Нора Робъртс
Прослава в смъртта (15)

Петнайсета глава

Ив нямаше избор. Беше длъжна да го арестува и да го разпита. След един час получи жестоко главоболие, както и хладнокръвното изявление на Марко Анджелини, че е убил три жени.

Той не пожела адвокат, както не пожела или не беше в състояние да разкаже подробно за случилото се.

Всеки път, когато Ив му задаваше въпроса защо е извършил престъпленията, той я поглеждаше право в очите и заявяваше, че го подтикнал някакъв импулс. Съобщи, че не можел да понася бившата си съпруга и се чувствал неловко поради интимните й отношения с негов делови партньор. Убил я, тъй като не можел да си я върне. А после му харесало и продължил да го прави.

Ив си казваше, че версията му е безкрайно елементарна, и предварително заучена. Представяше си как я повтаря наум и уточнява репликите си, преди да ги произнесе на глас.

— Защо ме занимавате с глупости? — рязко каза тя и стана от масата. — Не сте убил никого.

— Направих го. — Гласът му беше странно спокоен. — Имате запис на самопризнанието ми.

— Разкажете ми още веднъж всички подробности. — Ив се приведе и удари с длани по масата. — Защо определихте среща на жена си в „Петте луни“?

— Исках да извърша убийството в квартал, където никой не ни познава. Нали разбирате, въобразявах си, че ще се отърва безнаказано. Излъгах я, че Ранди отново има неприятности. Сисли нямаше престава доколко Дейвид е пристрастен към хазарта. Само аз знаех истината… Разбира се, тя дойде на срещата.

— И вие й прерязахте гърлото.

— Да. — Анджелини едва забележимо пребледня. — Всичко се случи много бързо.

— Какво направихте после?

— Прибрах се у дома.

— Как?

— С кола. Бях паркирал автомобила си на няколко преки от „Петте луни“.

— Ами кръвта? — Ив се втренчи в очите му, наблюдавайки зениците му. — Имало е много кръв. Би трябвало целия да сте оплискан.

Зениците му се разшириха, но гласът му остана спокоен.

— Носех дълъг дъждобран, който после изхвърлих. — Подсмихна се и продължи: — Навярно някой скитник го е намерил и му се е зарадвал.

— Какво взехте от местопрестъплението?

— Ножът, разбира се.

— А нещо принадлежащо на мъртвата? — Замълча за секунда, докато очакваше отговора му. — Нещо, което да наведе полицията на мисълта, че става дума за обир?

Той се поколеба. Ив сякаш виждаше как мозъкът му работи трескаво.

— Не бях на себе си. Не очаквах, че гледката ще бъде толкова ужасяваща. Забравих за намерението си да взема чантата и бижутата на Сисли и побягнах.

— Избягал сте панически, без да вземете нищо, но същевременно не сте пропуснал да захвърлите дъждобрана, изпръскан с кръв.

— Точно така.

— После сте решил да убиете Меткаф.

— Направих го импулсивно. Непрекъснато сънувах онова, което направих със Сисли и жадувах да го повторя. Ивон беше лесна жертва. — Сега Анджелини дишаше равномерно и ръцете му върху масата не трепереха. — Беше амбициозна и доста наивна. Знаех, че Дейвид е написал сценарий, представяйки си я в главната роля. Беше твърдо решен да заснеме този филм и няколко пъти се скарахме по този повод. Цялата история започваше да ме дразни, освен това проектът щеше да се реализира със средства от нашата компания, която в момента е в нестабилно финансово състояние. Реших да я убия и й телефонирах. Знаех, че няма да ми откаже една среща.

— Как беше облечена?

— Моля? — За миг той се обърка, не знаеше какво да отговори. — Не обърнах внимание, пък и не беше необходимо. Когато ме видя да се приближавам, тя се усмихна и протегна ръце към мен. Тогава я убих.

— Защо решихте да направите самопризнание?

— Както вече споменах, въобразявах си, че ще се отърва безнаказано. Съществуваше доста голяма вероятност. Ала изобщо не очаквах да арестуват сина ми вместо мен.

— А може би искате да го прикриете.

— Аз убих тези жени, лейтенант. Какво още искате да ви кажа?

— Защо оставихте ножа в чекмеджето на неговото бюро?

Той извърна поглед, после отново се втренчи в лицето й.

— Вече ви казах, че Дейвид рядко идва тук. Мислех, че никой няма да намери оръжието. После се появихте вие със заповедта за обиск и не успях да го преместя на друго място.

— Нима очаквате да ви повярвам? Въобразявате си, че помагате на Дейвид с това смехотворно самопризнание. В душата си знаете, че е виновен. — Ив понижи глас, като произнасяше всяка дума отчетливо и гневно. — Изпитвате ужас при мисълта, че синът ви е убиец и сте готов да поемете вината му, вместо да го оставите да си сърба попарата. Ще позволите ли да умре още една жена? Или пък две, три… докато се осъзнаете?

Устните на Анджелини потрепнаха, после той отново ги стисна и процеди:

— Нямам какво повече да кажа. Направих пълно самопризнание.

— Направихте пълна глупост! — Ив се обърна рязко и излезе. Застана в коридора, докато се овладее, сетне хвърли поглед през стъклото и с неприязън забеляза как Анджелини закри лицето си с длани.

Беше сигурна, че не след дълго ще го накара да се откаже от нелепата си идея. Ала съществуваше реална опасност някой репортер да разбере за случилото се и тогава медиите щяха да гръмнат с новината, че не главният заподозрян, а друг човек е направил пълни самопризнания.

Дочу нечии стъпки, вдигна глава и се вцепени.

— Добър ден, шефе.

— Докъде стигна с Анджелини, лейтенант?

— Настоява на своята версия. В нея има толкова огромни „дупки“, че през тях може да мине самолет. Извъртях въпросите си така, че да го подсетя да спомене „сувенирите“ от първите две убийства, но той не каза нито дума.

— Искам да поговоря с него. Насаме и неофициално, лейтенант. — Ив понечи да възрази, но Уитни вдигна ръка. — Знам, че е забранено от правилника. Моля те за услуга.

— Ами ако по време на разговора той издаде сина си или себе си?

Уитни гневно стисна устни, после възкликна:

— По дяволите, Далас! Никога няма да пренебрегна дълга си.

— Да, сър. — Тя отключи вратата, поколеба се за миг, затъмни стъклото и изключи звука. — Ще бъда в кабинета си.

— Благодаря. — Командирът пристъпи в стаята, но преди да затвори вратата, се обърна и изгледа Ив. После въздъхна тежко и се обърна към превития до масата Анджелини. — Марко! Какво целиш с този цирк?

— Здравей, Джак. — Анджелини се усмихна едва-едва. — Питах се кога ще се появиш. Така и не успяхме да изиграем заедно един голф.

— Трябва да поговорим. — Уитни се отпусна тежко в стола.

— Нима примерната и старателна лейтенантка не те е осведомила най-подробно?

— Записващото устройство е изключено — рязко изрече командирът. — Сега сме сами. Стига номера, Марко. И двамата знаем, че не си убил Сисли, нито когото и да било.

Анджелини впери поглед в тавана, сякаш размишляваше. После бавно заговори:

— Знаеш ли, Джак, в повечето случаи само си въобразяваме, че познаваме хората около нас. Дори и онези, които са ни много скъпи. Бях влюбен в Сисли и никога не съм преставал да я обичам. Ала тя ме разлюби. Тайно се надявах, че ще разбере грешката си и ще се върне при мен, макар да осъзнавах, че това никога няма да се случи.

— По дяволите, Марко, нима очакваш да повярвам, че си прерязал гърлото й, защото се е развела с теб преди дванайсет години?

— Може да съм се изплашил, че Сисли ще се омъжи за Хамет. Той я искаше за съпруга — промълви Анджелини. — Знаех, че причината да не се оженят е колебанието на Сисли. — В спокойния му глас прозвуча носталгична нотка. — Тя предпочиташе да бъде независима, същевременно не искаше да разочарова Хамет. Някой ден щеше да отстъпи пред ухажванията му и да се омъжи за него. Това би означавало край на всичките ми надежди.

— Убил си Сисли от страх да не стане съпруга на друг, това ли искаш да ми кажеш?

— Тя беше моя съпруга, независимо от съдебното решение за разтрогване на брака ни.

Уитни се умълча, после заяви:

— Марко, познаваме се от години и често сме играли покер. Наблюдавал съм те внимателно и знам, че жестовете издават мислите и намеренията ти. — Той скръсти ръце върху масата и се приведе. — Забелязал съм, че когато блъфираш, барабаниш с пръсти по коляното си.

Анджелини сви пръстите си в юмрук.

— Само че това няма нищо общо с покера, Джак.

— Така няма да помогнеш на сина си. Нека правосъдието си каже думата.

— Между Дейвид и мен… отношенията ни бяха доста обтегнати през последните месеци. Имахме служебни и лични разногласия. — За пръв път въздъхна дълбоко и уморено. — Сега разбирам, че не е трябвало да се караме заради толкова маловажни неща.

— Това, което правиш, не е начинът да се сдобрите.

Изражението на Анджелини отново стана непреклонно. Очевидно беше решил вече да не се поддава на слабостта си.

— Ще те попитам нещо, Джак, но искам да ми отговориш съвсем искрено. Ако съществува някаква опасност — дори най-минимална — едно от децата ти да бъде обвинено в убийство, не би ли направил всичко възможно да го защитиш?

— Скапаните ти самопризнания ни най-малко не помагат на Дейвид.

— Защо да са скапани? — Изречена с кадифения му глас на образован човек, жаргонната дума прозвуча странно. — Аз извърших убийствата и сега си признавам, тъй като не мога да понеса моят син да плаща заради греховете ми. Хайде, Джак, как ще реагираш при подобна ситуация? Ще защитиш ли детето си или ще го изоставиш?

— По дяволите! — прошепна Уитни, тъй като нямаше какво да му отговори.

Остана още двайсет минути, но не научи нищо повече. Опита се да насочи разговора към по-общи теми, към голфа и към класирането на бейзболния отбор, между чиито собственици беше и Анджелини. От време на време изстрелваше по някой коварен въпрос, свързан с убийствата.

Ала Марко Анджелини беше опитен във водене на преговори и вече бе казал последната си дума. Даде ясно да се разбере, че няма да се отрече от нея.

Когато Уитни влезе в кабинета на Ив, в гърдите му бушуваха смесени чувства — на вина, скръб и постепенно нарастващ страх, — от които буквално му прилошаваше. Младата жена седеше пред монитора, проучваше данните и поръчваше нови.

За пръв път от много време насам командирът забрави собствената си умора и забеляза, че Ив е направо смазана. Беше бледа, под очите й имаше сенки, устните й бяха решително стиснати. Късата й коса беше щръкнала, сякаш разрошвана безброй пъти. Докато Уитни я наблюдаваше, Ив отново прокара ръка през непокорната си коса, после потърка очите си, като че да прогони умората.

Той си спомни разговора в кабинета му на сутринта след убийството на Сисли Тауърс и изведнъж осъзна каква тежка отговорност е стоварил върху плещите й.

— Лейтенант?

Ив изпъна рамене, сякаш вкара желязна арматура под тях. Вдигна глава и се постара лицето й да бъде безизразно.

— Сър! — Изправи се бързо, а Уитни, раздразнен от формалното обръщение, си каза: „Още малко и ще ми козирува“.

— Марко е в ареста. Имаме право да го задържим четирийсет и осем часа, без да му предявяваме обвинение. Реших, че ако го вкарам зад решетките, може да размисли и да се вразуми. Все още не иска адвокат.

Уитни влезе в кабинета и се огледа. Рядко идваше в този сектор на полицейския комплекс. Обикновено подчинените отиваха при него — още едно неизбежно бреме на високия пост.

Ив можеше да разполага с по-голямо помещение, напълно го беше заслужила. Но очевидно предпочиташе да работи в тясната стаичка, която беше толкова малка, че присъствието на трима души би нарушило нормите на благоприличие.

— Добре, че не страдаш от клаустрофобия — отбеляза той.

Ив остана безмълвна, с каменно лице. Уитни промърмори някаква ругатня и отново се опита да я заговори:

— Слушай, Далас…

— Сър! — Гласът й режеше като бръснач. — Предадох в лабораторията ножа, открит в стаята на Дейвид Анджелини. Оттам съобщиха, че ще се забавят с резултатите, тъй като следите от кръв са минимални и по тях е почти невъзможно да се определи групата и ДНК.

— Вече ме уведомиха, лейтенант.

— Проверяваме дали отпечатъците от пръсти върху оръжието, приложено като веществено доказателство, отговаря на отпечатъците на Дейвид Анджелини. Моят доклад…

— След малко ще стигнем и до него, Далас.

Тя упорито вирна брадичка.

— Слушам, сър.

— По дяволите, Далас, извади бастуна, който си глътнала, и седни.

— Това заповед ли е, сър?

— Мама му…

В този миг се дочу потракване на високи токчета и в кабинета се втурна Мирина Анджелини. Копринената й рокля гневно изшумоля.

— Защо се опитвате да съсипете семейството ни? — извика младата жена и блъсна ръката на Слейд, който я беше последвал.

— Мирина, не бива така, това няма да помогне.

Тя се отскубна и замарширува към Ив.

— Не ви ли стига, че майка ми беше убита на улицата? Че загина, защото полицаите в Америка са прекалено заети с преследване на въображаеми престъпници и с писане на безполезни доклади, за да опазят живота на невинните хора.

— Мирина, ела в кабинета ми — намеси се Уитни. — Налага се да поговорим.

— Да поговорим ли? — Тя се извърна към него с грацията на лъвица, готова да се хвърли върху жертвата си. — Защо? Доскоро ти вярвах, мислех, че обичаш мен, Дейвид, цялото ни семейство. Ала съм се лъгала. Ти й позволи да арестува Дейвид! А сега и баща ми е в затвора!

— Мирина, Марко се предаде доброволно. Нека поговорим, ще ти обясня всичко.

— Не са необходими никакви обяснения! — Обърна му гръб и изля гнева си върху Ив. — Отидох в дома на баща ми. Той настояваше да остана в Рим, но не го послушах. Не се стърпях, като виждах как медиите петнят името на брат ми. Когато спряхме пред къщата, някакъв съсед с огромно удоволствие ни осведоми, че баща ми е отведен от полицията…

— Ще уредя да разговаряте с него, госпожице Анджелини — невъзмутимо я прекъсна Ив. — Също и с брат ви.

— Ще го уредиш и то веднага. Къде е баща ми? — Блъсна Ив с две ръце, преди Слейд или Уитни да успеят да й попречат. — Какво си му сторила, кучко?

— Да не си посмяла още веднъж да ме докоснеш! — предупреди я Ив с леден тон. — До гуша ми дойде от семейство Анджелини. Баща ти е тук, в ареста. Брат ти се намира в кулата в Рикър. Можеш да посетиш баща си. Ако желаеш да разговаряш с Дейвид, ще ти уредим пътуване с някоя совалка. — Изгледа заядливо Уитни и продължи: — Но след като имаш толкова връзки в полицията, навярно ще го доведат специално за теб.

— Знам какво целиш. — Мирина вече не приличаше на посърнало, нежно цвете. От цялото й същество бликаше енергия. — Трябва ти изкупителна жертва. Непременно трябва да арестуваш някого, за да замажеш очите на медиите. Правиш си тънки сметки и използваш брат ми и дори покойната ми майка, за да запазиш работата си.

— Прекрасната, добре платена работа. — Ив кисело се усмихна. — Всеки ден изпращам невинни хора в затвора, за да се облагодетелствам.

— Точно така. Лицето ти не слиза от телевизионния екран. — Мирина отметна разкошната си коса. — Използва смъртта на майка ми, за да си направиш реклама.

— Достатъчно, Мирина! — Гласът на Уитни прозвуча като отривисто изплющяване на камшик. — Отиди в кабинета ми. — Обърна се към годеника й и нареди: — Махни я от очите ми.

— Мирина, няма смисъл — промълви Слейд и се опита да я хване под ръка. — Да вървим.

— Не ме докосвай! — Изрепчи му се, после отблъсна ръката му. — Ще отида в кабинета. Но ти, лейтенант Далас, ще си платиш за неволите, които причини на семейството ни. Ще си платиш, и то скъпо.

Измарширува по тясната стаичка, а годеникът й побърза да я последва, като промърмори някакво извинение. Уитни наруши възцарилата се тишина.

— Как си?

— Имала съм и по-тежки случаи — сви рамене Ив. Ала вътрешно се измъчваше от гняв и чувство за вина. Единственото й желание беше да остане сама. — Извинете, сър, но трябва да довърша рапорта си.

— Далас. Ив. — Умората, проличала в гласа му, я накара да вдигне глава и да го изгледа подозрително. — Разбирам чувствата на Мирина. Но обвиненията и поведението й бяха осъдителни.

— Все на някого трябваше да си го изкара. — Тъй като изпитваше непреодолимо желание да притисне с длани пулсиращите си от болка слепоочия, тя небрежно пъхна ръце в джобовете си. — Току-що изпратих в затвора и баща й. На кого да се сърди, освен на мен. Но смятам, че ще го преживея. — Леденият й поглед сякаш го прониза. — Както благоволихте да отбележите, аз съм нещо като безчувствен дроид.

Уитни кимна замислено.

— Язвителна си, но и аз си го заслужавам. Слушай, Далас, натоварих те с разследването на този случай, защото си най-добрата ми служителка. Не само, че разсъждаваш логично, но притежаваш верен инстинкт. Освен това взимаш всичко присърце, скърбиш за жертвите. — Въздъхна тежко и прокара пръсти през косата си. — Когато днес сутринта разговаряхме в кабинета ми, направо не бях на себе си. Осъзнавам, че откакто започна всичко това, няколко пъти безпричинно те засегнах. Моля да ме извиниш.

— Не съм се засегнала.

— Де да беше така. — Втренчи се в лицето й и забеляза с какво усилие запазва самообладание. — Но виждам, че е точно обратното. Ще се погрижа за Мирина и затова Дейвид да бъде доведен за срещата с нея.

— Да, сър. Бих искала да продължа разпита на Марко Анджелини.

— Отложи го за утре. — Уитни едва не заскърца със зъби, забелязал насмешливото изражение, което Ив не успя да прикрие. — Уморена си, а уморените ченгета правят грешки и пропускат важни подробности. И утре е ден. — Отправи се към вратата, отново изруга, спря и каза, без да се обръща: — Гледай да се наспиш и за бога, изпий нещо за това главоболие. Изглеждаш ужасно.

Ив с мъка се въздържа да не затръшне вратата след него. Подобна постъпка й се стори дребнава и непрофесионална. Отново седна пред компютъра, втренчи се в екрана и се опита да си внуши, че главата й не пулсира от болка.

Когато след секунди върху бюрото й падна сянка, младата жена вдигна очи и хвърли убийствен поглед към човека, дръзнал да наруши спокойствието й.

— Господи! — възкликна Рурк, наведе се и целуна устните й, разтегнати в гримаса. — Това се казва посрещане! — Опипа гърдите си и попита: — Тече ли отнякъде кръв?

— Ха-ха!

— Точно това свежо чувство за хумор ми липсваше, докато отсъствах. — Приседна на ръба на бюрото, откъдето можеше едновременно да я наблюдава и да чете данните на екрана, за да разбере каква е причината за гнева й. — Е, лейтенант, как прекара деня?

— Да видим. Арестувах любимия кръщелник на шефа си заради спъване на работата на полицията и още няколко обвинения, открих в бюрото на младия Анджелини оръжието, с което по всяка вероятност са извършени престъпленията, изслушах бащата на главния заподозрян, който призна, че е убил трите жертви, а преди малко изядох няколко плесници от сестрата на Анджелини, която ме смята за саморекламираща се мръсница. — Усмихна се тъжно и заяви: — С изключение на всичко това, денят ми беше сравнително спокоен. Как мина твоят?

— С променлив успех — разсеяно отвърна Рурк, обезпокоен за нея. — Работата ми в никакъв случай не е така напрегната като тази на хората в полицията.

— Не бях сигурна дали ще се върнеш тази вечер.

— Аз също. Изграждането на курорта върви по график. Известно време ще мога да ръководя всичко оттук.

Ив се опита да прикрие облекчението и радостта си. Дразнеше я фактът, че само за няколко месеца беше свикнала с присъствието му. Нещо повече, чувстваше се самотна, когато го нямаше.

— Вероятно тази вест трябва да ме зарадва.

— Ами да. — Рурк я познаваше отлично и разбрал чувствата й, предпочете да смени темата. — Как върви разследването?

— Медиите само него коментират. Можеш да научиш всичко, независимо кой телевизионен канал ще избереш.

— Предпочитам да го чуя от теб.

Ив му разказа какво се бе случило в негово отсъствие.

Говореше така, сякаш диктуваше служебен доклад: използваше кратки изречения, наблягаше на фактите и се въздържаше да ги тълкува. Когато свърши, с изненада установи, че се чувства по-добре. Рурк умееше да я изслушва, което й помагаше да подреди мислите си и да ги анализира.

— Смяташ, че убиецът е младият Анджелини?

— Засега всичко е в полза на моята теория. Имал е възможност и солиден мотив за извършване на престъпленията. Ако отпечатъците върху ножа съвпаднат с неговите… Утре ще се срещна с доктор Майра, за да уговорим провеждането на психологически тест.

— Какво мислиш за самопризнанията на Марко?

— Поведението му цели да ни обърка, да изпрати разследването в задънена улица. Не е глупак и положително ще намери начин репортерите да научат за сензационното му самопризнание. Временно ще обърка работата ни, и ще ни струва доста време и усилия, докато вкараме всичко обратно в релси.

— Нима мислиш, че се е обявил за убиец, за да затрудни разследването?

— Точно така. — Изгледа го изпитателно и повдигна вежда. — Или имаш друга версия?

— Детето, което се дави — замислено промълви Рурк. — Бащата, който мисли, че синът му ще потъне трети път, без колебание скача в буйните води. Жертва живота си, за да спаси сина си. Такава е истинската любов, Ив. — Повдигна брадичката й и я погледна право в очите. — Любовта не се спира пред нищо. Марко мисли, че синът му е виновен и решава да се принесе в жертва, но да не допусне Дейвид да получи заслуженото наказание.

— Ако знае или поне подозира, че синът му е убиец, то би било лудост да го прикрива.

— Не лудост, а любов. Едва ли има нещо по-силно от обичта на родителя към детето му. Ние с теб не сме я познали, но тя съществува.

— Дори когато детето е умствено недоразвито или има физически недъг?

— Може би е по-силна именно тогава. Като малък живеех в Дъблин и познавах жена, чиято дъщеричка беше останала без ръка при катастрофа. Майката беше бедна и нямаше пари за протеза. Беше родила пет дечица и ги обичаше от цялото си сърце. Но четирите бяха здрави. Тя „изгради стена“ около осакатеното дете, за да го предпази от злонамерени погледи, подмятания и съжаление. Насърчаваше момиченцето и му внушаваше, че по нищо не отстъпва на другарчетата си. Нали разбираш, дъщеря й се нуждаеше много повече от нейните грижи, отколкото другите й деца.

— Има разлика между физически и душевен недъг — настоя Ив.

— Според теб, но не и според един родител.

— Какъвто и да е мотивът на Марко Анджелини, рано или късно ще научим истината.

— Не се съмнявам. Кога свършва дежурството ти?

— Моля?

— Дежурството ти. Кога свършва?

Ив погледна към екрана на монитора, в долния ъгъл на който се отчиташе времето.

— Преди около час.

— Прекрасно. — Стана и й подаде ръка. — Ела с мен.

— Не мога, имам още работа. Налага се да прегледам видеозаписа от разпита на Марко Анджелини. Възможно е да открия някаква „дупка“ в показанията му.

Рурк беше търпелив, защото знаеше, че ще постигне своето.

— Ив, толкова си уморена, че няма да забележиш дори яма, докато не паднеш в нея. — Решително хвана ръката й и я изправи на крака. — Да тръгваме.

— Добре. Май действително имам нужда от почивка. — Като мърмореше недоволно, тя нареди на компютъра да се изключи и да задейства предпазния механизъм. — Налага се да пришпоря момчетата от лабораторията. Още се мотаят с отпечатъците по дръжката на ножа. — Изпитваше удоволствие да върви ръка за ръка с Рурк. Дори не се притесняваше от подигравките на другите полицаи, които можеха да я видят в коридора или в асансьора. — Къде отиваме?

Рурк поднесе ръката й към устните си и усмихнато заяви:

— Още не съм решил.

 

 

Накрая избра да отидат в Мексико. Полетът до там беше кратък, а вилата му на бруления от ветровете западен бряг беше винаги подготвена за посещенията. За разлика от великолепния дом в Ню Йорк там всичко беше автоматизирано и Рурк наемаше прислуга само когато очакваше да пребивава по-дълго.

Намираше, че дроидите и компютрите са нещо практично, но не харесваше тяхната безличност. Ала този път се радваше, че ги има. Искаше да бъде сам с Ив, за да й помогне да се успокои. Искаше да я види щастлива.

— Божичко, Рурк!

Очите й щяха да изхвръкнат при вида на къщата — истинско чудо на архитектурата — извисяваща се на ръба на една скала. Постройката сякаш изникваше от гранита, а стените от прозрачно стъкло проблясваха като полирани. Наоколо имаше терасовидни градини с пъстри ухаещи цветя.

Свечеряваше се. Ив вдигна очи и забеляза, че няма никакъв въздушен трафик. Само синьо небе, по което се надбягваха бели облачета и прелитаха птици. Струваше й се, че е попаднала в друг свят.

Беше спала непробудно по време на полета и отвори очи едва когато пилотът умело приземи самолета в подножието на зигзагообразните каменни стъпала, извеждащи към върха на скалата. Беше все още сънена, затова се пресегна да провери дали Рурк не й е сложил очила за виртуална реалност, докато е спала.

— Къде се намираме?

— В Мексико — небрежно отвърна той.

— Какво? — Смаяна, тя потърка очи, сякаш да се увери, че не сънува. Рурк с обич си помисли, че тя прилича на капризно дете, събудено от сладък сън. — Невъзможно е да съм в Мексико. Трябва да…

— Как предпочиташ да стигнем до горе — пеша или с кола? — попита той и я поведе след себе си като непослушно кученце.

— Трябва да…

— С кола. Главата ти още е замаяна — реши Рурк, като си каза, че ще се изкачат пеш при друг случай, когато Ив ще може да се наслади на прекрасната гледка към океана и крайбрежните скали. Настани я в открит въздухомобил, седна на пилотското място и издигна вертикално машината с такава скорост, че Ив се разтрепери от страх и напълно се разсъни.

— Хей, не карай толкова бързо! — Инстинктът за оцеляване я накара да вкопчи пръсти в седалката, докато покрай тях профучаваха скали, лехи и водопади. Когато приземи машината в градината пред къщата, Рурк се разсмя.

— Най-сетне се събуди, нали, скъпа.

— Ще те убия, но първо ще проверя дали всичките ми вътрешни органи са си по местата. По дяволите, какво правим в Мексико?

— Дошли сме на почивка. Отдавна имам нужда от отдих. — Излезе от машината и я заобиколи, заставайки откъм страната на Ив. — Ти също. — Тя продължаваше да стиска седалката така силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Рурк протегна ръце, грабна я и я понесе към вратата, пристъпвайки по неравните камъни.

— Веднага ме пусни! Мога да ходя.

— Престани да капризничиш. — Той извърна глава и впи така страстно устни в нейните, че Ив престана да го отблъсква и се притисна към него. След миг промърмори:

— По дяволите! Как винаги успяваш да ме размекнеш?

— Просто имам късмет. Аз съм, Рурк, отворете — нареди той и декоративната решетка на входа се плъзна встрани. Вратата с дърворезба и с гравирани стъкла изщрака и гостоприемно се отвори. Рурк прекрачи прага и подчинявайки се на новата му команда, вратата се заключи зад него, пред смаяния поглед на Ив.

Едната стена на приземния етаж беше от стъкло и през нея се разкриваше гледка към водната шир. Младата жена никога не беше виждала Тихия океан и сега се запита защо е наречен така, след като всеки момент щеше да закипи.

Бяха пристигнали тъкмо навреме, за да се насладят на залеза. Докато Ив, онемяла от възхищение, се взираше в небето, то сякаш избухна и затрептя, набразди се с ивици в невероятни цветове. А огромният, огненочервен слънчев диск бавно, сякаш фатално привлечен, се спусна към синята океанска шир.

— Ще ти хареса тук — промълви Рурк.

Ив все още беше като зашеметена от красотата на залеза. Сякаш в очакване на пристигането й, природата беше забавила началото на представлението.

— Великолепно е, но не мога да остана.

— Този път само ще прекараме нощта тук. — Рурк се наведе и я целуна по слепоочието. — Ще се върнем и ще останем по-дълго, когато разполагаме с повече време.

Без да я изпуска от прегръдките си, той се приближи още повече до стъклената стена, докато на Ив започна да й се струва, че светът се състои само от ярки цветове и непрекъснато променящи се форми.

— Обичам те, Ив.

Тя извърна поглед от океана, от залязващото слънце и се загледа в очите му. Изведнъж се почувства прекрасно и без усилие изрече:

— Липсваше ми. — Притисна страна до лицето му и се вкопчи още по-здраво в него. — Наистина. Знаеш ли, докато те нямаше, носех една от ризите ти. — Сега, когато беше в прегръдките му, когато го докосваше и вдъхваше аромата на тялото му, лесно можеше да се присмива на слабостта си. — Да, действително откраднах една от черните копринени ризи, от които навярно имаш цели дузини. Облякох я и тайно се измъкнах от къщата, за да не ме види Съмърсет.

Рурк я целуна по шията.

— А пък аз нощем пусках записи на разговорите си с теб, само за да те видя, да чуя гласа ти.

— Не! — Тя се изкикоти, нещо, което почти никога не правеше. — Божичко, Рурк, размекнахме се като баби.

— Това ще бъде нашата малка тайна.

— Дадено. — Отметна глава и го погледна в очите. — Трябва да те попитам нещо. Знам, че е адски глупаво, но…

— Казвай.

— Било ли ти е някога… — Тя потръпна и съжали, че не е потиснала непреодолимото желание да получи отговор на този въпрос. — Чувствал ли си се по същия начин с друга…

— Не. — Рурк докосна с устни челото, носа, трапчинката на брадичката й. — Никога не съм чувствал онова, което изпитвам с теб.

— Аз също — едва чуто прошепна тя. — А сега искам да усетя как ръцете ти ме галят.

Рурк се отпусна върху възглавниците, разхвърляни на пода, докато слънцето потъваше в океана, обагряйки хоризонта с невероятни цветове.