П. Г. Удхаус
Иконом за един ден (11)

Единайсета глава

Любезна камериерка упъти Джеф към отредената за него стая. Той набързо се преоблече и тъкмо когато запали цигара, за да успокои опънатите си нерви, вратата рязко се отвори, сякаш блъсната от ураганен вятър, и рамката се изпълни от могъщо и някак познато тяло, върху което се мъдреше глава с размерите на базалтов блок. Любезната усмивка, която озаряваше лицето на новодошлия, веднага подсказа на Джеф, че е в компанията на лорд Джордж Уфнам, не на Кейкбред. От посетителя не се излъчваше студената надменност, която бе попречила на общуването им при последната им среща.

— Как я караш, младежо? — любезно попита човекът — грамада. — Отбих се да проверя дали не ти липсва нещо. Имаш ли някакви желания?

Младежът отвърна, че не се нуждае от нищо.

— Добре — промърмори лордът. — Много се радвам… Бърбореше машинално, тъй като, макар да не беше изпаднал в обичайния транс, вече не слушаше младия си приятел. Въртеше се из стаята като слон, погълнат от размишления, и погледът му се спираше ту на един, ту на друг предмет. Подложи на задълбочен оглед пижамата на Джеф, взе някаква книга от нощното шкафче, разлисти я и я върна на мястото й. После грабна от полицата изящна порцеланова статуетка и я запрати към решетката пред камината.

Украшението се разби на парчета, а звукът изтръгна лорда от унеса му и го върна към действителността. Той тежко се отпусна на един стол и неочаквано цапардоса Джеф по коляното с масивния си пръст, приличен на палка. Младежът стреснато впери поглед в него и с изненада забеляза, че възрастният джентълмен го наблюдава с блага усмивка, сякаш изпитва бащинска гордост. Ококорените очи му придаваха вид на бухал, изложен на витрината на специалист по препариране на птици.

— Ще ми се да си побъбрим, млади човече — заяви лордът.

Джеф учтиво отговори, че и той с нетърпение е очаквал да останат насаме.

— Спомняш ли си за какво си говорихме в кантората?

Младежът си каза, че ако чичо Джордж очаква той да е забравил разговор, състоял се само преди няколко часа, навярно го подозира в старческо оглупяване. Озадачено го изгледа и промърмори:

— За диамантите, разбира се.

— Да му се не види, колко си късопаметен! Не става въпрос за диамантите, а за това, че си влюбен до уши в моята опърничава племенница.

На Джеф му беше неприятно да наричат „опърничава“ девойката, която обожаваше, но се въздържа да изкаже недоволството си. Благоразумието му подсказваше, че трябва да се държи приятелски и с уважение към стария особняк.

— Така ли? — промърмори, само и само да каже нещо.

— Не си я разлюбил, нали?

Младежът побърза да го увери, че през изминалите два часа и половина чувствата му не са охладнели, дори още повече са се разпалили, при което лорд Уфнам въздъхна с облекчение:

— Слава Богу, защото й казах какво изпитваш към нея и ако я беше разлюбил, щях да се озова в небрано лозе.

Въпреки че се славеше с хладнокръвието си, Джеф неволно подскочи като ужилен:

— Наистина ли й казахте, че я обичам?

— Естествено.

— Разбирам… А тя как прие новината?

— С подобаващо внимание.

— Аха.

— Останах с впечатлението, че й е необходимо малко време да поразмисли.

— Ясно.

— Какво има, млади приятелю? Дали греша, или долавям в тона ти упрек?

— О, не… Питам се обаче дали госпожицата не си е помислила, че изявлението ми е прибързано.

— С момиче като Ан трябва да се действа прибързано. Чуй какво ще ти кажа — добави лордът и отново го цапардоса по коляното с пръста си, наподобяващ палка. — От пръв поглед изпитах симпатия към теб.

— Много благодаря. Уверявам ви, че и аз…

— Не ме прекъсвай, мътните те взели! От пръв поглед ми допадна, и туй то. Да знаеш, че умея да преценявам хората, все едно имам рентгенови очи, и още щом те зърнах, разбрах, че си свестен младеж. Нямам ни коте, ни дете… поне така мисля — добави лордът след миг колебание — и те приемам като собствен син. Като син, мътните те взели! Ти си идеалният съпруг за Ан. Напомняш ми за моята младост, когато бях огън-момче като теб. Нашият вид е вече на изчезване. Повечето съвременни младежи са мухльовци и безделници. Познаваш ли Лайънел Грийн, племенника на госпожа Корк?

— Бегло.

— Този господинчо е типичен пример за мухльо и безделник, а скъпата ми Ан взела, че се сгодила за него!

— Какво?

— Каквото чу! Можеше да има който мъж си пожелае, но тайно се е сгодила за Лайънел Грийн.

Джейк беше потресен до дъното на душата си. Ужасната новина го завари напълно неподготвен. Нито за миг не си беше представял подобно развитие на събитията.

Всъщност госпожа Корк бе намекнала за предполагаема връзка между племенника й и госпожица Бенедик, но естествено той не беше обърнал внимание на абсурдните й предположения. Казал си бе, че дори да е забелязала нещо подозрително, то вината е само и единствено на нищожеството Лайънел Грийн, който е натрапил вниманието си на красивата девойка. Нито за миг не беше повярвал, че очите на Ан гневно са проблесвали, докато е четяла как той, Джеф Милър, безмилостно се е разправил с гореспоменатия декоратор. Навярно погледът й е изразявал възторг — нормална реакция на всяко момиче, прочело във вестника, че досадникът, който го преследва с ухажванията си, е бил поставен на място от един млад, но блестящ адвокат с хаплив език.

Втренчи се в лорда и прошепна:

— Не говорите сериозно, нали?

Въпросът сякаш озадачи събеседника му, който се сопна:

— С тези неща шега не бива!

— Не може да бъде! Ужасно е…

— И аз съм на същото мнение.

— Трябва да я избавим от този тип.

— Точно така. Искам да го изместиш от сърцето й.

— Разчитайте на мен.

— Какво възнамеряваш да сториш?

— Ами…

Лорд Уфнам вдигна ръка като регулировчик, направляващ уличното движение:

— Достатъчно! Ясно е като бял ден, че концепцията ти е погрешна. Ако беше избрал правилния подход, нямаше да измрънкаш „Ами…“, а щеше да заявиш: „Какво мисля да сторя ли? Ще ви кажа какво ще направя — ще завладея сърцето й, мътните го взели!“. Ето как трябва да постъпиш, друг начин няма. Сграбчи я! Притисни я в прегръдките си, и то така, че ребрата й да изпращят! И да не пропуснеш целувките! Целувай я страстно и между целувките повтаряй: „Ти си моята спътница в живота!“, или нещо от този род, мътните го взели! Успехът ти е в кърпа вързан. Гарантирам, че ще я накараш да забрави онзи бояджия.

Внезапно пороят от думи секна. Очите на лорд Уфнам помръкнаха и се изцъклиха като на мъртвец — гледка, която вече беше позната на Джеф. Възрастният джентълмен се бе върнал в далечната 1911 година при девойката с пищна украса на шапката, чието име, ако не го лъжеше паметта, бе Моди.

Джеф се възползва от паузата в разговора и с усилие преглътна — повдигаше му се от лекцията, която току-що бе принуден да изслуша. Макар че се бе запознал с лорд Уфнам едва преди няколко часа, вече изпитваше топли чувства към него, но му беше ясно, че по душа (ако чичо Джордж изобщо притежаваше такъв атрибут) двамата са диаметрално противоположни личности. Възгледите им за любовта и за начина, по който е редно да изразиш чувствата си към обичаната жена, бяха коренно различни. Човек от простолюдието, който в неделните дни се разхожда по брега на Темза с възлюбената си, вероятно би одобрил стратегията на лорда. Ала Джеф, който след запознанството си с Ан Бенедик се бе извисил духовно, намираше гореспоменатия подход просташки и отблъскващ. Идеята да опетни с дебелашко ухажване сияйния образ на неземното същество подейства на възвишените му чувства като удар с тежка палка и ако благородникът с размътеното съзнание не беше в транс и на Джеф не му се налагаше да поддържа приятелски отношения с него, щеше да го изгледа с презрение и ненавист.

Лорд Уфнам ненадейно се върна към живот, сякаш беше Галатея^[1] от мъжки пол.

— Имаш ли пари? — попита.

Неочакваният въпрос постресна младежа, но той мигом се окопити и се подготви да влезе в ролята си. Дойде му наум, че при сегашните необикновени обстоятелства ще бъде редно преди заминаването си да даде бакшиш на мнимия иконом. Навярно лорд Уфнам бе решил авансово да си прибере лептата.

— Каква сума ви е необходима?

— Интересувам се дали имаш достатъчно пари да издържаш семейство.

— О, такава ли била работата — поуспокои се Джеф. — В интерес на истината не съм богат — моят кръстник ми завеща известна сума и годишният ми доход е неколкостотин паунда. Изкарвам по нещичко и от писателската си дейност.

— Какви книги пишеш?

— Най-вече криминални романи. След като приключа с работата си тук, ще започна новото си произведение. Четете ли криминални романи?

— Разбира се.

— Тогава следващата ми книга ще ви хареса. Сюжетът се отличава с изключителна оригиналност.

— Не думай!

— Може би ви е направило впечатление, че при много автори на кримки ухото на главния герой е деформирано — навярно с този похват целят да предизвикат страха на читателя. Аз ще приложа съвършено различен подход към обрисуване на образа и ще даря моя главен герой с две деформирани уши. Хитро, нали? Потръпваме при вида на дявол в човешки образ, единият слухов орган на когото изглежда като изгризан от хищен звяр. А ако той има деформирани уши отляво и отдясно, кръвта ни буквално ще се смръзне.

Ала гениалната му концепция не предизвика очаквания възторг. Лорд Уфнам само свъси вежди и промърмори:

— Струва ми се ужасно глупаво, освен това съм чувал, че от тази дейност не се изкарват пари. Госпожа Корк е написала книга за приключенията си в Африка и доколкото ми е известно, от целия тираж са продадени едва дванайсет екземпляра. Тя дори не може да подари някому шедьовъра си, без да приложи насилие. Виждал съм я да тика екземпляри от книгата в ръцете на гостите си независимо от възрастта и от пола им, сякаш е медицинска сестра, която насилва дете да изпие горчивото лекарство. Е, драги мой, щом не си богат, не остава друго, освен да намериш диамантите.

— Ще се постарая.

— Знаеш ли, случи се нещо необяснимо — замислено продължи лордът. Одеве рових из документацията си и се натъкнах на дневник, за който мислех, че е изчезнал, и като го разлистих, видях, че на страницата за 4 април съм записал думата „банка“. Умът ми не го побира! И знаеш ли защо? Навремето имах обичай да си записвам къде съм оставил пустите му диаманти, когато ги скрия на невероятни места. На друга страница открих думичката „Ровър“ и си спомних, че предишната нощ бях скрил скъпоценните камъни на дъното на кутията с бисквити за кучето Ровър. Но да пукна, ако разбирам какво означава думата „банка“. Вече знаеш какво е отношението ми към тези финансови институции — не им се доверявам и държа в банка само незначителни суми. И все пак тази дума е записана в дневника ми на страницата за 4 април, а на 5 април претърпях тежката автомобилна катастрофа.

— Хм, странно…

— И то много! Единственото ми предположение е, че съм записал думата по друг повод. Може би управителят на банката ме е помолил да го посетя… Ако случайно откриеш скъпоценностите, ще се убедиш, че съм ги скрил на място, на което никому няма да хрумне да ги търси. Най-важното е, че не бива да се отчайваме — никога не забравям нещо задълго. Например още си спомням интонацията, с която преди петдесет години една девойка ми казваше „Недей!!“.

— Навярно преди петдесет години много девойки са ви казвали „Недей!“.

— В интерес на истината така си беше… да, точно така. Като заговорихме на тази тема, ми хрумна, че и Ан ще ти каже „Недей!“, но не й обръщай внимание. Постарай се да я свалиш, както казвате сега вие, младите… Хей, защо ме гледаш толкова злобно?

Джеф на бърза ръка заличи от лицето си изражението на неприязън и отвращение, които така безразсъдно бе позволил да се появят там, и широко се усмихна, за да поправи грешката си.

— Мислех си — подхвана смирено, за да не обиди възрастния джентълмен, — че методът за ухажване, който предлагате, вероятно действа безотказно при… как да се изразя… при определен тип дами и се питах дали няма да има обратен ефект в нашия случай.

— Не те разбирам.

— Госпожица Бенедик е толкова духовно извисена…

— Дрън-дрън — прекъсна го лордът. — Племенницата ми не се различава от другите девойки на нейната възраст и също има вкус към романтичните преживявания.

— Именно затова си зададох въпроса — дали в тактиката, която предлагате, се съдържа елемент на романтика и стигнах до заключението, че отговорът е отрицателен. Подходът е безпогрешен, ако се опитваш да спечелиш сърцето на танцьорка от някой бар, но… Накратко, стигнах до извода, че госпожица Бенедик би предпочела за ухажор трубадура пред пристанищния хамалин.

— Трубадур ли? Това пък откъде ти хрумна?

— Трубадури са наричали поетите през Средновековието. Всеизвестно е, че са печелели сърцата на дамите с изящните си стихове и с нежни слова, не чрез демонстрация на мъжка сила. Честно казано, и аз смятам да заложа на нежните слова.

— Ще направиш най-голямата глупост в живота си.

— Не мислите ли, че ако словата са много нежни…

— Не, не мисля! Познавам Ан от времето, когато беше ей такова дребосъче.

— Разкажете ми нещо повече за този период от живота й, когато е била ей такова дребосъче.

— Друг път — сега нямам време. Току-що си спомних, че трябва да предам на онзи Молой една телеграма, която пристигна преди половин час. Бях тръгнал да му я занеса, но пътьом се отбих при теб. Хубаво си помисли върху онова, което ти казах. По-възрастен съм от теб и имам богат житейски опит. Трубадури — как ли пък не! Започвам да си мисля, че чавка ти е изпила ума!

След като изрече унищожителните си думи, лорд Уфнам се надигна от стола и с бавни стъпки излезе от стаята, оставяйки насаме с мислите му един млад човек, изпълнен с негодувание. По душа Джеф беше скромен и свенлив младеж, който бе склонен да идеализира представителките на нежния пол, а пред Ан буквално благоговееше. Разбира се, ако останеха насаме, благоговението нямаше да му попречи свободно да разговаря с нея — напротив, любовта щеше да разпали красноречието му, — но в никакъв случай нямаше да му позволи да се нахвърли върху младата жена като хрътка върху заек.

Отново запали цигара и се запита какво е накарало своеволната девойка да се сгоди за онзи цирей с човешки образ Лайънел Грийн.

Междувременно лорд Уфнам предаде (макар и с малко закъснение) телеграмата на Соупи Молой и с присъщото си достолепие се оттегли в покоите си. Господин Молой отвори съобщението, прочете го и изненадано възкликна:

— От Чимп е! Настоява утре да се срещнем и чака отговор на адрес: „Холси Билдингс, Мейфеър“.

Подаде телеграмата на съпругата си, която също я прочете и очите й се разшириха от учудване:

— Значи не е напуснал кантората си!

— Така изглежда.

— И не е продал фирмата си на друг детектив!

— Не е.

— Знаех си! — скръцна със зъби госпожа Молой. — През цялото време имах усещането, че оня тип ни баламосва.