Ерих Мария Ремарк
Трима другари (10)

X

В работилницата фордът беше готов. Нямахме никаква нова работа. Налагаше се да предприемем нещо. Заедно с Кьостер отидохме на една публична разпродажба. Искахме да купим едно такси, за което щеше да се наддава там. Такситата винаги можеха да се препродадат доста добре.

Залата, в която се извършваше разпродажбата, бе в една вътрешна къща някъде в северната част на града. Освен таксито се разпродаваха и куп други неща. Част от тях бяха на двора. Легла, разклатени маси, позлатен кафез с папагал, който викаше: „Помага бог, мили!“, един настолен часовник, книги, шкафове, стар фрак. Кухненски столове, съдове — цялата бедната, упадъкът на едно рушащо се битие.

Пристигнахме много рано; човекът, който щеше да води наддаването, още не беше дошъл.

Обикалях и се ровех между изложените вещи, разгърнах и някои от книгите — изпокъсани от четене евтини екземпляри от гръцки и латински класици с много ръкописни бележки по полетата. По избелелите, опърпани страници вече нямаше стиховете на Хораций и песните на Анакреон, а само викът на нищетата и безизходността на един загубен живот. За човека, комуто са принадлежали книгите, те са били заслон и той ги е пазил до последния момент; оня, който ги е дал тук за разпродажба, е стигнал до края.

Кьостер надникна през рамото ми.

— Тъжна работа, нали?

Кимнах и му посочих другите неща.

— Това също, Ото. Кухненски столове и гардероби не се носят на търг от добро.

Отидохме при колата, оставена в ъгъла на двора. Лакът й беше попукан и издраскан, но колата — чиста дори и под калниците. Набит мъж с широки, увиснали ръце стоеше наблизо и ни гледаше безучастно.

— Прегледа ли машината? — попитах Кьостер.

— Вчера — каза той. — Доста раздрънкана, но безукорно поддържана.

Кимнах.

— Видимо е така. Колата е мита и тази сутрин, Ото. И положително не от този, който ръководи разпродажбата.

Кьостер поклати глава и погледна насреща към набития човек.

— Трябва да е собственикът. И вчера стоеше тук и чистеше колата.

— По дяволите! — казах аз. — Клетникът изглежда като прегазена куче.

Някакъв млад човек прекоси двора и спря при колата. Носеше палто с колан и беше неприятно дързък.

— Това трябва да е бричката — каза той колкото на нас, толкова и на човека и почука с бастуна си по капака на мотора. Видях как в очите на човека нещо трепна. — Не е беда, не е беда — каза, предпазвайки се от обвинение надутият човек с колана, — лакът така и така пет пари не струва. Достопочтена таратайка. Всъщност мястото й е в музея, нали? — Засмя се гръмко на собствената си шега и ни погледна в очакване на одобрение. Не се засмяхме. Той се обърна към собственика. — Е, колко искате за тази антика?

Човекът преглътна и замълча.

— Колкото за старо желязо, а? — изврещя младежът в блестящо настроение и отново се обърна към нас. — Господата също ли се интересуват? — А с понижен глас добави: — Бихме могли да се споразумеем как да обърнем търга. Да наддаваме колкото за лула тютюн и да си поделим печалбата. Защо без нужда да хвърляме пари в шепите на хората? Впрочем аз съм Гуидо Тис от „Аугека“.

Той размаха бамбуковото си бастунче и ни смигна заговорнически и с непоколебимо спокойствие. За този двадесет и пет годишен червей няма никакви тайни, помислих си ядосан, тъй като ми бе жал, за мълчаливия човек до колата, и казах:

— Не би трябвало да се наричате Тис.

— Нима? — каза той поласкан. Явно бе свикнал с комплименти заради своето усърдие.

— Да, да — продължих аз. — Сополанко би трябвало да се казвате. Гуидо Сополанко!

Той отстъпи назад.

— Е, да — рече най-после, — двама срещу един…

— Ако е това — казах, — готов съм да застана срещу вас един на един, където пожелаете.

— Благодаря — отвърна Гуидо ледено, — наистина благодаря! — И се оттегли.

Набитият човек със смутеното лице стоеше така, сякаш нямаше никакво отношение към всичко това, и се взираше в колата.

— Не би трябвало да я взимаме, Ото — казах аз.

— Тогава ще я купи този непълнозъб бозайник, броненосецът Гуидо — отвърна Кьостер. — Чие не можем да помогнем на човека.

— Така е — съгласих се, — но въпреки това… тук се крие нещо…

— Къде ли днес не се крие нещо, Роби? Вярвай ми, за човека е дори по-добре, че ние участвуваме. Така може би той ще получи малко повече за колата. Но ти обещавам: ако този броненосец не наддава и аз няма да наддавам.

Водещият разпродажбата пристигна. Бързаше, видимо имаше много работа. Всеки ден на десетки места се извършваха публични разпродажби. С плавни жестове той взе да обявява за наддаване жалките дреболии. Притежаваше студения хумор и деловитостта на човек, който всекидневно се сблъсква с бедността, без сам да е засегнат от нея.

Вещите се продаваха за по няколко пфенига. Повечето ги купуваха неколцина търговци. Те само нехайно вдигаха единия си пръст, когато разпродаващият им отправяше поглед, или поклащаха глава. Ала понякога погледа на водещия разпродажбата следяха и чифт други очи — от някое тъжно женско лице, очи, които, пълни с надежда и страх, приемаха знака на търговците като божия повеля.

В наддаването за таксито участвуваха трима души — пръв Гуидо: триста марки. Срамно предложение. Набитият човек се бе приближил. Той движеше беззвучно устни. Изглеждаше така, като че сам желае да наддава. Но ръката му се отпусна. Той отстъпи назад. Следващото предложение беше четиристотин марки. Гуидо повиши на четиристотин и петдесет. Настъпи пауза. Водещият разпродажбата се засуети:

— Никой ли не предлага повече? Първи път… втори път… — Човекът до таксито стоеше с широко отворени очи и склонена глава, сякаш очакваше удар в тила.

— Хиляда! — каза Кьостер. Аз го погледнах. — Струва три — прошепна той. — Не мога да понеса, ще погубят човека.

Гуидо ни правеше отчаяни знаци. Сега, когато на преден план излизаше сделката, беше забравил Сополанкото.

— Хиляда и сто — изврещя той и ни намигна. Ако имаше на гърба си още едно око и с него би намигнал.

— Хиляда и петстотин — извика Кьостер.

Водещият разпродажбата се въодушеви. Танцуваше наоколо със своето чукче като капелмайстор. Това бяха други цифри — не вече две марки, две марки и петдесет, както преди.

— Хиляда петстотин и десет — заяви Гуидо изпотен.

— Хиляда и осемстотин — каза Кьостер.

Гуидо посочи към челото си и се отказа. Водещият подскачаше. Неочаквано си спомних за Пат.

— Хиляда осемстотин и петдесет — казах аз някак неволно. Изумен, Кьостер обърна глава. — Петдесетте добавям аз — изрекох бързо. — Има смисъл — за предпазливост.

Той кимна.

Водещият разпродажбата ни отсъди колата. Кьостер плати веднага.

— Хубава работа! — каза Гуидо, който не можеше да се сдържи и пак бе пристъпил до нас, като че ли нищо не бе имало помежду ни. — За хиляда марки бихме могли да вземем количката. Третия можехме да изключим веднага.

— Помага бог, мили! — извика тенекиен глас зад него.

Това беше папагалът в позлатения кафез, на когото сега идваше ред.

— Сополанко — добавих аз.

Гуидо изчезна, вдигайки рамене.

Отидох при човека, комуто принадлежеше колата.

Сега редом с него стоеше една бледа жена.

— Да… — казах аз.

— Зная вече… — отвърна той.

— Предпочитахме да не наддаваме, но тогава бихте получил още по-малко.

Той кимна, като преплиташе ръце.

— Колата е добра — каза той изведнъж бързо и недоизричайки думите от припряност, — колата е хубава, струва си парите, положително, не сте дали повече, работата не беше в колата, положително не, то е… то беше…

— Зная, зная — казах аз.

— Никакви пари няма да получим — каза жената. — Всичко ще иде…

— Пак ще ги спечелим, майко — каза мъжът. Пак ще ни тръгне. — Жената не отговори. — При включване от първа на втора скорост стърже — каза мъжът, — но това не е дефект. Така правеше и когато беше още нова. — Той стоеше тук и говореше тъй, сякаш ставаше дума за дете. — Три години я карахме и никога не сме имали някаква повреда. Само че… първо аз се разболях, а после един ме извози… един приятел…

— Един мошеник — вмъкна жената с израз на твърдост.

— Стига, майко — каза мъжът и я погледна. — Пак ще изплувам. Нали, майко?

Жената не отвърна. Мъжът бе облян от пот.

— Дайте ми адреса си — каза Кьостер, — може би някога ще ни потрябва шофьор.

Мъжът старателно написа адреса си със своите тежки, почтени ръце. Погледнах Кьостер; и двамата знаехме, че трябваше да стане чудо, за да го потърсим. А чудеса вече нямаше. Най-много да дойдеше някое за зло.

Мъжът говореше ли, говореше — като в треска. Разпродажбата бе приключила. В двора останахме само ние. Той ни даваше съвети как да боравим през зимата със стартера. И все опипваше колата. После замлъкна.

— Хайде ела, Алберт — каза жената.

Ръкувахме се с тях. Те тръгнаха. Почакахме, докато отминат. Тогава запалихме колата.

При изхода видяхме една дребна, стара жена. Държеше в ръце кафеза с папагала и се бранеше от няколко деца. Кьостер спря.

— Къде отивате — попита я той.

— Ах, боже мили, но аз нямам пари за такси — отвърна тя.

— Пари не са необходими — каза Ото. — Днес имам рожден ден и возя безплатно.

Жената недоверчиво стискаше кафеза.

— Ала по-късно ще излезе, че все пак трябва да платя нещо.

Успокоихме я и старицата се качи.

— Но защо купи папагала, бабо? — попитах я, когато слизаше.

— За вечер — отвърна тя. — Смятате ли, че храната е скъпа?

— Не — казах, — но как така за вечер?

— Нали може да говори! — додаде тя и ме погледна със светли, старчески очи. — Сега ще си имам поне някой, който говори.

— Ах, така ли… — казах аз.

 

Подир обед хлебопекарят дойде да си вземе форда. Той изглеждаше пожълтял и ядосан. Бях сам на двора.

— Харесва ли ви цветът? — попитах го аз.

— Да, цветът да — каза той, като гледаше колата с някакво раздвоение.

— Гюрукът стана много хубав.

— Вижда се…

Той се навърташе край мен, сякаш не можеше да реши да си тръгне. Очаквах, че ще се опита да изкопчи нещо безплатно: крик, пепелница или друго.

Но се бях заблудил. Човекът сумтя някое време наоколо, сетне ме погледна със зачервените си очи и каза:

— Като си помисли човек… допреди няколко седмици тя седеше в колата здрава и весела…

Бях удивен, виждайки го така изведнъж омекнал, и допуснах, че енергичната черна развратница, с която беше последния път при нас, вече му ходи по нервите. Ядовете по-лесно правят хората сантиментални, отколкото любовта.

— Добра жена беше — продължи той, — душа жена. Никога нищо не искаше. Десет години носи едно и също манто. Блузи и други неща сама си шиеше. И къщата въртеше съвсем сама, без слугиня.

„А-ха — помислих си, — вероятно новата не прави така.“ Хлебопекарят взе да открива какво му тежи. Разказа ми колко пестелива била жена му. Беше забележително как споменът за спестените пари вълнува пияния играч на кегли. Тя дори не се фотографирала както трябва — много скъпо й се виждало. Затова имал само един сватбен портрет и няколко малки моментални снимки от нея.

Това ме наведе на една мисъл.

— Би трябвало да поръчате да ви нарисуват един хубав портрет на вашата жена — казах аз. — Тогава ще имате нещо хубаво и завинаги. С времето фотографиите избледняват. Тук има един художник, който прави такива портрети.

Разказах му за дейността на Фердинанд Грау. Изведнъж той отново стана нерешителен и каза, че навярно ще струва много скъпо. Успокоих го, че ако отидем заедно, ще му направят портрета на специална цена. Опитваше се да се измъкне, аз обаче не го оставих и заявих, че щом толкова много е обичал жена си, това няма да му се стори скъпо. Най-сетне се съгласи. Телефонирах на Фердинанд Грау и му обясних какъв е случаят. След това потеглихме с хлебопекаря, за да вземем снимките на жена му.

Черната кокотка изхвръкна от насрещния магазин и се спусна към нас. Тя обиколи колата.

— Червена би била по-хубава, миличък! Но естествено ти трябваше да направиш каквото си намислил.

— Хайде, недей сега — каза миличкият раздразнен.

Качихме се в гостната. Черната ни последва. Живите й очи шареха навред. Хлебопекарят се нервира. Не искаше пред нея да търси снимките.

— Остави ни за малко сами — каза той най-сетне грубо.

Поклащайки предизвикателно бюста си под силно вталения жакет, тя се обърна и излезе. От зелен, подвързан с кадифе албум хлебопекарят извади няколко снимки и ми ги показа. Жена му като булка, той редом със засукани мустаци, на тази снимка тя още се усмихваше; после на другата тя седеше едва на ръба на някакъв стол, слаба, отрудена, с плахи очи. Само две малки снимки, а цял един живот!

— Тези са добри — казах. — По тях той ще успее да направи всичко.

 

Фердинанд Грау ни посрещна, облечен в редингот. Изглеждаше достолепен и тържествен. Това спадаше към търговската му дейност. Знаеше, че за много скърбящи уважението към тяхната болка е по-важно от самата болка.

По стените на ателието бяха окачени няколко внушителни маслени портрети в златни рамки; под тях и съответните малки фотографии. По този начин всеки клиент можеше веднага да види какво би се получило от една поизбеляла моментална снимка.

Фердинанд разведе хлебопекаря из помещението и го попита кой от портретите му харесва най-много. В отговор му бе зададен въпрос дали цените са в зависимост от големината. Фердинанд заяви, че това не се определя на квадратен метър, а според изпълнението на картината. Тогава на хлебопекаря най-много се хареса най-големият портрет.

— Вие имате добър вкус — похвали го Фердинанд, — това е портрет на принцеса Боргезе. Струва осемстотин марки с рамката.

Хлебопекарят трепна.

— А без рамка?

— Седемстотин и двадесет.

Хлебопекарят предложи четиристотин марки. Фердинанд поклати лъвската си глава.

— За четиристотин марки можете да имате най-много една глава в профил. Но не и портрет до колене — анфас. Изисква двойна работа.

Хлебопекарят смяташе, че и една глава в профил била достатъчна. Фердинанд му обърна внимание на това, че и двете снимки са правени в анфас. По тях дори и Тициан не би могъл да нарисува профил. Хлебопекарят се потеше; личеше отчаянието му, че някога при фотографирането не е бил достатъчно предвидлив. Трябваше да даде право на Фердинанд: при анфас следваше да рисува половин лице повече, отколкото в профил. По-високата цена беше оправдана. Той бе силно разколебан. До този момент Фердинанд беше твърде сдържан; сега вече започна да го уговаря. В ателието неговият бас кънтеше глухо. Като специалист трябваше да кажа, че той вършеше безупречно работата си. Скоро хлебопекарят бе вече узрял — особено след като Фердинанд му описа въздействието на такъв помпозен портрет върху зложелателните съседи.

— Добре — каза хлебопекарят, — но десет на сто отстъпка при плащане в брой.

— Съгласен — отвърна Фердинанд, — десет на сто отстъпка, но и триста марки предплата за моите разходи: бои, платна и прочие…

Още известно време говориха за незначителни неща, после стигнаха до единомислие и се споразумяха за изпълнението. Хлебопекарят искаше да бъдат нарисувани в добавка една бисерна огърлица и златна брошка с диаманти. На снимките те не се виждаха.

— Разбира се от само себе си — каза Фердинанд — и накитите на вашата съпруга ще бъдат нарисувани. Би било най-добре някога да ги донесете за един час тук, та на портрета да изглеждат колкото е възможно по-достоверни.

Хлебопекарят се изчерви.

— Аз ги нямам вече. Те са… дадох ги на едни роднини.

— Ах, тъй ли? Е, тогава може и така. Брошката приличаше ли на тази от отсрещния портрет?

Хлебопекарят кимна.

— Не беше толкова голяма.

— Добре. Тогава ще я направим по-малка. Огърлицата и без друго не ни е необходима. Всички перли си приличат.

Хлебопекарят въздъхна.

— А кога ще бъде готов портретът?

— След шест седмици.

— Добре.

Хлебопекарят се сбогува.

Фердинанд и аз поседяхме още някое време сами в ателието.

— Шест седмици ли ти трябват за портрета? — по питах аз.

— О, не. Четири-пет дни, но не мога да го кажа на тоя, защото ще пресметне колко печеля на час и ще се почувствува измамен. Като му кажа шест седмици, той е доволен. Също както и с портрета на принцеса Боргезе. Такава е човешката природа, мили Роби. Ако му кажех, че нарисуваната е шивачка, портретът щеше да му се види много скъп. Впрочем вече за шести път покойни жени са имали все същото украшение като онова на картината. Игра на случая. Един рекламен портрет с невероятно голяма притегателна сила е портретът на добрата Луизе Волф.

Огледах се. От стените надолу се взираха очи от неподвижни лица, които отдавна изтляваха в гробове. Това бяха портрети не взети или не платени от близките на покойните. Все хора, които някога са се надявали и са дишали.

— Всичко, което те заобикаля тук, не те ли прави постепенно меланхоличен, Фердинанд?

Той сви рамене.

— Не, най-много — циничен, човек изпада в меланхолия, когато мисли за живота. До цинизъм стига, когато вижда как мнозинството от хората се справят с живота.

— Да, но някои това ги засяга по-дълбоко…

— Разбира се. Ала те не поръчват портрети…

Фердинанд се изправи.

— Пък и така е много добре, Роби, хората все още си имат важни дреболии, които им стават опора и закрила. Да бъдеш сам — наистина сам, без каквато и да било илюзия, — това се случва малко преди обезумяване или самоубийство.

Голямото голо помещение плуваше в дрезгавина. От съседната стая се чуваха тихи стъпки, някой ходеше насам-натам. Беше хазайката. Тя никога не се показваше, когато идваше някой от нас. Мразеше ни, защото смяташе, че ние настройваме Грау срещу нея.

Тръгнах си. Долу гъмжилото и шумът на улицата ме блъснаха като топла вълна.