със същия успех мога да обяснявам на някой вол тънкостите на риториката! Какъвто си глупав. Можеш вече да си вървиш. Донесе Екскалибур.

— Артур си го иска обратно — казах аз.

— Сигурно. Може и да си го получи, когато Гауейн свърши с него. А може и да не си го получи. Какво значение има? Престани да ме тревожиш с дреболии, Дерфел. И довиждане.

Той тръгна, отново обзет от гняв, но след две-три крачки спря и се обърна да викне Нимю. — Ела, момиче!

— Първо искам да се уверя, че Дерфел ще си тръгне — отвърна тя, хвана ме за лакътя и ме помъкна към вътрешното укрепление.

— Нимю! — викна Мерлин.

Тя не му обърна внимание и продължи да ме дърпа нагоре по тревистия склон към пътеката. Аз гледах надолу към сложната плетеница от подредени дърва.

— Голяма работа сте свършили — казах аз.

— И всичко ще е напразно, ако не направим подходящите ритуали — отвърна тя сприхаво. Мерлин ми беше ядосан, но неговият гняв бе почти престорен и бе дошъл и изчезнал като светкавица, а гневът на Нимю бе дълбок и силен, бе изтеглил и последната капка кръв от лицето й и бе изострил чертите му. Тя никога не е била красавица, а след загубата на окото изглеждаше дори ужасно, но в изражението й имаше нещо диво и същевременно интелигентно, което привличаше вниманието и запечатваше образа й в паметта на хората, а сега, на това високо укрепление, брулено от западния вятър, тя изглеждаше по-страховита от всякога.

— Има ли някаква опасност ритуалът да не се извърши както трябва? — попитах аз.

— Мерлин те харесва — каза тя ядосано, без да обръща внимание на въпроса ми. — Той е емоционален.

— Глупости.

— Какво знаеш ти, Дерфел? — озъби ми се тя. — Трябва ли да понасяш самохвалството му? Трябва ли да спориш с него? Трябва ли да му вдъхваш увереност? Трябва ли да го гледаш как прави най-голямата грешка в историята? — всички тези въпроси Нимю ядно захвърли по мен. — Трябва ли да го гледаш как хвърля на вятъра целия този труд — махна с ръка към огньовете тя. — Ти си глупак — добави тя мрачно. — Ако Мерлин пръдне, ти мислиш, че самата мъдрост говори. Той е стар човек, Дерфел, и не му остава много да живее, а освен това губи силата си. А силата, Дерфел, идва отвътре — и Нимю тупна с ръка между малките си гърди. Бе спряла на върха на укреплението и се бе обърнала с лице към мен. Аз бях едър воин, а тя мъничка слаба жена, и въпреки това имаше власт над мен. Винаги е имала. Някъде в душата на Нимю клокочеше страст, толкова дълбока и тъмна, че нищо не можеше да й устои.

— Защо вълненията на Мерлин да са заплаха за ритуала? — попитах аз.

— Просто така! — отвърна Нимю, обърна се и тръгна.

— Кажи ми — настоях аз.

— Никога! — сопна се тя. — Ти си глупак.

Тръгнах след нея.

— Коя е Сребърната Олуен?

— Робиня, която купихме в Демеция. Беше пленена в Поуис и ни струваше шест златни монети, защото е много красива.

— Наистина — спомних си аз нежните стъпки на момичето в смълчаната нощ в Линдинис.

— И Мерлин така смята — каза Нимю презрително. — Разтреперва се щом я види, но напоследък се чувства твърде стар, пък и трябва да се преструваме, че тя е девствена заради Гауейн. И той ни вярва! Но тоя глупак би повярвал на всичко! Той е идиот!

— И ще се ожени за Олуен, когато всичко това свърши, така ли?

Нимю се засмя.

— Така му обещахме, но като разбере, че тя не е дух, а робиня, може и да се откаже. Така че може и да я препродадем. Ти би ли я купил? — попита тя и ми хвърли лукав поглед.

— Не.

— Все още си верен на Сийнуин, а? — подигра ми се Нимю. — Как е тя?

— Добре.

— И ще дойде в Дурновария да гледа призоваването, нали?

— Не — отвърнах аз. Нимю се обърна и ме погледна подозрително.

— Но ти ще гледаш, нали?

— Аз, да.

— А Гуидър? Ще го доведеш ли?

— Той иска да дойде, да. Но първо ще поискам разрешение от баща му.

— Кажи на Артур да го пусне. Всяко дете в Британия трябва да види завръщането на Боговете. Ще бъде зрелище, което вечно ще се помни, Дерфел.

— Значи все пак ще стане, въпреки грешките на Мерлин.

— Ще стане — изсъска Нимю, — въпреки Мерлин. Ще стане, защото аз ще се погрижа да стане. Ще дам на оня стар глупак каквото иска, независимо дали му харесва или не.

Тя спря, обърна се и хвана лявата ми ръка. После вторачи единственото си око в белега на дланта ми. Този белег бе обвързан с клетва, която ме задължаваше да се притека на всеки неин зов, и аз почувствах, че тя иска нещо от мен, но после някаква предпазливост я спря. Тя пое дъх, вгледа се в мен, после пусна белязаната ми ръка.

— Оттук можеш да се оправиш и сам — каза Нимю мрачно и си тръгна.

Аз заслизах надолу по хълма. Хората продължаваха да мъкнат дърва към върха на Мей Дун. Гауейн ми беше казал, че огньовете трябва да горят девет часа. Девет часа да изпълват небето с пламъци и да доведат Боговете на земята. А може, ако ритуалите не се извършат както трябва, и нищо да не доведат.

След три нощи щяхме да разберем кое от двете щеше да се случи.

 

Сийнуин с удоволствие щеше да дойде в Дурновария да гледа призоваването на Боговете, но на Самейн, когато мъртвите се разхождат по земята, тя искаше да остави дарове за Даян и реши, че най-подходящото място за това е Ърмидс Хол, където Даян умря. Затова Сийнуин взе двете ни живи дъщери и отиде в Ърмидс Хол. Там сред пепелищата на изгорялата къща тя оставила кана с разредена медовина, малко хляб с масло и шепа покрити с мед орехи, които Даян толкова обичаше. Сестрите на Даян оставили малко ядки и твърдо сварени яйца в пепелта, после всички се подслонили в къщата на горския под охраната на моите копиеносци. Не видели Даян, защото на Самейн мъртвите никога не се показват, но ако пренебрегнем присъствието им, ще си навлечем нещастие. После Сийнуин ми каза, че на сутринта храната я нямало и каната била празна.

Аз бях в Дурновария заедно с Исса и Гуидър. Артур бе разрешил на сина си да гледа призоваването и той бе много развълнуван. Тогава беше на единадесет години, изпълнен с радост и живот и любопитство. Беше строен като баща си, но бе наследил красотата на Гуинивиър, имаше нейния дълъг нос и смели очи. Момчето бе палаво, но не зло и ние със Сийнуин щяхме да се радваме, ако се изпълнеше предсказанието на баща му и Гуидър се оженеше за нашата Моруена. Това решение можеше да се вземе едва след две-три години, а дотогава Гуидър щеше да живее с нас. Той искаше да отиде на върха на Мей Дун, и бе много разочарован, когато му обясних, че там не пускат никой, освен онези, които трябва да извършат церемониите. Дори хората, участвали в натрупването на дървата, трябвало да си тръгнат в деня преди Самейн. И те както стотиците други любопитни, дошли от цяла Британия, щяха да гледат призоваването от полята под древното укрепление.

Артур пристигна сутринта преди Самейн и аз видях с каква радост поздрави Гуидър. Момчето бе неговият единствен извор на щастие в онези мрачни дни. Кълхуч, братовчедът на Артур, дойде от Дунум с шестима копиеносци.

— Артур ми каза да не идвам — сподели той захилен, — но аз не бих изпуснал това за нищо на света.

Кълхуч скокна да поздрави Галахад, който през последните месеци помагаше на Сеграмор да пази границата със саксите на Аел. Сеграмор се бе подчинил на заповедта на Артур да остане на поста си и бе помолил Галахад да отиде до Дурновария, за да разкаже после на войската за случилото се през нощта на Самейн. Големите надежди тревожеха Артур, който се страхуваше, че неговите привърженици ще изживеят огромно разочарование, ако нищо не се случи.

Но надеждите продължаваха да нарастват, тъй като следобяд в града пристигна и кралят на Поуис, Кунеглас, заедно с десетина мъже, сред които и сина му Пердел — вече пораснал млад момък, с едва наболи мустаци. Кунеглас ме прегърна. Той беше брат на Сийнуин, аз не познавам по-свестен и по-честен мъж. Беше се отбил пътьом при Мюриг и сега потвърди опасенията ни, че краля на Гуент не иска да воюва със саксите.

— Той вярва, че неговият Бог ще го закриля — мрачно каза Кунеглас.

— Ние също — махнах аз с ръка към прозореца на двореца в Дурновария, от където се виждаха полите на хълма Мей Дун, почернели от хора. Всички те се надяваха да са по-близо до онова, което тази важна нощ щеше да донесе. Мнозина се бяха опитали да се изкачат до върха, но Черните щитове на Мерлин ги държаха на разстояние. В полето северно от укреплението група храбри християни шумно се молеха на своя Бог да прати дъжд, та да удави езическите огньове. Но разгневената тълпа ги прогони. Една от жените християни бе пребита и Артур трябваше да изпрати войници да успокоят духовете.

— И какво ще стане тази нощ? — попита ме Кунеглас.

— Може и нищо, кралю-господарю.

— Да не би да съм бил толкова път за нищо? — изръмжа Кълхуч. Той беше як мъж, свадлив и цапнат в устата, и беше един от най-близките ми приятели. В битката край Лондон срещу саксите на Аел една бойна брадва се бе врязала дълбоко в крака му и оттогава Кълхуч куцаше, но не обръщаше внимание на огромния белег, останал от тази рана и смяташе, че си е същият страховит копиеносец какъвто винаги е бил.

— А ти какво правиш тук? — заяде се той с Галахад. — Нали беше християнин?

— Не бях, а съм.

— Значи се молиш за дъжд, така ли? — обвини го Кълхуч. То вече беше почнало да вали, но само леко пръскаше. Някои хора вярваха, че небето скоро ще се изясни, но неизбежно имаше и песимисти, които смятаха, че дъждът ще се засили.

— Ако наистина започне да вали из ведро тази нощ — рече Галахад, който с удоволствие приемаше словесните двубои с Кълхуч, — ще признаеш ли, че моят Бог е по-силен от вашите?

— Ще ти прережа гърлото — изръмжа Кълхуч без никакво намерение да изпълни заканата си, защото и той като мен от години бе приятел с Галахад.

Кунеглас отиде да разговаря с Артур, Кълхуч тръгна към една кръчма при северната порта на Дурновария да търси някакво червенокосо момиче, а ние с Галахад и малкия Гуидър влязохме в града. Атмосферата бе жизнерадостна, като че ли някакъв голям есенен панаир бе напълнил улиците на Дурновария и околните поляни. Търговци бяха опънали сергии, кръчмите работеха на пълни обороти, фокусници омайваха тълпата с майсторството си и десетки менестрели пееха по ъглите. Една обучена мечка се търкаляше нагоре-надолу по хълма на Дурновария под къщата на епископ Емрис и ставаше все по-опасна и по-опасна, защото хората я поеха с медовина. Зърнах епископ Сенсъм, който надничаше през един голям прозорец и зяпаше огромното животно, но щом ме видя се дръпна назад и затвори кепенците.

— Колко време ще остане затворен? — попита ме Галахад.

— Докато Артур му прости — отвърнах, — а той все някога ще му прости, защото винаги прощава на враговете си.

— Съвсем като християнин.

— Съвсем като глупак — казах аз след като се уверих, че Гуидър не може да ме чуе. Бе отишъл да гледа мечката отблизо. — Но на природения ти брат едва ли ще прости. Всъщност аз го видях преди няколко дни.

— Ланселот ли? — изненада се Галахад. — Къде?

— Със Сердик.

Галахад се прекръсти, нехаещ за смръщените погледи, които предизвика с това. В Дурновария, както и в повечето градове на Думнония, повечето хора бяха християни, но днес улиците бяха изпълнени с езичници от провинцията и мнозина горяха от желание да се счепкат с християнските си врагове.

— Мислиш ли, че Ланселот ще се бие на страната на Сердик? — попита ме Галахад.

— Че той кога се е бил? — отвърнах аз язвително.

— Да, но може.

— Тогава, ако изобщо се бие, ще е на страната на Сердик.

— В такъв случай се моля да ми се изпречи на пътя, за да го убия — рече Галахад и пак се прекръсти.

— Ако планът на Мерлин се осъществи, няма да има война, Само клане, предвождано от Боговете.

Галахад се усмихна.

— Бъди честен с мен, Дерфел, мислиш ли, че Мерлин ще успее.

— Точно за това сме тук да видим — казах уклончиво и изведнъж ми дойде наум, че в града сигурно бе пълно със сакски шпиони, дошли да видят същото. Те вероятно бяха привърженици на Ланселот, брити, които можеха да се слеят с непрестанно нарастващата тълпа. Ако планът на Мерлин се провалеше, помислих си аз, това щеше да даде кураж на саксите и напролет битките щяха да бъдат още по-тежки.

Дъждът се засили. Извиках Гуидър и тримата тичешком се върнахме в двореца. Гуидър умоляваше баща си да му разреши да наблюдава призоваването от нивите непосредствено под укрепленията на Мей Дун, но баща му поклати глава.

— Ако вали така — каза Артур, — и без това няма нищо да стане. Само ще настинеш и после… — изведнъж думите му застинаха на устата, защото за малко щеше да каже: „и после майка ти ще ми се сърди.“

— После ще заразиш с хремата си Моруена и Серен — довърших аз, — аз пък ще я прихвана от тях и ще я предам на баща ти и когато дойдат саксите цялата войска ще киха.

Гуидър поразмисли върху това за миг, но реши, че приказвам безсмислици и дръпна баща си за ръка.

— Моля те!

— Можеш да гледаш от горната зала като всички нас — не отстъпи Артур.

— Тогава може ли да се върна и да погледам мечката, татко? Тя започна да се напива и скоро ще пуснат кучета срещу нея. Ще стоя на сушина. Обещавам. Моля те, татко?

Артур го пусна да върви и аз пратих Исса да го пази, а ние с Галахад се качихме в горната зала. Преди година, когато Гуинивиър все още идваше понякога в този дворец, тук всичко бе изискано и чисто, но сега бе занемарено, прашно и запуснато. Сградата бе римска и Гуинивиър се бе опитала да възстанови древното й великолепие, но войската на Ланселот бе разграбила двореца по време на бунта и никой не бе поправял разрушеното. Хората на Кунеглас бяха наклали огън на пода и малките плочки се бяха изкривили от горещината. Самият Кунеглас стоеше пред широкия прозорец и мрачно гледаше над сламените и керемидените покриви на Дурновария към Мей Дун, който почти се бе скрил зад пелената на дъжда.

— Ще намалее, нали? — погледна ни с надежда той, когато влязохме.

— По-скоро ще се засили — каза Галахад и в същия момент откъм север изтрещя гръмотевица и дъждът наистина се усили и заблъска по покривите. Дървата, подредени на върха на Мей Дун, сигурно вече подгизваха, но засега само най-горните, по-дълбоките пластове навярно все още бяха сухи. Всъщност те щяха да останат сухи час и повече при този проливен дъжд, а когато в сърцето на огъня има сухи дърва, те бързо щяха да подпалят мокрите над тях. Но ако дъждът продължеше да вали така през нощта, нямаше да могат да се разгорят както трябва.

— Поне пияните ще изтрезнеят под този дъжд — отбеляза Галахад.

На вратата на залата се появи епископ Емрис. Полите на черното му свещеническо расо бяха подгизнали и кални. Той хвърли тревожен поглед към страшните копиеносци-езичници на Кунеглас, после побърза да се присъедини към нас при прозореца.

— Артур тук ли е? — попита ме той.

— Някъде из двореца е — отговорих аз, после представих на Емрис крал Кунеглас като добавих, че епископът е един от нашите добри християни.

— Аз вярвам, че ние всички сме добри, лорд Дерфел — каза Емрис, покланяйки се на краля.

— Според мен — уточних аз — добри християни са тези, които не вдигат бунт срещу Артур.

— Това бунт ли беше? — попита Емрис. — Аз мисля, че беше просто лудост, лорд Дерфел, предизвикана от една религиозна надежда и на мен ми се струва, че днес Мерлин прави съвсем същото нещо. Подозирам, че ще бъде разочарован, точно както мнозина от моите хора се разочароваха миналата година. Но какво би могло да се случи след подобно разочарование тази нощ? Аз затова съм тук.

— Какво ще се случи? — попита Кунеглас. Емрис сви рамене.

— Ако Боговете на Мерлин не се появят, кралю-господарю, кой ще бъде обвинен за това? Християните. И кого ще започне да избива тълпата? Християните — Емрис се прекръсти. — Искам Артур да ми обещае, че ще ни закриля.

— Сигурен съм, че той с радост ще се отзове на молбата ви — каза Галахад.

— Вас, епископе — добавих аз, — той ще защити със сигурност.

Емрис бе останал верен на Артур, и беше добър човек, макар съветите му да бяха толкова предпазливи, колкото бе натежало старото му тяло. Епископът бе член на Кралския съвет като мен. Кралските съветници уж трябваше да съветват Мордред, но сега, след като нашият крал бе станал затворник в Линдинис, ние рядко се събирахме. Артур разговаряше с нас поотделно и после взимаше решения сам, но всъщност единствените решения, които трябваше да се вземат, бяха свързани с подготовката на Думнония за нашествието на саксите и всички охотно оставяхме Артур сам да носи това бреме.

Светкавица проби сивите облаци и миг след това така силно изтрещя гръмотевицата, че ние неволно се наведохме да прикрием главите си. Дъждът, който вече валеше като из ведро, внезапно още повече се засили и яростно заблъска по по покривите и заплющя по калните вади, потекли по улиците на Дурновария. По пода на залата се образуваха локви.

— Може би — мрачно предположи Кунеглас — Боговете не искат да ги призоваваме.

— Мерлин казва, че те са много далече — обадих се аз, — значи този дъжд не е тяхна работа.

— Което положително доказва, че зад дъжда стои по-висш Бог — намеси се Емрис.

— По ваше искане ли? — кисело попита Кунеглас.

— Аз не съм се молил за дъжд, кралю-господарю — поклати глава Емрис. — Даже, ако това ще ви достави удоволствие, ще се помоля дъждът да спре — и епископът затвори очи, разпери ръце и вдигна глава за молитва. Тържествеността на момента бе донякъде нарушена от една дъждовна капка, преминала през покрива, която падна точно върху остриганото теме на Емрис, но той довърши молитвата си и направи кръстния знак.

И като по чудо, точно когато пухкавата ръка на епископа изписа кръста върху мърлявото му расо, дъждът започна да отслабва. Западният вятър довя още няколко силни порива, но барабаненето по покрива престана и склоновете на Мей Дун се очертаха по-ясно. Хълмът все още изглеждаше мрачен под сивите облаци и все още нищо не се виждаше над старото укрепление освен шепа копиеносци, застанали на пост, и под тях няколко поклонника изкатерили се колкото посмели по склона. Емрис не знаеше дали да се радва или да страда задето молитвата му бе толкова резултатна, но ние всички бяхме онемели, особено когато на запад облаците се разтвориха и пропуснаха сноп слънчеви лъчи и те обагриха склоновете на Мей Дун в зелено.

Роби ни донесоха подгрята медовина и студено еленско месо, но на мен не ми се ядеше. Предпочитах да гледам как се изнизва следобеда, отстъпвайки пред нощта, под все по-разпокъсващите се облаци. Небето се изясняваше и на запад някъде над Лионес залезът бе превърнал хоризонта в огненочервена пещ. Слънцето се скриваше в навечерието на Самейн и из цяла Британия, дори в християнска Ирландия, хората оставяха храна и пиене за мъртвите, които щяха да преминат през Анун по моста на мечовете. Това бе нощта, в която призрачната процесия от мъртви щеше да навести земята, където сенките от Отвъдния свят някога бяха дишали, любили и умрели. Мнозина бяха умрели на Мей Дун и тази нощ там щеше да е пълно с духове; после неизбежно се замислих как малката сянка на Даян броди из Ърмидс Хол.

Артур се появи в залата и на мен ми се стори съвсем различен без Екскалибур, увиснал край бедрото му в инкрустираната си ножница. Той изсумтя като видя, че дъждът бе спрял, след това изслуша молбата на епископ Емрис.

— Ще пратя моите копиеносци по улиците — увери той епископа, — и ако твоите хора ще бъдат в безопасност стига да не дразнят езичниците.

Артур взе рог с медовина от един роб и пак се обърна към епископа.

— Аз също исках да те видя — съобщи му той и сподели опасенията си от поведението на крал Мюриг. — Ако Гуент не участва във войната, саксите ще бъдат повече от нас.

Емрис пребледня.

— Гуент със сигурност няма да остави Думнония да бъде победена!

— Саксите са подкупили Гуент, епископе — обадих се аз и му разказах как Аел е разрешил на мисионерите на Мюриг да проповядват в неговите владения. — Докато Мюриг вярва, че може да покръсти саксите, той няма да вдигне меч срещу тях.

— Трябва да се възрадвам при мисълта, че саксите могат да бъдат покръстени — набожно рече Емрис.

— По-добре недей — предупредих го аз. — Щом Аел реши, че онези свещеници не му трябват повече, ще им отреже гърлата.

— А после ще отреже и нашите — добави мрачно Кунеглас. Той и Артур бяха решили заедно да посетят краля на Гуент, и сега Артур настоя епископ Емрис да се присъедини към тях.

— Теб той ще изслуша, епископе — каза Артур, — и ако успееш да го убедиш, че саксите са по-голяма заплаха за християните в Думнония от мен, той може и да промени решението си.

— С радост ще дойда — заяви Емрис — наистина.

— Най-малко — добави мрачно Кунеглас, — трябва да убедим младия Мюриг да пусне моята войска през страната си.

Артур се разтревожи.

— Нима може да откаже?

— Такива са сведенията — сви рамене Кунеглас. — Но ако саксите дойдат, Артур, аз ще мина през страната му независимо дали ми е разрешил или не.

— Това значи война между Гуент и Поуис — отбеляза навъсено Артур, — вода в мелницата на саксите.

Той потръпна.

— Защо му трябваше на Тюдрик да се отказва от трона?

Тюдрик бе бащата на Мюриг и макар че бе християнин, той винаги е воювал с хората си на страната на Артур срещу саксите.

Последната червена светлина на запад избледня. За няколко мига света увисна между светлината и тъмнината и после бездната ни погълна.

Стояхме на прозореца, тръпнещи от влажния вятър, и гледахме как първите звезди проблясват между парцаливите облаци. Наедряващата луна бе ниско над южното море и осветяваше ръбовете на голям облак, закрил главата на съзвездие подобно на змия. Нощта се спусна. Настъпи Самейн. Мъртвите идваха.

Няколко огньове осветиха къщите на Дурновария, но околностите бяха съвсем черни, само лунната светлина посребряваше гората по хребета на далечен хълм. Мей Дун бе само едва доловима сянка в тъмнината, черно петно върху черното сърце на мъртвата нощ. Тъмнината се сгъсти, появиха се още звезди и луната засия по-ярко между разпокъсаните облаци. Мъртвите вече се носеха като поток по моста на мечовете и се смесваха с нас, макар че ние не можехме да ги видим, нито да ги чуем, но те бяха тук, в двореца, по улиците, във всяка долина и град, във всяка къща в Британия, а по бойните полета, където толкова много души са загубили земните си тела, мъртвите сигурно бяха безброй като звездите. Даян бе под дърветата в Ърмидс Хол, а потокът от мъртви през моста на мечовете не спираше. Тогава си помислих, че един ден и аз ще дойда в такава нощ да видя децата си и децата на техните деца и техните деца. За вечни времена душата ми ще броди по земята само на Самейн.

Вятърът утихна. Луната отново се скри зад купчина облаци, увиснали над Арморика, но над нас небесата бяха ясни. Звездите, сред които живееха Боговете, блещукаха в празното пространство. Кълхуч се бе върнал в двореца и се появи край прозореца, където се бяхме скупчили, за да наблюдаваме нощта. Гуидър се върна от града и дойде при нас, но скоро се отегчи да зяпа във влажната тъмнина през прозореца и тръгна да търси приятелите си от дворцовата стража.

— Кога започват ритуалите? — попита Артур.

— Няма да е скоро — предупредих го аз. — Огньовете трябва да горят шест часа преди церемонията да започне.

— Как отброява часовете Мерлин? — попита Кунеглас.

— В главата си, кралю-господарю — отвърнах аз.

Мъртвите се плъзгаха между нас. Вятърът затихна съвсем и тишината разлая кучетата в града. Облаците бяха призрачно красиви с посребрените си ръбове, а звездите между тях изглеждаха неестествено ярки.

И тогава, съвсем неочаквано, на тъмното петно върху тъмното сърце на нощта, на широкия, ограден със стени връх на Мей Дун, лумна първият огън и призоваването на Боговете започна.

* * *

За момент този единствен пламък заподскача чист и ярък над укрепленията на Мей Дун, после огънят започна да обхваща широк редица от дърва извиваща се под обраслите с трева стени на древната крепост и въздухът над върха се изпълни с пушек и задимена светлина. Представих си как там търчаха хора и мушкаха факли дълбоко в натрупаните дърва, после тичат с пламтящите факли да отнесат огъня до централната спирала или до външните кръгове. От начало огньовете се разпалваха бавно, огнените езици съскаха, пробивайки си път през мокрите дърва, но горещината постепенно изпари влагата и сиянието на огъня ставаше по-ярко и по-ярко, докато накрая пламъците обхванаха цялата огромна плетеница и светлината победоносно лумна в нощта. Билото на хълма се бе превърнало в огнен хребет, вряща хаос от пламъци над които дори димът преди да се отправи към небето бе оцветен в червено. Огньовете бяха толкова ярки, че хвърляха трепкащи сенки дори по улиците на Дурновария, които бяха пълни с народ. Някои хора дори се бяха покатерили по покривите, за да гледат.

— Шест часа? — попита недоверчиво Кълхуч.

— Така ми каза Мерлин — вдигнах аз рамене. Кълхуч плю.

— Шест часа! Бих могъл да се върна при червенокосата — каза той, но не тръгна. Всички стояхме неподвижно и гледахме как пламъците танцуват над хълма. Това бе погребалната клада на Британия, краят на историята, призоваването на Боговете, и ние го наблюдавахме в напрегнато мълчание, сякаш очаквахме да видим как димът се разпилява от вихъра, предизвикан от слизането на Боговете.

— Храна — обади се Артур навъсено и разсея напрежението. — Ако трябва да чакаме шест часа, можем и да хапнем.

Малко разговаряхме по време на яденето и то преди всичко за крал Мюриг от Гуент и ужасната възможност да започнем войната със саксите без неговите копиеносци. Ако, разбира се, все си мислех аз, изобщо се стигне до война и току поглеждах през прозореца към подскачащите пламъци и кълбящия се дим. Опитах се да измервам минаващите часове, но в интерес на истината нямах никаква представа един час ли мина, два ли, докато се хранехме, после пак застанахме край големия отворен прозорец, за да зяпаме към Мей Дун, където за първи път бяха събрани на едно Съкровищата на Британия. Там беше кошницата на Гаранхир, изплетена от върбови клонки и достатъчно голяма да побере един хляб и няколко риби, макар че бе толкова прокъсана, че всяка уважаваща себе си жена отдавна да я бе хвърлила в огъня. Рогът на Бран Галед представляваше волски рог, почернял от времето и очукан по ръбовете. Колесницата на Модрон бе изпочупена през годините и беше толкова малка, че само дете можеше да се вози в нея, ако изобщо би могла да се сглоби отново. Оглавника на Ейдин беше волски оглавник от изтъркано въже и ръждясали железни скоби, дето и най-бедният селянин не би си помислил да използва. Ножът на Лауфродед беше тъп с широко острие и счупена дървена дръжка, а пък Бруса на Тъдуол бе толкова изтъркан, че всеки занаятчия би се срамувал да го държи в работилницата си. Палтото на Падарн бе излиняло и закърпено, просяшка дреха, но пак по-запазено от Наметалото на Регад, за което се разправяше, че може да направи човек невидим, стига да го наметне, само дето сега приличаше повече на паяжина отколкото на наметало. Чинията на Ригенид беше плитък дървен съд, целият напукан и невъзможен за употреба, а Дъската за игра на Гуендолау бе едно едно парче дърво, очукано отвсякъде, върху което игралните полета почти не личаха вече. Пръстенът на Елюнед приличаше на обикновен воински пръстен — простите метални кръгчета, които копиеносците обичаха да правят от оръжията на мъртвите си врагове, но ние всички бяхме захвърляли далеч по-добре изглеждщи воински пръстени от Пръстена на Елюнед. Само две от Съкровищата имаха съществена стойност. Едното бе Меча на Ридерч, Екскалибур, изкован в Отвъдния свят от самия Гофанон, а другото бе Свещения съд на Клидно Ейдин. Сега всичките — и боклучавите, и великолепните, бяха обгърнати от огнени пръстени и призоваваха своите Богове.

Небето все още се проясняваше, макар че на юг още имаше скупчени облаци и оттам с напредването на нощта на мъртвите долетя светкавица. Тази светкавица бе първият знак от Боговете. Душата ми се изпълни със страх и аз докоснах желязната дръжка на Хюелбейн. Но огнените пукнатини в небето бяха далеч, много далеч, може би над далечното море или дори по-далече — над Арморика. Час или повече светкавиците раздираха небесата на юг в пълна тишина. Веднъж един цял облак сякаш грейна, осветен отвътре, и ни накара да ахнем, а епископ Емрис направи кръстния знак.

Далечните светкавици избледняха и оставиха само големия огън зад укрепленията на Мей Дун да бушува. Тези пламъци трябваше да дадат знак на Боговете да излязат от безната на Анун, трябваше да стигнат в тъмнината между двата свята. Чудех се какво ли си мислеха мъртвите. Дали не се трупаха в цели пълчища около Мей Дун да гледат призоваването на Боговете? Представих си как отраженията на тези пламъци блещукат по остриетата на моста на мечовете и може би достигат до самия Отвъден свят и, да си призная, се уплаших. Светкавиците изчезнаха и като че ли нищо вече не се случваше, само огънят свирепо гореше, но всички ние, поне така мисля, знаехме, че светът трепери на прага на нещо ново.

После по някое време, докато часовете се нижеха, се появи и следващият знак. Галахад първи го забеляза. Той се прекръсти и се надвеси извън прозореца сякаш не можеше да повярва на очите си, после посочи с пръст високо над кълбата дим, който закриваше звездите като с воал.

— Виждате ли? — попита той и ние всички се надвесихм навън, за да погледнем нагоре.

И аз видях, че се бяха появили светлините на нощното небе.

Всички бяхме виждали такива светлини, макар и рядко, но тяхната поява точно тази нощ със сигурност бе многозначителна. Отначало имаше само мъждукаща синя мъгла в тъмното, но постепенно мъглата се сгъсти и стана по-светла, а от огъня се издигна червена завеса и докосна синята мъгла. Двете увиснаха като смачкан плат между звездите. Мерлин ми беше казвал, че подобни светлини са нещо обикновено в далечния север, но тези сега висяха на юг. После величествено и внезапно цялото пространство над главите ни бе залято от падащи сини, сребърни и ярко червени водопади… Всички излязохме на двора, за да виждаме по-добре, и стояхме поразени от страх и богобоязън докато небесата сияеха. От двора вече не можехме да виждаме огньовете на Мей Дун, но светлината от тях изпълваше южното небе, а над главите ни неземните светлини изписваха величествени аркади.

— Сега вярваш ли, епископе? — попита Кълхуч.

Емрис сякаш бе загубил дар слово, но после потръпна и докосна дървения кръст, който висеше на врата му.

— Ние никога не сме отричали съществуването на други сили — тихо изрече той, — Само дето вярваме, че нашият Бог е единственият истински Бог.

— А другите Богове какво са? — попита Кунеглас.

Емрис смръщи вежди, не му се искаше да отвръща най-напред, но после честността му го застави да говори.

— Те са силите на мрака, кралю-господарю.

— Силите на светлината, разбира се — каза Артур със страхопочитание, защото дори той бе впечатлен. Артур, който би предпочел Боговете изобщо да не се занимават с нас, сега виждаше тяхната сила в небето и бе изпълнен с удивление. — И какво ще стане сега? — попита той.

Беше се обърнал към мен, но отговори епископ Емрис.

— Ще има смърт, лорд.

— Смърт ли? — попита Артур, чудейки се дали е чул правилно.

Емрис отиде под сводовете на арките сякаш се страхуваше от вълшебната сила, която проблясваше и се стичаше на ярки потоци между звездите.

— Всички религии използват смъртта, лорд — заяви той педантично, — дори нашата вярва в жертвоприношението. Само че в християнската вяра Божият син е убит, за да не трябва повече никой никога да загива на олтара, но не мога да се сетя за нито една религия дето да не използва смъртта като част от своите мистерии. Озирис бил убит — рече Емрис и изведнъж осъзна, че говори за култа към Изида, разрушил живота на Артур, и побърза да продължи с нещо друго, — Митра също умира и неговият култ изисква смъртта на бикове. Всичките ни Богове умират, лорд — каза епископът — и всички религии с изключение на християнството пресъздават тяхната смърт като част от своя култ.

— Ние християните стоим над смъртта и вярваме в живота — каза Галахад.

— Слава на Бога, така е — съгласи се Емрис и се прекръсти, — но Мерлин не е християнин.

Светлините в небето станаха още по-ярки — огромни цветни завеси, през които подобно на нишки в гоблен преминаваше и проблясваше бяла светлина.

— Смъртта е най-могъщата магия — продължи епископът с укоризнен тон. — Един милостив Бог не би позволил това и нашият Бог сложи край на тази магия със смъртта на собствения си син.

— Мерлин не използва смъртта — ядосано извика Кълхуч.

— Напротив — тихо възразих аз. — Преди да отидем да търсим Свещения съд той направи човешко жертвоприношение. Сам ми каза.

— Кого? — остро запита Артур.

— Не знам, господарю.

— Сигурно си е измислял — каза Кълхуч, забил поглед в небето, — той обича да си измисля.

— По-скоро е казал истината — обади се Емрис. — Старата религия иска мноо кръв, обикновено човешка. Знаем толкова малко за нея, разбира се, но помня, че старият Бализ ми разправяше, че Друидите много обичали да убиват хора. Обикновено затворници. Някои били изгаряни живи, други бли хвърляни в ями на смъртта.

— И някои успявали да се избавят — добавих тихо, защото самият аз като малко дете бях хвърлен от друид в такава яма и се бях спасил като по чудо от оня ужас сред умиращи, изпочупени тела, заради което и Мерлин ме бе осиновил. Емрис не обърна внимание на думите ми.

— По други поводи, разбира се — продължи той, — се налагат някакви по-ценни жертвоприношения. В Елмет и Корновия все още говорят за жертвоприношението, направено по време на Черната година.

— И какво е било то? — попита Артур.

— Може да е само легенда — каза Емрис, — защото е станало върде отдавна, за да се помни точно.

Епископът говореше за Черната година, в която римляните завладели Инис Мон и така изръгнали сърцето на друидската религия — тъмно събитие, станало преди повече от четиристотин години.

— Но хората в ония райони все още говорят за жертвоприношението на крал Сефид — продължи Емрис. — Мина много време откакто Бализ ми разправи тази история, но той твърдо вярваше в нея. Сефид, разбира се, стоял начело на бритите срещу римляните и нямало никакви изгледи да доведе войната до победен край, затова пожертвал най-ценното което имал.

— И какво било то? — попита Артур. Бе забравил светлините в небето и не сваляше очи от епископа.

— Синът му, разбира се. Винаги така е било, лорд. Нашият собствен Бог пожертвал Своя Син, Иисус Христос, и дори поискал от Абрахам да убие Исаак, но после, разбира се, се отказал от това желание. Но Друидите на Сефид убедили краля да убие сина си. Било напразно, разбира се. Римляните убили Сефид и изклали цялата му войска, а после унищожили свещените горички на друидите на Инис Мон.

Усетих, че епископът се изкушава да добави някакви благодарности към своя Бог за това разрушение, но Емрис не беше Сенсъм, така че бе достатъчно тактичен да премълчи благодарностите си.

Артур се приближи към него и застана под аркадата.

— Какво става на оня хълм, епископе? — запита той с нисък глас.

— Как бих могъл да ви кажа, лорд — отвърна възмутено Емрис.

— Но смяташ, че там ще се извърши убийство.

— Мисля, че е възможно, лорд — нервно каза Емрис. — Дори много възможно.

— И кого ще убиват? — попита Артур и суровият му глас накара всеки в двора да отвърне очи от великолепните светлини в небето, за да подгледне към Артур.

— Ако става въпрос за старото жертвоприношение, лорд, върховното жертвоприношение — каза Емрис, — трябва да е син на владетеля.

— Гауейн, син на Будик — казах аз тихо, — и Мардок.

— Мардок ли? — извърна се Артур към мен.

— Дете на Мордред — отговорих аз, осъзнавайки изведнъж защо Мерлин ме бе питал за Сиуилог и защо бе взел детето на Мей Дун, и защо се отнасяше така добре с момчето. Защо не бях разбрал това по-рано? Сега изглеждаше толкова очевидно.

— Къде е Гуидър? — внезапно попита Артур.

Няколко мига всички мълчахме, после Галахад посочи към портата.

— Беше с копиеносците, докато ние вечеряхме.

Но Гуидър вече не беше там, не беше и в стаята, където спеше Артур, когато пребиваваше в Дурновария. Нямаше го никъде и никой не си спомняше да го е виждал след сдрачаване. Артур напълно забрави за вълбшебните светлини в небето, докато претърсваше двореца от мазетата до овощните градини, но нямаш и следа от сина му. Аз си мислех за думите на Нимю, когато бях на Мей Дун и тя настояваше да доведа Гуидър в Дурновария. После си спомних спорът й с Мерлин в Линдинис за това кой всъщност управлява Думнония. Не ми се искаше да вярвам в подозренията си, но не можех да ги крия.

— Господарю — хванах аз Артур за ръкава, — мисля, че е бил отведен на хълма. Не от Мерлин, а от Нимю.

— Той не е кралски син — каза Емрис много притеснено.

— Гуидър е син на владетел! — викна Артур, — Да не би някой тук да отрича това?!

Нямаше такъв и изведнъж никой не смееше да каже каквото и да било. Артур се обърна към двореца.

— Хигуид! Меч, копие, щит, Ламрей! Бързо!

— Лорд! — намеси се Кълхуч.

— Тишина! — викна Артур. Беше бесен и гневът му се стовари върху мен, защото аз го бях насърчил да разреши на Гуидър да дойде в Дурновария. — Ти знаеше ли какво ще стане? — попита ме той.

— Разбира се, че не, господарю. И все още не знам. Да не мислиш, че мога да сторя нещо на Гуидър?

Артур се втренчи в мен мрачно и се извърна.

— Вие няма защо да идвате — каза той през рамо, — но аз отивам на Мей Дун да намеря сина си.

Той прекоси двора и отиде при слугата си Хигуид, който държеше Ламрей, а един коняр я оседлаваше. Галахд тихо последва Артур.

Признавам, че няколко секунди останах неподвижен. Не исках да мръдна. Исках Боговете да дойдат. Исках всичките ни тревоги да свършат с плясъка на огромните криле и чудото на Бели Маур. Исках Британия такава, каквато я искаше Мерлин.

И тогава си спомних за Даян. Беше ли моята най-малка дъщеря в двореца тази нощ? Душата й трябва да беше тук, на земята, защото беше Самейн, и изведнъж очите ми се изпълниха със сълзи, като си спомних агонията, която преживях по загубата на детето си. Не можех да стоя в двора на двореца в Дурновария докато Гуидър умираше, нито пък докато Мардок страдаше. Не исках да отивам на Мей Дун, но знаех, че няма да мога да погледна Сийнуин в очите, ако не направя нещо, за да предотвратя смъртта на едно дете, затова тръгнах след Артур и Галахад. Кълхуч ме спря.

— Гуидър е син на курва — изръмжа той тихо, та да не го чуе Артур.

Не ми се искаше да се караме за произхода на Артуровия син. Затова смених темата.

— Ако Артур отиде сам — казах аз, — ще го убият. На оня хълм има два отряда Черни щитове.

— А ако отидем и ние, Мерлин ще ни впише в списъка на враговете си — предупреди ме Кълхуч.

— Ако пък не отидем, Артур ще го направи.

Кунеглас дойде до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Е?

— Аз отивам с Артур — отговорих му. Не исках, но не можех да постъпя по друг начин. — Исса! — викнах аз. — Конят ми!

— Ако ти отиваш — изръмжа Кълхуч, — май ще трябва и аз да дойда. Само за да съм сигурен, че няма да пострадаш.

И тогава изведнъж всички закрещяхме за коне, оръжия и щитове.

Защо отидохме? Толкова често съм мислил за онази нощ. Все още виждам проблясващите светлини, разтърсващи небето, и усещам миризмата на дим, която се носи от върха на Мей Дун и чувствам огромната тежест на магията, която притискаше Британия и въпреки това ние тръгнахме с Артур. Знам, че бях объркан в онази изпълнена с пламъци нощ. Бях разтърсен от сантиментални чувства заради смъртта на едно дете и от спомена за Даян и от чувството си за вина, защото аз бях настоял Гуидър да дойде в Дурновария, но над всичко бе моята любов към Артур. А любовта ми към Мерлин и Нимю? Предполагам, просто съм си мислел, че те нямат нужда от мен, а Артур имаше и в оная нощ, когато Британия бе хваната в капан между огъня и светлината, аз тръгнах да търся сина на Артур.

Бяхме дванадесет. Артур, Галахад, Кълхуч, Дерфел и Исса бяха от Думнония, а другите бяха от Поуис начело с Кунеглас. Днес, там, където все още разправят тази история, децата научават, че Артур, Галахад и аз сме били тримата опустошители на Британия, но ние бяхме дванадесет. Нямахме ризници, само щитовете, но всеки носеше копие и меч.

Хората отскачаха встрани по осветените от огньовете улици, щом чуеха тропота на конете ни. А ние летяхме към южната порта на Дурновария. Тя беше отворена. Така я оставяхме всяка година на Самейн, за да могат мъртвите да влизат в града. Наведохме се за да минем под гредите на портата и в галоп продължихме на югозапад през полето, пълно с народ. Хората зяпаха като омагьосани към врящата смес от пламък и дим, която струеше от върха на хълма.

Артур препускаше с ужасна скорост и аз се бях вкопчил за холката на седлото от страх да не падна от коня. Наметалата ни се вееха зад нас, ножниците се удряха в бедрата ни с ритъма на ездата, а небето над нас бе пълно с дим и светлина. Замириса ми на горящи дърва, и започнах да чувам пукота им още преди да бяхме стигнали до полите на хълма.

Никой не се опита да ни спре, като се заизкачвахме по склона. И яздихме необезпокоявани чак докато стигнахме сложната плетеница на лабиринта при портата. Артур познаваше укреплението, защото когато живееха с Гуинивиър в Дурновария, те често се изкачваха до върха през лятото. Така че той безпогрешно ни поведе по извиващата се пътека, където обаче трима копиеносци от Черните щитове се опитаха да ни спрат с насочени копия. Артур не се поколеба и да миг. Заби петите си назад, насочи дългото си копие и пусна Ламрей в бяг. Черните щитове отстъпиха встрани и с безпомощни викове изпратиха големите коне, които с тътен преминаха край тях.

Нощта вече беше само шум и светлина. Шумът бе предизвикан от мощния огън и сгромолясването на цели дървета в сърцето на гладните пламъци. Димът скриваше светлините в небето. От високите укрепления срещу нас викаха копиеносци, но никой не посмя да ни се противопостави, когато прекосихме вътрешната стена и се озовахме на върха на Мей Дун.

И там трябваше да спрем, не по волята на Черните щитове, а принудени от нетърпимата горещина. Видях как Ламрей отстъпва назад и се извива да е по-далеч от пламъците, видях как Артур се бе вкопчил в гривата й, видях и очите й, отразили червения огън. Сякаш хиляди ковачни пещи бълваха горещина; въздухът бе така нажежен, че всички ни накара да се отдръпнем и да се отдалечим. Нищо не можех да видя вътре в пламъците, защото центърът на Мерлиновата плетеница бе скрит от кипящите огнени стени. Артур срита Ламрей към мен.

— Накъде? — викна той. Трябва да съм свил рамене.

— Как влиза вътре Мерлин? — попита Артур.

— От далечната страна, господарю — казах аз, а това си беше чисто предположение. Храмът беше откъм източната страна на огнения лабиринт и аз подозирах, че сигурно беше предвидено да се минава през външните спирали.

Артур стисна юздите и подкара Ламрей нагоре по вътрешната стена към пътеката най-отгоре върху стената. Черните щитове се разбягаха пред него. Ние яздехме след Артур и макар че конете ни бяха ужасени от огромния огън от дясната ни страна, последваха Ламрей сред лутащите си искри и дим. По едно време голям куп пламтящи дърва се срина с шум и трясък край нас и конят ми отскочи да избяга от горящия ад към външната страна на стената. За секунда си помислих, че ще падне в рова и увиснах от седлото, сграбчил гривата му с лявата си ръка, но той успя някак да намери опора, върна се на пътеката и хукна пак в галоп.

След като заобиколи северния край на големите огнени пръстени, Артур обърна отново към платото. Жива искра бе паднала върху бялото му наметало и вълната започна да тлее. Изравних коня си с Ламрей и загасих пламъка.

— Къде? — викна ми той.

— Там, господарю — посочих към огнените спирали, които бяха най-близо до храма. Не виждах проход, но като наближихме се видя, че е имало проход, затрупан след това с дърва. Тези новите дърва обаче не бяха така гъсто наредени като другите и точно в това тясно пространство огънят не се издигаше по-високо от кръста на човек. Зад тази ниска огнена стена се виждаше свободното пространство между външните пръстени и вътрешната спирала. Там се виждаха още Черни щитове.

Артур насочи Ламрей към прохода. Беше се навел напред и говореше на животното, като че ли й обясняваше какво иска. Тя се страхуваше. Бе свила назад ушите си и нервно пристъпваше от крак на крак, но не се отдръпна от пламъците, бушуващи от двете страни на единствения проход към сърцето на огъня. Артур я спря на няколко крачки от процепа и я успокои макар че тя продължаваше да мята глава, а очите й се бяха разширили и побелели. Той я остави да погледне към прохода, потупа я по врата, поговори й пак и после я накара да се отдалечи.

Направи широк завой, пришпори я в лек галоп, след това я пришпори отново насочвайки я към процепа. Тя метна глава и аз помислих, че ще откаже да се подчини, но Ламрей сякаш внезапно промени решението си и полетя към пламъците. Кунеглас и Галахад направиха същото. Кълхуч изпсува, задето поемаме такъв риск, после всички пришпорихме конете си и последвахме Ламрей.

Артур приклекна над врата на кобилата, когато тя с тътен се понесе към огъня. Оставяше я сама да определи хода си и тя забави крачка. Помислих отново, че ще се откаже, но после видях, че тя всъщност събира сили за скоко между пламъците. Крещях, опитвайки се да надвия страха си, после Ламрей скочи и аз я изгубих от погледа си, тъй като вятърът забули с дим прохода. Галахад последва Артур и прелетя над огъня, но конят на Кунеглас се изплаши и се отклони. Галопирах точно зад Кълхуч, горещината и шума от огъня изпълваха нощта. Мисля, че донякъде ми се искаше и моят кон да откаже да скочи, но той не спря и аз затворих очи, когато пламъците и дима ме обвиха. Почувствах как конят се издига, чух го да цвили, после се стоварихме във външния огнен кръг. Почувствах огромно облекчение и ми се прииска да изкрещя победоносно.

Тогава едно копие се заби в наметалото ми точно зад рамото. Бях толкова погълнат от мисълта да оцелея сред огъня, че дори не бях помислил за това, което ме очакваше в кръга от пламъци. Беше ме нападнал един от Черните щитове, но не ударът му беше неточен. Сега обаче той се отказа от копието и се втурна да ме свали от седлото. Беше твърде близо, за да мога да използвам собственото си копие, само замахнах с дръжката към главата му и забих пети в хълбуците на коня. Мъжът сграбчи копието ми, аз го пуснах, измъкнах Хюелбейн и замахнах назад. Зърнах Артур, който се въртеше вкръг с Ламрей и размахваше меча си наляво и надясно и аз направих същото. Галахад ритна някакъв в лицето, промуши друг с копието си и пришпори коня си. Кълхуч бе сграбчил един Черен щит за шлема и го мъкнеше към огъня. Войникът отчаяно се мъчеше да откопчае ремъка под брадичката си, после изпищя, когато Кълхуч го запрати към пламъците преди да извие с коня.

Исса също прескочи през процепа, успя и Кунеглас заедно с шестимата си копиеносци. Оцелелите Черни щитове избягаха към центъра на огнения лабиринт и ние ги последвахме. Заетият от някого меч в ръката на Артур отразяваше червените пламъци край нас. Артур ритна Ламрей и тя мина в галоп. Черните щитове разбраха, че ще ги настигнем, отстъпиха встрани и хвърлиха копията си, за да покажат, че няма да се бият повече.

Трябваше да обиколим половината кръг докато открием входа към вътрешната спирала. Проходът между вътрешния и външния огън беше близо тридесет крачки широк, достатъчно, за да можем да яздим без да бъде живи изпечени, но пространството вътре в спиралата бе по-малко от десет стъпки, а тук огньовете бяха най-големи. Затова всички колебливо се спряхме на входа. Все още не можехме да видим какво става вътре в кръга. Дали Мерлин знаеше, че сме тук? А Боговете? Погледнах нагоре, почти очаквайки да видя копие на отмъщението да лети към нас от небесата, но видях само гърчещия се балдахин от дим, който закриваше сипещите се като водопади светлини в небето, измъчено от огромните огньове.

И така, подкарахме конете из последната спирала. Яздехме упорито и бързо, галопирахме в стесняващите се завои между ревящите и подскачащи пламъци. Дим пълнеше ноздрите ни, искри обгаряха лицата ни, но завой след завой ние все повече се приближавахме към центъра на мистериите.

Шумът на огньовете заглуши стъпките на конете ни и скри пристигането ни. Мисля, че Мерлин и Нимю изобщо не знаеха, че техният ритуал скоро ще трябва да приключи, защото не ни видяха. Стражите в центъра на кръга обаче ни видяха, извикаха някакво предупреждение и хукнаха срещу нас, но Арту излезе от пламъците като демон с наметало от дим. Наистина от дрехите му струеше дим, когато той изкрещя предизвикателно и насочи Ламрей към набързо направената, недооформена стена от щитове на Черните щитове. Артур разби тази стена просто със скоростта и тежестта на кобилата си, а ние го последвахме, размахали мечове, и шепата Черни щитове се разбягаха.

Гуидър беше там. И Гуидър беше жив.

Двама Черни щитове го държаха, но като видяха Артур, пуснаха момчето. Нимю изпищя срещу нас и ни заля с проклятия, докато разплакания Гуидър тичаше към баща си. Артур се наведе и вдигна сина си на седлото със силната си ръка. После се обърна да погледне към Мерлин.

Мерлин, с лице обляно в пот, спокойно стоеше и ни зяпаше. Беше изкачил до средата на една стълба, облегната на бесилка, направена от два ствола, забити изправени в земята и свързани отгоре с трети ствол. Тази бесилка се намираше точно в центъра между петте огньове, образуващи средния кръг. Друидът бе с бяла роба и ръкавите на дрехата му бяха почервенели от кръв до лактите. В ръката си държеше дълъг нож, но на лицето му, кълна се, за миг се изписа истинско облекчение.

Малкият Мардок беше жив, макар че не му оставаше още дълго да живее. Детето вече беше голо, само една лента бе вързана през устата му, за да заглушава писъците. Той висеше, вързан за глезените за напречния ствол. До него, също вързано за глезените, висеше бледо слабичко тяло, което изглеждаше много бяло на светлината на пламъците, само дето гърлото на трупа бе отрязано почти до гръбнака и цялата кръв на мъжа бе изтекла в Свещения съд под него и все още течеше и се стичаше по почервенялата дълга коса на Гауейн. Косата бе толкова дълга, че падаше под златния ръб на сребърния Свещен съд на Клидно Ейдин. Само по тази дълга коса познах, че това беше Гауейн, защото красивото му лице бе нарязано и покрито с кръв, скрито в кръв, цялото в кръв.

Мерлин все още в ръка с дългия нож, с който бе убит Гауейн, изглеждаше онемял от нашата поява. Изразът на облекчение бе изчезнал от лицето му, което сега бе станало непроницаемо, а Нимю продължаваше да пищи срещу нас. Тя вдигна лявата си длан, онази с белега, който беше близнак на белега на моята лява ръка.

— Убий Артур! — кресна тя към мен. — Дерфел! Ти си ми дал клетва! Убий го! Не можем да спрем сега!

Внезапно пред брадата ми проблесна меч. Беше на Галахад, който нежно ми се усмихна.

— Не мърдай, приятелю — каза той. Галахад познаваше силата на клетвите. Знаеше също, че аз нямаше да убия Артур, но се опитваше да ме спаси от отмъщението на Нимю. — Ако Дерфел мръдне — викна той към Нимю, — ще му прережа гърлото.

— Прережи го! — изпищя тя. — В тази нощ умират кралски синове!

— Не и моят сина — каза Артур.

— Ти не си крал, Артур син на Утър — обади се най-сетни Мерлин. — Да не мислиш, че щях да убия Гуидър?

— Тогава защо той е тук? — попита Артур. Той държеше Гуидър с една ръка, а в другата беше меча, почервенял от отраженията на пламъците. — Защо е тук? — попита отново Артур с нарастващ гняв.

За първи път Мерлин нямаше какво да каже. Отговори Нимю.

— Той тук, Артур син на Утър — злобно изсъска тя, — защото смъртта на това нещастно същество може да не е достатъчна.

Тя посочи към Мардок, който безпомощно се гърчеше увиснал на въжето.

— Той е син на крал, но не е законния му наследник.

— Значи Гуидър щеше да умре, така ли? — попита Артур.

— И да оживее отново — войнствено каза Нимю. Трябваше да крещи, за да надвика яростно бучащите огньове. — Не познаваш ли силата на Свещения съд? Поставяш мъртвите в казана на Клидно Ейдин и мъртвите тръгват отново, дишат отново, живеят — тя крачеше към Артур и в окото й блестеше лудост. — Дай ми момчето, Артур.

— Не.

Артур дръпна юздите на Ламрей и кобилата отскочи от Нимю. Нимю се обърна към Мерлин.

— Убий го! — изпищя тя, вдигнала пръст към Мардок. — Можем поне с него да опитаме. Убий го!

— Не! — викнах аз.

— Убий го! — изкрещя отново Нимю и понеже Мерлин не мръдна, тя затича към бесилката. Мерлин сякаш се бе вкаменил, но тогава Артур обърна Ламрей и подгони Нимю. Остави кобилата да я блъсне и Нимю се строполи на земята.

— Остави детето да живее — каза Артур на Мерлин. Нимю се опитваше да го докопа с орловите си нокти, но той я отблъсна от себе си. А когато тя пак се върна, цялата настръхнала срещу него, той замахна с меча към главата й и тази заплаха я усмири.

Мерлин вдигна светлото острие на ножа близо до гърлото на Мардок. Друидът изглеждаше почти нежен, независимо от погизналите му в кръв ръкави и дългия нож в ръката му.

— Мислиш ли, Артур син на Утър, че можеш да разгромиш саксите без помощта на Боговете? — попита той.

Артур сякаш не чу въпроса му.

— Отрежи въжето — заповяда той.

Нимю се обърна към него.

— Искаш ли да бъдеш прокълнат, Артур?

— Аз съм прокълнат — отвърна й той мрачно.

— Нека момчето да умре! — викна Мерлин от стълбата. — Той не ти е никакъв, Артур. Извънбрачно дете на крал, копеле, родено от курва.

— Нима аз съм нещо друго? — викна Артур. — И аз съм извънбрачно дете на крал, копеле, родено от курва.

— Той трябва да умре — каза търпеливо Мерлин, — и неговата смърт ще доведе Боговете при нас, а когато Боговете дойдат, Артур, ще поставим тялото му в Свещения съд и ще го върнем към живота.

Артур вдигна ръка към ужасяващото безжизнено тяло на племенника си Гауейн.

— Не е ли достатъчна една смърт?

— Една смърт никога не е достатъчна — обади се Нимю. Тя бе заобиколила тичешком коня на Артур, за да стигне до бесилката и сега държеше главата на Мардок, за да може Мерлин да му пререже гърлото.

Артур подкара Ламрей по-близо до трите ствола.

— А ако Боговете не дойдат и след втората смърт, Мерлин — попита той, — колко още ще има?

— Колкото трябва — отвърна Нимю.

— И всеки път — Артур заговори високо, за да можем всички да го чуем, — когато Британия е в беда, всеки път, когато се появи враг, всеки път, когато има чума, всеки път, когато мъжете и жените са изплашени, ще увисваме деца на бесилката, така ли?

— Ако Боговете дойдат — каза Мерлин, — вече няма да има чума, нито страх, нито война.

— А ще дойдат ли? — попита Артур.

— Те идват! — изпищя Нимю. — Погледни! — и тя посочи нагоре със свободната си ръка. Всички погледнахме натам и видяхме, че светлините по небето избледняваха. Светло сините струи ставаха пурпурночерни, червените бяха размазани и неясни, а звездите отново светеха ярко отвъд изчезващите цветни завеси.

— Не! — зави Нимю. — Не! — и викът й се понесе в мрака като вопъл, който щеше вечно да звучи.

Артур бе закарал Ламрей до самата бесилка.

— Вие ме наричате Амхераудр на Британия — каза той на Мерлин. — Един император трябва да управлява или да престане да бъде император, а аз няма да управлявам страна, в която трябва да умират деца, за да спасяват живота на възрастните.

— Не ставай смешен! — запротестира Мерлин. — Чиста сантименталност!

— Исках да ме помнят като справедлив човек — каза Артур, — а вече има твърде много кръв по ръцете ми.

— Ти ще бъдеш запомнен — изплю се Нимю срещу него, — като предател, като разрушител, като страхливец.

— Но не и от потомците на това дете — каза Артур нежно, протегна се и отряза с меча си въжето, на което висеше Мардок. Нимю изпищя, когато момчето се строполи, и скочи срещу Артур, готова да издере очите му. Но Артур само замахна назад с плоската страна на меча и силно я удари по главата. Тя се завъртя замаяна. Ударът бе толкова мощен, че когато острието издумка по черепа на Нимю, всичко го чухме въпреки бушуващите пламъци. Нимю залитна с увиснала челюст и разфокусирано око и се срина.

— Това трябваше да направи с Гуинивиър — изръмжа до мен Кълхуч.

Галахад бе напуснал поста си край мен, бе слязъл от коня си и сега освобождаваше Мардок от въжето. Махна и превръзката през устата му. Детето веднага запищя за майка си.

— Никога не съм могъл да търпя шумни деца — каза тихо Мерлин, после премести стълбата до въжето, на което висеше Гауейн. Бавно се изкачи по пречките. — Не знам — каза той, докато непохватно преместваше крак след крак, — дали Боговете са дошли или не. Вие всички очаквахте твърде много, а те може и да са тук вече. Кой знае? Но ние ще завършим без кръвта на детето на Мордред.

След тези думи той започна неумело да реже въжето, завързано за глезените на Гауейн. Тялото се залюля и подгизналата в кръв коса плясна в ръба на Свещения съд, а когато въжето се скъса, трупът тежко падна в кръвта, която оплиска Свещения съд чак до ръба. Мерлин бавно слезе от стълбата, после заповяда на Черните щитове, които бяха стояли отстрани, наблюдавайки спора, да донесат големите върбови кошници със солт, коит осе виждаха на няколко метра от нас. Мъжете изсипаха солта в Свещения съд, натъпквайки я плътно около измъченото голо тяло на Гауейн.

— И какво сега? — попита Артур и прибра меча в ножницата.

— Нищо — каза Мерлин. — Всичко свърши.

— А Екскалибур?

— Той е в най-южната спирала — вдигна ръка Мерлин, сочейки посоката, — макар че според мен ще трябва да почакаш докато огнънят угасне, ако искаш да си го вземеш.

— Не! — Нимю се бе свестила достатъчно, за да се противопостави. Изплю кръв, събрала се в устата от наранената й буза. — Съкровищата са си наши!

— Съкровищата — каза Мерлин уморено, — бяха събрани и използвани. Сега са нищо. Артур може да си вземе меча. Ще му трябва.

Мерлин се обърна и хвърли дългия си нож в най-близкия огън. После се извърна да гледа как двамата Черни щитове довършваха консервирането на Свещения съд. Солта стана розова щом покри ужасно осакатеното тяло.

— Напролет — каза Мерлин, — саксите ще дойдат и тогава ще видим дали тази нощ тук е имало вълшебство.

Нимю запищя срещу нас. Плака и бесня, плю и проклина, обеща ни смърт и разпиля душите ни във въздуха, в огъня, в земята и в морето. Мерлин не й обръщаше внимание. Нимю обаче никога не приемаше половинчатите работи, затова тази нощ тя стана враг на Артур. Тази нощ тя започна да мисли върху проклятията, които щяха да й помогнат да отмъсти на мъжете, дръзнали да спрат идването на Боговете на Мей Дун. Тя ни нарече разрушителите на Британия и ни обеща да разберем що е ужас.

Останахме на хълма до сутринта. Боговете не дойдоха, а огньовете горяха така свирепо, че едва на другия ден следобед Артур успя да си вземе Екскалибур. Мардок бе върнат на майка му, но по-късно чух, че през зимата умрял от треска.

Мерлин и Нимю взеха останалите Съкровища. Свещения съд с отвратителното си съдържание бе натоварен в една волска кола. Нимю вървеше напред, а Мерлин я следваше като послушен стар човек. Те взеха и Анбар, черния кон на Гауен, здрав и читав; взеха и големия щандарт на Британия. А къде отидоха, никой не разбра, но предположихме, че ще да е някъде на запад, в някое диво място, където през бурните зимни дни Нимю щеше да подготвя своите заклинания.

Преди да дойдат саксите.

 

Сега като гледам назад ми е странно да си спомням как Артур успя да настрои толкова хола срещу себе си. През лятото той бе разрушил надеждите на християните, а в края на есента унищожи мечтите на езичниците. И както винаги не разбираше защо го мразят.

— Какво друго ми оставаше да направя? — попита ме той. — Да оставя сина си да умре ли?

— Сефид така е направил — казах аз.

— И пак загубил битката! — остро ми отвърна Артур. Яздехме на север. Връщах се вкъщи, в Дун Карик, а Артур, заедно с Кунеглас и епископ Емрис отиваше да се срещне с крал Мюриг в Гуент. Тази среща бе единствено нещо, което имаше значене за Артур. Никога не се бе уповавал на надеждата, че Боговете ще спасят Британия от саксите, но смяташе, че осемстотин-деветстотин добре обучени гуентски копиеносци можеха да наклонят везните в наша полза. В онази зима главата му бе кипнала от смятане. Думнония, пресмяташе той, можеше да изкара на бойното поле шестстотин копиеносци, от които четиристотин бяха проверени в битка. Кунеглас щеше да доведе още четиристотин, Черните щитове щяха да бъдат сто петдесет и към това можехме да прибавим да речем стотина мъже без господари, които можеха да дойдат от Арморика или от северните кралства заради плячката.

— Да кажем хиляда и двеста души — заключаваше Артур, после в зависимост от настроението си увеличаваше или намаляваше тази цифра, а ако бе оптимистично настроен понякога се осмеляваше да прибави осемстотин воини от Гуент, което правеше общо две хиляди копия на наша страна. Но дори и тогава Артур се боеше, че няма да са достатъчни, защото предполагаше, че саксите могат да съберат още по-голяма войска. Аел можеше да събере най-малко седемстотин мъже, а той беше по-слаб от Сердик. По наши сметки копията на Сердик бяха поне хиляда, а до нас достигаха слухове, че Сердик купува и копиеносци от Кловис, кралят на франките. На тези наемници се плащаше в злато и освен това им беше обещано още злато след победата, която ще им осигури съкровището на Думнония. Нашите съгледвачи донесоха и вестта, че саксите ще изчакат с нападението до Еостр — техния празник на пролетта, за да дадат време на нови лодки да дойдат отвъд морето.

— Те ще съберат две хиляди и петстотин души — пресметна Артур, а ние щяхме да имаме само хиляда и двеста, ако Мюриг откажеше да воюва. Можехме да свикаме опълчението, разбира се, но кое опълчение щеше да устои срещу обучени воини, а срещу нашето опълчение щеше да застане сакският фирд.

— Значи без копиеносци от Гуент — мрачно отбелязах аз, — ние сме загубени.

Артур рядко се усмихваше след предателството на Гуинивиър, но сега се усмихна.

— Загубени ли? Кой казва това?

— Ти, господарю. Цифрите.

— Ти никога ли не си се бил и побеждавал, когато врагът те е превъзхождал по численост?

— Бил съм се, господарю, и съм побеждавал.

— Тогава защо да не можем да победим пак?

— Само глупакът търси битка с по-силен противник, господарю — казах аз.

— Само глупак търсел битка — повтори Артур раздразнен. — Да не би аз да искам да се бия напролет? Саксите искат да се бият и ние нямаме избор. Повярвай ми, Дерфел, аз нямам желание врагът да ни превъзхожда и каквото мога ще направя, за да убедя Мюриг да воюва, но ако Гуент не тръгне на война, ние ще трябва да се справим със саксите сами. А ние можем да ги бием! Повярвай в това, Дерфел!

— Аз вярвах в Съкровищата, господарю.

Той се изсмя подигравателно.

— Ето това е Съкровището, в което вярвам аз — потупа той дръжката на Екскалибур. — Вярвай в победата, Дерфел! Ако тръгнем срещу саксите като обречени, те ще нахранят вълците с нашите кости. Но ако тръгнем като победители, ще ги чуем да вият от страх.

Това бе красиво самохвалство, но да повярваш в победата бе много трудно. Думнония бе паднала духом. Бяхме загубили Боговете си и народът приказваше, че Артур ги е пропъдил. Той не бе само враг на християнския Бог, сега вече беше враг на всички Богове и хората, разправяха, че саксите са неговото наказание. Дори времето предсказваше бедствие, защото сутринта, когато се разделхме с Артур, започна да вали и като че ли имаше намерение никога да не спира. Всеки ден носеше нови сиви облаци, плъзнали ниско над земята, леден вятър и непрестанен дъжд. Всичко беше мокро. Дрехите ни, завивките ни, дървата за огъня, рогозките на пода, дори стените на къщите бяха напоени с влага. Копията ръждясаха на стойките си, складираното зърно прорасна или мухляса, а западният дъждът продължаваше безмилостно да ни залива с дъжд. Двамата със Сийнуин направихме всичко възможно да спрем течовете в Дун Карик. Нейният брат й бе донесъл от Поуис като подарък вълчи кожи и ние ги закачихме по дървените стените, но самият въздух под покривните греди като че ли бе мокър. Огньовете горяха мрачно и неохотно ни даряваха с измъчена топлина и много повече пушек, от който ни почервеняваха очите. И двете ни дъщери се държаха ужасно в началото на онази зима. Моруена, най-голямата, която обикновено е най-спокойното и доволно дете, стана свадлива и толкова упорито себична, че Сийнуин дори й посягаше.

— Липсва й Гуидър — каза ми Сийнуин после. Артур бе заповядал Гуидър да не се отделя от него, затова момчето бе тръгнало с баща си към Гуент.

— Трябва да се оженят догодина — добави Сийнуин. — Това ще я излекува.

— Ако Артур разреши на Гуидър да се ожени за ния, — отговорих аз мрачно. — Напоследък не ни обича много.

Когато Артур тръгваше към Гуент поисках да го придружа, но той категорично ми бе отказал. Преди си мислех, че съм най-добрият му приятел, но сега дори поздравът му към мен приличаше повече на ръмжене.

— Той мисли, че аз съм изложил на риск живота на Гуидър.

— Не е вярно — заспори Сийнуин, — Артур се отдалечи от теб още след оная нощта, когато той откри предателството на Гуинивиър.

— Защо трябваше това да промени отношенията ни?

— Защото ти беше с него, скъпи мой — обясни ми търпеливо Сийнуин, — и когато е с теб той не може да се преструва, че нищо не се е случило. Ти стана свидетел на неговия срам. Когато те вижда, той си спомня за нея. Освен това ти завижда.

— Завижда ли ми?

Тя се усмихна.

— Той мисли, че ти си щастлив. Сега си мисли, че ако навремето се беше оженил за мен и той щеше да е щастлив.

— Навярно наистина щеше да е щастлив — казах аз.

— Той дори ми предложи — изтърси Сийнуин безгрижно.

— Какво е направил? — избухнах аз. Тя ме успокои.

— Не беше на сериозно, Дерфел. Горкият човек имаше нужда от утеха. Той си мисли, че щом една жена е отхвърлила мъжа си, всяка може да го направи, и така ме попита.

Аз пипнах дръжката на Хюелбейн.

— И ти не си ми казала.

— Че защо? Нямаше нищо за казване. Той ме попита много непохватно и за му казах, че съм се заклела пред Боговете да бъда с теб. Казах му го много внимателно, а той се засрами. Освен това му обещах да не ти казвам, а пък наруших обещанието си, което означава, че Боговете ще ме накажат.

Тя сви рамене сякаш признаваше, че наказанието щеше да си е заслужено и така щеше да бъде прието.

— Той има нужда от съпруга — добави тя.

— Или просто от жена.

— Не — поклати глава Сийнуин. — Той не е по случайните връзки. Не може да легне с една жена и после да си тръгне. Той смесва желанието с любовта. Когато Артур отдаде душата си, той дава всичко от себе си, не може да даде само малка част.

Все още бях ядосан.

— И какво си е мислел, че ще направя аз, когато се ожени за теб?

— Мислеше, че ти ще управляваш Думнония като настойник на Мордред — отговори Сийнуин. — Имаше странната идея да отида с него в Брослианд и там да живеем като деца под слънцето, а ти щеше да останеш тук и да раззгромиш саксите — каза тя и се засмя.

— Кога ти предложи това?

— В деня, когато ти заповяда да отидеш при Аел. Сигурно си мислеше, че ще избягам с него докато теб те няма.

— Или се е надявал, че Аел ще ме убие — възнегодувах аз като си спомних обещанието на саксите да убиват всеки наш пратеник.

— След това той се чувстваше много неудобно — увери ме сериозно Сийнуин. — А ти няма да му казваш, че съм ти казала — настоя тя, аз й обещах и спазих обещанието си. — Наистина не беше сериозно — добави Сийнуин, завършвайки разговора. — Сигурно щеше да остане като гръмнат, ако се бях съгласила. Той ме попита, Дерфел, защото го боли, а мъжете като ги боли, действат, движени от отчаянието. Това, което той всъщност желае, е да избяга с Гуинивиър, но не може, защото гордостта не му позволява и защото знае, че ние всички се нуждаем от него, за да разгромим саксите.

Нуждаехме се от копиеносците на Мюриг, за да ги разгромим, но не знаехме как вървят преговорите на Артур с Гуент. Минаха седмици, а никаква вест не идваше от север. Един странстващ свещеник от Гуент ни каца, че Артур, Мюриг,з Кунеглас и Емрис разговаряли цяла седмица в Буриум, столицата на Гуент, но свещеникът не знаеше до какви решения са стигнали. Свещеникът беше дребен, мургав мъж с кривогледи очи и с брада, оформена с пчелен восък във вид на кръст. Беше дошъл в Дун Карик, защото в селцето нямаше църква, а той искаше да съгради. Подобно на другите пътуващи свещеници и този кръстосваше страната, придружен от жени. Неговите бяха три, всичките одърпани и скупчени около него. За пръви път чух за пристигането му, когато той започна да проповядва пред ковачницата край потока и изпратих Исса и двама копиеносци да го доведат горе в замъка. Нахранихме го с каша от покълнали ечемичени зърна, която той лакомо изяде като лапаше горещата смес в устата си и после съскаше и пръскаше слюнки, защото си бе игорил езика. По странната му брада полепнаха петна от кашата. Жените му отказаха да ядат, докато той не се наяде.

— Знам само, че Артур е заминал на запад, лорд — отговори той на нетърпеливите ни въпроси.

— За къде?

— Към Демеция, лорд. Да се срещне с Енгас Мак Ейрем.

— Защо?

Той сви рамене.

— Не знам, лорд.

— Крал Мюриг подготвя ли се за война? — попитах аз.

— Той е готов да защитава своята територия, лорд.

— А ще защити ли Думнония?

— Само ако Думнония признае единствения, истинския Бог — каза свещеника и се прекръсти с дървената лъжица, опръсквайки мърлявото си расо с ечемичена каша. — Нашият крал е ревностен християнин и няма да даде своите копия на езичници.

Той погледна към волския череп, прикован към една от покривните ни греди и направи отново кръстния знак.

— Ако саксите превземат Думнония — казах аз, — не след дълго същата съдба ще сполети и Гуент.

— Христос ще закриля Гуент — убедено заяви свещеникът. Той подаде купата на една от жените си, която обра с мръсния си пръст оскъдните останки. — Христос ще опази и вас, лорд — продължи свещеникът, — ако смирено сведете глава пред Него. Ако се откажете от вашите Богове и се покръстите, догодина победата ще бъде ваша.

— Тогава защо Ланселот не успя миналото лято? — попита Сийнуин.

Свещеникът погледна към нея със здравото си око, а другото се зарея някъде из сенките.

— Крал Ланселот, лейди, не беше Избранникът. Избранникът е крал Мюриг. В нашите свещени писания се казва, че ще бъде избран един човек и както изглежда крал Ланселот не е бил този човек.

— Избран за какво? — попита Сийнуин.

Свещеникът се втренчи в нея; тя все още бе толкова красива жена, толкова светла и спокойна, звездата на Поуис.

— Избран, лейди, да обедини всички народи в Британия във вярата в живия Бог. Сакси и брити, гуенти и думнонци, ирландци и пикти, всички вярващи в единствения истинския Бог и всички живеещи в мир и любов.

— А какво ще стане, ако ние решим да не последваме крал Мюриг — продължаваше с въпросите си Сийнуин.

— Тогава нашият Бог ще ви унищожи.

— И това ли е посланието, което си дошъл да проповядваш тук — намесих се аз.

— Друго не мога да правя, лорд. Така ми е заповядано.

— От Мюриг ли?

— От Бог.

— На аз съм господарят на земите и от двете страни на потока, както и на всички земи на юг до Каер Кадарн и на север до Акве Сулис, така че ти няма да проповядваш без мое разрешение — заявих аз.

— Никой човек не може да отменя заповедите на Бога, лорд — каза свещеникът.

— Но това може — измъкнах аз Хюелбейн.

Трите жени засъскаха. Свещеникът се вторачи в меча, после плю в огъня.

— Рискуваш да си навлечеш Божия гняв.

— А ти рискуваш да си навлечеш моя гняв — казах аз. — И ако утре до залез слънце още не си напуснал земята, която управлявам, ще те предам като роб на моите роби. Тази нощ можеш да спиш при животните, но утре си тръгваш.

На следващия ден той неохотно си тръгна и сякаш, за да ме накаже заваля първият сняг за тази зима. Снегът беше подранил, което обещаваше люта зима. Първоначално беше само суграшица, но през нощта се превърна в силен сняг, който до сутринта покри земята с бяла пелена. През следващата седмица ставаше все по-студено. От вътрешната страна на покрива ни се появиха ледени висулки и започна дългата зимна борба за топлина. В селото хората спяха с животните си, а ние се борехме с лютия студ с огромни огньове, които топяха ледените висулки по тавана. Вкарахме добитъка, който щеше да зимува в оборите, а другите животни изклахме и консервирахме месото им в сол, както бе консервирал безкръвното тяло на Гауейн. Два дни в селото ехтеше отчаяното мучене на воловете, които отиваха под брадвата. Кръвта им оцветяваше снега в червено и насищаше въздуха с острата си миризма. Вонеше на кръв, сол и изпражнения. В замъка огньовете бучаха, но не можеха да ни стоплят. Събуждахме се измръзнали, треперехме под рунтавите кожи и напразно чакахме да се стопи снега. Потокът се заледи, така че всеки ден трябваше да трошим леда за прясна вода.

Все още обучавахме нашите млади копиеносци. Карахме ги да вървят през снега да заякват, защото мускулите щяха да им трябват във войната със саксите. В дните, когато от небето се сипеше гъст сняг и вятърът носеше снежинките над отрупаните със сняг покриви на малките селски къщички, аз карах мъжете да си правят щитове от върбови дъски, покрити с кожа. Правех си отряд, но докато ги гледах как работят, изпитах страх за тях, чудейки се колко ли от тях щяха да доживеят да видят лятното слънце.

Точно преди деня на зимното слънцестоене пристигна вест от Артур. В Дун Карик усилено се подготвяхме за големия празник, който щеше да продължи през цялата седмица, посветена на смъртта на слънцето, когато се появи епископ Емрис. Дойде на кон, чиито копита бяха увити в кожа. Придружаваха го шестима от копиеносците на Артур. Епископът ни каза, че той останал в Гуент да спори с Мюриг, а Артур заминал сам за Демеция.

— Крал Мюриг всъщност не ни отказа помощ — каза епископът, треперейки край огъня, където успя да се настани след като бутна настрани две от нашите кучета. Той държеше пълничките си, почервенели от студа, ръце над пламъците. — Но се боя, че условията му за тази помощ са неприемливи — вдигна вежди той, после кихна. — Скъпа лейди, вие сте много любезна — каза Емрис на Сийнуин, която му донесе рог с топла медовина.

— Какви условия? — попитах аз. Емрис тъжно поклати глава.

— Иска трона на Думнония, лорд.

— какво иска? — избухнах аз.

Емрис вдигна пълната си зачервена ръка да укроти гнева ми.

— Казва, че Мордред е неспособен да управлява, че Артур не иска да управлява, и че на Думнония й трябва крал християнин. И предлага себе си.

— Копеле — викнах аз. — Коварно, страхливо малко копеле.

— Артур не може да приеме, разбира се — продължи Емрис, — клетвата му към Утър не му позволява.

Епископът сръбна от медовината и въздъхна с блатодарност.

— Толкова е хубаво да си пак на топло.

— Значи Мюриг ще ни помогне, само ако му дадем кралството, така ли? — попитах аз гневно.

— Така казва. Той твърди, че Бог ще закриля Гуент и че ако ние не го провъзгласим за крал, трябва сами да защитаваме Думнония.

Отидоха до вратата на замъка, дръпнах кожената завеса и се загледах в снега, натрупан по коловете на дървената палисада.

— Ти говори ли с баща му? — попитах аз епископа.

— Да, срещнах се с Тюдрик — отговори Емрис. — Отидох при него с Агрикола, който ти праща много поздрави.

Агрикола беше военачалник на Тюдрик навремето, велик воин, който се сражаваше с римска ризница и хладнокръвна жестокост. Но сега Агрикола бе вече стар човек, а неговият господар Тюдрик се бе отказал от трона и си бе остригал темето като свещеник, а властта бе в ръцете на сина му.

— Добре ли е Агрикола? — попитах аз.

— Остарял, но жизнен и енергичен. Той е съгласен с нас, но… — Емрис сви рамене. — Когато Тюдрик абдикира, той се отказа от властта и сега каза, че не може да промени решението на сина си.

— Не, не може, а не иска — изръмжах аз и се върнах край огъня.

— Вероятно не иска — съгласи се Емрис и въздъхна. — На мен Тюдрик ми харесва, но той сега е зает с други проблеми.

— Какви проблеми? — пак избухнах аз без да искам.

— Иска да разбере — отговори Емрис неуверено, — дали в рая хората ядат като смъртните, или им се спестява тази земна нужда. Някои вярват, че ангелите изобщо не ядат, че наистина са освободени от всички отвратителни земни апетити, и старият крал се опитва да води точно такъв живот. Яде много малко, даже ми се похвали, че веднъж успял цели три седмици да не ходи по голяма нужда и после се чувствал свят в много по-голяма степен.

Сийнуин се усмихна, но нищо не каза, а аз само недоверчиво се вторачих в епископа. Емрис допи медовината.

— Тюдрик твърди — добави той неуверено, — че ще гладува докато стане светец. Признавам, че не ми се вярва, но той наистина прилича на много набожен човек. Дано всички ни настигне тази благословия.

— Какво казва Агрикола? — попитах аз.

— Той пък се хвали, че редовно ходи по голяма нужда. Простете, лейди.

— Двамата сигурно са се зарадвали, че се виждат пак — сухо каза Сийнуин.

— Тази среща не беше много полезна — призна Емрис. — Отидох с надеждата да убедя Тюдрик да повлия на решението на сина си, но уви — епископът сви рамене, — сега можем само да се молим.

— И да държим оръжията си готови — добавих аз уморено.

— И това — съгласи се Емрис. Той кихна пак и се прекръсти, за да не го сполети нещастието, което предвещаваше кихането.

— Мюриг ще пропусне ли копиеносците от Поуис през страна си? — попитах аз.

— Кунеглас му заяви, че и да откаже да го пусне пак ще мине през Гуент.

Аз изстенах. Само това ни трябваше брити да се бият с брити. Такива войни години наред бяха изцеждали силита не Британия и бяха помогнали на саксите да превземат долина след долина, град след град, макар че напоследък не бритите, а саксите воюваха помежду си, а ние се възползвахме от техните вражди и им нанасяхме поражения, но Сердик и Аел бяха научили урока, който Артур успя да втълпи на бритите — че победата идва благодарение на единството. Сега саксите бяха обединени, а бритите — разединени.

— Аз мисля, че Мюриг ще пусне Кунеглас да премине — каза Емрис, — защото не иска война с никого. Той просто иска мир.

— Ние всички искаме мир, но ако Думнония падне, след нея Гуент ще усети остриетата на саските.

— Мюриг е убеден, че няма да стане така — каза епископът, — и предлага убежище на всеки християнин от Думнония, който иска да избегне войната.

Това бе лоша новина, защото означаваше, че всеки, който няма кураж да се изправи срещу Аел и Сердик, може да се скрие в кралството на Мюриг, стига да се обяви за християнин.

— Ама той наистина ли вярва, че неговият Бог ще го защити? — попитах аз.

— Сигурно, иначе каква е ползата от Боговете? Но Бог, разбира се, може да има нещо друго на ум. Толкова е трудно да се четат мислите му.

Епископът се стопли дотолкова, че се осмели да отметне от раменете си голямото наметало от меча кожа. Под него е облечен с къса дреха от овча кожа. Той пъхна ръцете си в дрехата и аз реших, че някоя въшка го е ухапала, но Емрис измъкна оттам сгънат пергамент, завързан с лента и запечатан с капка восък.

— Това ми го изпрати Артур от Демеция — подаде ми той пергамента, — и помоли ти да го предадеш на принцеса Гуинивиър.

— Разбира се — поех аз документа. Признавам, че се изкушавах да счупя печата и да го прочета, но устоях на изкушението. — Знаеш ли какво пише вътре? — попитах аз Емрис.

— Уви, не, лорд — отговори той, но без да ме гледа в очите, от което аз заключих, че старецът бе счупил печата и знаеше съдържанието на писмото, но нямаше желание да си признае този малък грях. — Сигурен съм, че не е нещо важно — каза епископът, — но той държи Гуинивиър да го получи преди зимното слънцестоене. т.е. преди неговото завръщане.

— Той защо отиде в Демеция? — намеси се Сийнуин.

— Предполагам, за да се увери, че Черните щитове ще се бият на наша страна напролет — отговори епископът, но на мен ми се стори, че тонът му е някак уклончив. Реших, че писмото съдържа истинската причина за посещението на Артур при Енгас Мак Ейрем, но Емрис не можеше да ни я разкрие, защото трябваше да си признае, че е счупил печата.

На следващия ден отидох до Инис Уидрин. Не беше далеч, но пътуването ми отне почти цялата сутрин, защото на места се наложи да слизам от коня и да го водя и него и мулето през дълбокия сняг. Мулето носеше десетина от вълчите кожи, които ни бе подарил Кунеглас. Те се оказаха приятна изненада Гуинивиър, защото стените на нейната затворническа стая бяха направени от цели стволове и вятър нахлуваше през тях, съскайки през процепите. Заварих я клекнала край огъня, запален в средата на помещението. Тя се изправи, когато ме представиха и изпрати двете си прислужнички в кухнята.

— В такива дни ми се иска да съм слугиня в кухнята — каза Гуинивиър. — Там поне е топло, но пък е пълно с пеещи християни. Едно яйце не могат да счупят без да възхваляват своя нещастен Бог.

Гинивиър потръпна и загърна слабичките си рамене в наметалото.

— Римляните са знаели как да задържат топлината — каза тя, — но ние изглежда сме загубили това умение.

— Сийнуин ви изпраща това, лейди — пуснах аз кожите на пода.

— Благодари й от мое име — каза Гуинивиър. После въпреки студа отиде да отвори дървените капаци на прозореца, за да влезе дневната светлина. Огънят се люшна под напора на студения въздух и към почернелите греди на тавана се понесоха искри. Дългата дреха на Гунивиър беше от дебела кафява вълна. Принцесата бе бледа, но нейното надменно, лице и зелените й очи излъчваха същата сила и гордост както преди.

— Надявах се да ти видя по-рано — упрекна ме тя.

— Сезонът бе много труден, лейди — казах аз, за да оправдая дългото си отсъствие.

— Искам да знам какво стана на Мей Дун, Дерфел.

— Ще ви кажа, лейди, но първо трябва да ви предам това.

Извадих писмото на Артур от торбичката, която висеше на колана ми и й го подадох. Тя скъса лентата, махна восъчния печат с нокът и разгъна документа. Прочете го на светлината, която идваше през прозореца отразена от снега. Чертите на лицето й се изопнаха, но това бе единствената видима реакция. Изглежда прочете два пъти писмото, после го сгъна и го хвърли в един дървен сандък.

— И така разкажи ми за Мей Дун.

— Какво знаете вече? — попитах я аз.

— Знам онова, което Моргана реши да ми каже, а тая кучка ми представя събитията като доказателство за истинността на нейния мизерен Бог — викаше високо Гуинивиър, та ако някой подслушваше да можеше да я чуе.

— Едва ли Богът на Моргана е бил разочарован от случилото се на Мей Дун — казах аз и след това подробно й разправих за нощта на Самейн. Тя помълча след като свърших, загледана в покритите със сняг сгради в двора на светилището, където десетина безразсъдни поклонници бяха наколеничили пред свещеното бодливо дръвче. Взех дърва от купчината, струпана до стената, и подсилих огъня.

— Значи Нимю отведе Гуидър на върха, а? — попита Гуинииър.

— Тя изпрати Черни щитове да го вземат. Всъщност да го отвлекат. Едва ли им е било трудно. Градът беше пълен с непознати и всякакви копиеносци влизаха и излизаха от двореца.

Замълчах, после добавих.

— Съмнявам се, че наистина го е грозяла сериозна опасност.

— Разбира се, че го е грозяла — викна Гуинивиър.

Буйната й реакция ме изненада.

— Другото дете трябваше да бъде убито — възпротивих се аз. — Синът на Мордред. Той беше съблечен и готов да мине под ножа, а не Гуидър.

— И ако със смъртта на това друго дете не бяха постигнали нищо, какво щеше да стане? — запита Гуинивър. — Да не мислиш, че Мерлин нямаше да увеси Гуидър за краката?

— Мерлин нямаше да стори това на сина на Артур — казах аз, но признавам в гласа ми нямаше и грам увереност.

— А можеш ли да кажеш същото за Нимю? Тя би заклала всяко дете в Британия, за да върне Боговете, и Мерлин щеше да се изкуши. Да остава ей толкова — продължи Гуинивиър и вдигна ръка сякаш държеше монета между палеца и показалеца, и само животът на Гуидър да дели Мерлин от завръщането на Боговете? О, щеше да се изкуши и още как.

Тя се приближи до огъня и разтвори дрехата си, за да пусне топлината му между гънките й. Под вълнената роба носеше черна рокля. Не се виждаше нито едно украшение. Нямаше дори пръстен на ръката й.

— Мерлин можеше и да почувства някаква вина за убийството на Гуидър, но не и Нимю. Тя не прави разлика между този свят и Отвъдния, така че за нея няма никакво значение дали някое дете ще живее или ще умре. Има значение единствено това дете, Дерфел, да е син на владетел. За да получиш най-ценното, трябва да дадеш онова, което е най-стойностно, а е стойностното в Думнония не е някакво си копеле на Мордред. Тук Артур управлява, не Мордред. Нимю е искала смъртта на Гуидър. Мерлин е знаел това, но се е надявал смъртта на другите да е достатъчна. Нимю обаче не знае граници. Някой ден, Дерфел, тя отново ще събере Съкровищата и в този ден кръвта на Гуидър ще изтече във Свещения съд.

— Не и докато Артур е жив.

— Нито пък докато аз съм жива! — заяви тя пламенно, след миг сви рамене, осъзнавайки своята безпомощност. Обърна се към прозореца и отпусна краищата на кафявата роба.

— Не бях добра майка — неочаквано рече тя. Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Никога не съм бил близък с Гуинивиър, всъщност тя се отнасяше към мен със същата смесица от привързаност и презрение, с която би се отнасяла към някое глупаво, но добро куче. Сега обаче, може би защото нямаше с кого другиго да споделя мислите си, тя реши да ги сподели с мен.

— Дори не ми харесва да съм майка — призна Гуинивиър. — Тия жени наример — посочи тя към облечените в бяло монахини от светилището на Моргана, които бързаха през снега между сградите, — те всички се прекланят пред майчинството, а до една са сухи като люспи. Реват за тяхнана Мария и ми разправят, че само една майка може да познае истинската мъка. Че кой би искал да опознае такова нещо? — викна тя. — То си е направо живот на вятъра! — кипеше от гняв Гуинивър. — От кравите стават добри майки, от овцете също, какво му е толкова похвално на майчинството тогава? Всяко глупаво момиче може да стане майка! То повечето от тях стават само за това! Майчинството не е постижение, то е неизбежност!

Но въпреки гнева й по страните й се стичаха сълзи.

— А Артур винаги е искал от мен да бъда само това! Дойна крава!

— Не е така, лейди!

Тя се извърна гневно към мен с блеснали в очите й сълзи.

— Да не би да знаеш за това повече от мен, Дерфел?

— Той се гордееше с вас, лейди — казах аз смутено. — Опиваше се от красотата ви.

— Можеше да си направи статуя като мен, ако е искал само това. Статуя с каналчета за мляко, към които да закрепя бебетата си!

— Той ви обичаше — възроптах аз.

Тя се втренчи в мен и аз си помислих, че ще избухне неукротим гняв, но вместо това тя уморено се усмихна.

— Той ме боготвореше, Дерфел, а това не е като да си обичан — въздъхна тя и се срина върху една пейка до дървения сандък. — Да те боготворят, Дерфел, е много изморително. Но той изглежда вече си е намерил нова богиня?

— Какво?

— Ти не знаеш ли? — изненада се тя и извади писмото. — Ето чети.

Взех пергамента от нея. Писмото нямаше дата, само най-отгоре пишеше Моридунум, което показваше, че е писано в столицата на Енгас Мак Ейрем. Веднага разпознах уверения почерк на Артур, с който бяха изписани слова студени като снега, натрупан прд прозореца.

„Трябва да знаете, лейди — пишеше Артур, — че се отказвам от вас като моя съпруга и вземам ръката на Арганте, дъщеря на Енгас Мак Ейрем. Не се отказвам от Гуидър, а само от вас.“ И това беше всичко. Писмото дори не беше подписано.

— Ти наистина не си знаел, нали? — попита ме Гуинивиър.

— Не, лейди — казах аз. Бях много по-учуден от Гуинивиър. Чувал бях разни хора да казват, че Артур трябва да се ожени отново, но той самият нищо не ми бе споменал. Почувствах се обиден, за дето не ми се беше доверил. Чувствах се обиден и разочарован.

— Наистина не знаех — уверих я аз.

— Някой беше отварял писмото — каза Гуинивиър с крива усмивка. — Виж изцапали са пергамента в края. Артур не би направил такова нещо. Тя се облегна и великолепната й червена коса се сплеска на стената.

— Защо се жени? — попита тя. Аз вдигнах рамене.

— Мъжът трябва да е женен, лейди.

— Глупости. Нали не мислиш, че Галахад е с нещо по-лош от теб, защото никога не се е женил?

— Мъжът има нужда от… — запънах се аз.

— Знам от какво има нужда мъжът — развесели се Гуинивиър. — Не знам защо Артур се жени сега. Мислиш ли, че обича това момиче?

— Надявам се, лейди.

Тя се усмихна.

— Знаеш ли защо се жени, Дерфел? За да докаже, че не ме обича.

Помислих си, че е права, но не посмях гласно да се съглася с нея.

— Сигурен съм, че е любов, лейди — излъгах аз. Това я разсмя.

— На колко години е тази Арганте?

— На петнадесет — предположих аз. — Може и да е само на четиринадесет, знам ли?

Тя свръщи вежди, опитвайки се да си спомни.

— Тя не трябваше ли да се омъжи за Мордред?

— И аз така мисля — кимнах аз, защото си спомних, че Енгас Мак Ейрем предлагаше ръката й на нашия крал.

— Ама защо му трябва на Енгас да омъжва детето за сакат идиот като Мордред, след като може да я пъхне в леглото на Артур? — каза Гуинивиър. — Само на петнадесет, мислиш?

— Знам ли?

— А хубава ли е?

— Никога не съм я виждал, лейди, но според Енгас, да.

— В Юй Лиатайн наистина се раждат хубави момичета — каза Гуинивиър. — Сестра й хубава ли беше?

— Изолда ли? Да, с особена красота.

— Това дете трябва да бъде красиво — усмихна се Гуинивиър, — иначе Артур няма да я погледне. Всички мъже трябва му завиждат. Виж това е задъжително условие, на което съпруите му трябва да отговарят. Трябва да са красиви и, разбира се, да се държат много по-прилично от мен — засмя се тя и отклони поглед от мен. — Но дори и да е красива и послушна, Дерфел, нищо няма да излезе.

— Така ли?

— О, сигурна съм, че тя ще може да му ражда бебета, ако той иска, но ако не е умна, скоро ще го отегчи.

Гуинивиър се обърна се зазяпа в огъня.

— Защо мислиш, че ми съобщава тази новина?

— Защото смята, че трябва да знаете.

Тя се засмя.

— Аз трябва да знам? Какво ме интересува дали спи с някакво ирландско момиченце или не? На мен не ми тряба да знам, но той има нужда да ми го каже. И ще иска да знае как съм реагирала, нали? — погледна ме тя.

— Така ли? — попитах аз малко объркан.

— Разбира се, Дерфел. Затова ще му кажеш, че съм се изсмяла — каза тя, заковала предизвикателно очи върху лицето ми. После изведнъж вдигна рамене. — Не, недей. Кажи му, че му желая само щастие. Кажи му каквото искаш, но трябва да го помолиш нещо.

Тя замълча и аз усетих колко мразеше да се моли.

— Не искам да умра, Дерфел, изнасилена от орда въшлясали сакски воини. Когато напролет Сердик дойде, помоли Артур да премести затвора ми на по-безопасно място.

— Мисля, че тук ще бъдете в безопасност, лейди.

— Кажи ми защо мислиш така? — остро попита тя.

Помълчах колкото да събера мислите си.

— Когато саксите дойдат, те ще тръгнат по долината на Темза. Целта им е да стигнат до Севърнско море и това е най-късият път дотам.

Гуинивиър поклати глава.

— Войската на Аел ще дойде по долината на Темза, Дерфел, но Сердик ще атакува от юг и ще завие на север, за да се съберат с Аел. Той ще мине оттук.

— Артур не мисли така — настоях аз. — Той смята, че липсата на доверие между двамата сакси ще ги накара да стоят един до друг, за да се пазят от предателство.

Гуинивиър посрещна това с ново отривисто поклащане на глава.

— Аел и Сердик не са глупави, Дерфел. Те знаят, че известно време трябва да си вярват един на друг, ако искат да победят. След това може да се хванат гуша за гуша, но след това. Колко воини ще тръгнат след тях?

— Според нас две хиляди, може и две хиляди и петстотин.

Тя кимна.

— Първата атака ще бъде в долината на Темза. И ще бъде достатъчно масивна, за да ви накара да помислите, че това е главният им удар. И щом Артур събере хората си, за да посрещне тази войска, Сердик ще нападне от юг. Ще започне да върлува из земите ни и Артур ще трябва да изпрати хора, за да му се противопостави. Тогава Аел ще атакува остатъците от армията му при Темза.

— Артур може да остави Сердик да си върлува — казах аз, макар че разсъжденията й ми се сториха съвсем неправдоподобни.

— Би могъл — съгласи се Гуинивиър, — но тогава Инис Уидрин ще остане в ръцете на саксите, и аз не искам да бъда тук, когато това стане. Ако не иска да ме освободи, помоли го да ме затвори в Глевум.

Поколебах се. Не виждах причина да не предам молбата й на Артур, но исках да се уверя, че е искрена.

— Ако Сердик наистина мине оттук, лейди — осмелих се да кажа аз, — ще доведе с войската си и някои ваши приятели.

Тя прикова в мен убийствен поглед и дълго ме гледа така преди да отговори.

— Аз нямам приятели в Лоегир — каза най-сетне тя с леден глас.

Поколебах се, после реших да продължа.

— Видях Сердик преди по-малко от два месеца и с него беше Ланселот.

Никога преди не бях споменавал пред нея името на Ланселот и сега главата й трепна, сякаш я бях ударил.

— Какво искаш да кажеш, Дерфел? — тихо попита тя.

— Искам да кажа, лейди, че Ланселот ще дойде тук напролет. Предполагам, че Сердик ще го направи господар на тези земи.

Тя затвори очи и няколко секунди не знаех плаче ли или се смее. После разбрах, че се тресе от смях.

— Ти си глупак — погледна ме тя. — Опитваш се да ми помогнеш! Да не мислиш, че обичам Ланселот?

— Вие искахте той да стане крал.

— Това какво общо има с любовта? — попита тя презрително. — Аз исках той да стане крал, защото е слаб, а една жена може да властва в този свят само чрез такъв слаб мъж. Артур не е слаб — поклати глава тя, после въздъхна дълбоко. — Но Ланселот е и вероятно когато саксите дойдат, той ще поеме управлението тук, но който и да му движи конците, няма да съм аз, нито която и да било жена, а Сердик. Пък доколкото знам Сердик е всичко друго, но не и слаб.

Гуинивиър стана, дойде до мен и измъкна писмото от ръцете ми. Разгъна го, прочете го за последен път и хвърли пергамента в огъня. Той почерня, нагъна се, после пламна.

— Върви — каза тя без да откъсва поглед от пламъците. — И кажи на Артур, че съм заплакала като съм го прочела. Той това иска да чуе, затова така му кажи. Кажи, че съм плакала.

Тръгнах си. През следващите дни снегът започна да се топи, но отново заваляха дъждове и голите черни дървета капеха над земята, която сякаш гниеше под мъгливата влага. Зимното слънцестоене наближаваше, макар слънцето никога да не се показваше. Светът тънеше в мрак, влага и отчаяние. Очаквах завръщането на Артур, но когато си дойде, не ме повика. Отведе новата си булка в Дурновария и там отпразнували зимното слънцестоене. Не знам дали го беше грижа какво мисли Гуинивиър за новия му брак. Във всеки случай не ме попита.

Дадохме угощение по случай празника в Дун Карик, и всеки от нас си мислеше, че този пир може да ни е последният. Ние поднесохме дарове на зимното слънце, но знаехме, че когато слънцето отново се издигне високо над хоризонта, няма да донесе нов живот за земята, а смърт. Щеше да доведе сакските копия и сакските брадви и сакските мечове. Молехме се, празнувахме и се страхувахме, че сме обречени. А дъждът валеше ли валеше.