Робин Кук
Маркер (12)

12.

Сто деветдесет и девет, двеста, броеше си наум Джаз, преди да спре коремните преси. Легна по гръб върху наклонената плоскост с ръце под главата, докато се взираше в панелите на тавана на залата за тренировки. Почувства се изморена — беше направила по две серии от всяко упражнение с различни тежести. Такова усилие винаги имаше върху нея пречистващ ефект — изчистваше ума и възвръщаше увереността й в себе си. Тя затвори очи и се отпусна, въпреки, че главата й се намираше по-ниско от останалата част на тялото.

Проблемът беше, че продължаваше да се тревожи за гафа с Люис и Собчак — до такава степен, че не можеше да спи. Преди тези два случая бе изпълнила десет мисии без дори намек за провал. Дразнеше я, че хората могат да причиняват толкова затруднения, особено Люис — като я хвана и издраска ръката й. И Собчак направи каквото можа — да започне да се върти и да пъшка в най-неподходящия момент. Единственото хубаво беше, че тази противна ситуация я беше накара да стигне до края, що се касае до Сюзан Чапман. Беше си фантазирала как един ден ще се отърве от нея и ето, че бе станало.

Тя стана и погледна в огледалото зачервеното си и изпотено лице. Взе хавлиената кърпа и попи челото си, преди да хвърли поглед към стенния часовник. Макар по същество да бе направила двойна тренировка, това й бе отнело само трийсет минути повече.

Докато се оглеждаше наоколо, хвана неизбежните потайни погледи на по-голямата част от мъжкото население в залата, включително русокосия господин Айви лига, когото отдавна не беше виждала. В настроението, в което се намираше, почти й се прииска той да се опита да я заговори отново. Но този път нямаше да е толкова мила.

Знаейки, че трябва да побърза, ако иска да се захваща с работата си по-рано, тя се насочи към съблекалните. Сега, когато бе потиснала раздразнението си от затрудненията с Люис и Собчак, можеше да мисли по-ясно. Вината не беше нейна. Тя извъртя ръката си и погледна все още незарасналите следи. Не можеше да повярва, че онзи глупак беше имал смелостта да я одере по този начин и силно се надяваше да не е ХИВ-позитивен. Определено си заслужаваше онова, което му се случи. В бъдеще, напомни си тя, трябваше да се пази и да внимава повече. Колкото до гафа със Собчак, виновна бе Чапман, но вече и тя беше история, така че нямаше за какво да се тревожи.

Хвърли влажната кърпа в коша и си взе една изстудена кока кола от пълната с лед кофичка от инокс. Огледа се да се увери, че никой не я е видял и продължи. Дръпна халката на изпотената кутийка и отпи дълга глътка.

Участието в операция „Пресяване“ беше най-хубавото нещо, което се беше случвало в живота й досега и тя потръпна при мисълта какво можеше да се случи, ако не се беше отървала от Чапман. Или, още по-лошо, ако Чапман бе отишла директно при контрольорката на сестрите, вместо да се отправи към колата си. Дори не й се мислеше, защото всичко, за което беше работила, щеше да отиде по дяволите. Като се върна мислено към началото, когато се започна с господин Боб, тя реши, че не бива да позволява нищо и никой да застава между нея и новопостигнатия й успех. Непосредствено преди да дойде на тренировка, бе проверила по Интернет сметката си. Както и очакваше, балансът й наближаваше петдесет хиляди долара. Дори само гледането на числата я караше да се чувства сякаш е умряла и е възкръснала в рая.

— Здравей — извика някой. — Разбрах, че си сестра, а не неврохирург!

Джаз спря и се обърна по посока на гласа. Беше онази дебелана, увита в хавлиената кърпа.

— Познавам ли те?

— Каза ми, че си неврохирург — каза жената пренебрежително. — И като един доверчив човек, каквато съм, взех, че ти повярвах. Е, вече знам, че нещата са различни.

От устата на Джаз се изтръгна подигравателен смях. Спомняше си смътно, че го е казала, но фактът, че тази лоена топка й го припомня и че имаше смелостта да го изрече, беше лоша шега.

— Защо не си гледаш работата, свиня такава? — сряза я Джаз и продължи, преди онази да може да й отговори. Тръсна глава и се запита дали да не започне да посещава друг здравен клуб. Тук досега й досаждаха главно мъжете, но сега започнаха да го правят и жените и може би беше време да се маха.

Тя не се задържа дълго под душа, нито пък се разтакава с обличането. Когато навлече огромното яке, провери джобовете, както правеше винаги. Напипа Глока и клетъчния телефон и огледа гардеробчето, за да се увери, че не е забравила нещо.

Докато слизаше с асансьора надолу се запита кога ли ще получи следващата мисия. Надяваше се да е скоро и то не само заради парите. С възникналите проблеми при последните два случая съществуваше реална възможност да я разкрият и тя се тревожеше да не започне да изпитва страх. Беше се научила да се справя с такива негативни мисли по време на работата си при военните. Номерът беше да се хвърли с главата надолу във водата.

На горното гаражно ниво тя се насочи към очакващата я кола. Хамърът блестеше под студената флуоресцентна светлина и изглеждаше внушително, въпреки, че вече не бе толкова нов. На задния ляв панел личеше петно от жълта боя и лека вдлъбнатина от последната надпревара с едно такси. Не можеше да се каже, че се радва на тези дефекти по иначе безупречната повърхност на возилото, но щетите по таксито и гнева на таксиметровия шофьор компенсираха тези недостатъци.

Беше изминала десетина стъпки, когато активира дистанционното, за да отключи, но чу механично по-тракване — знак, че вратите не са заключени. Тя погледна отражението си в тъмните прозорци и прокара пръсти през косата си. Отвори вратата откъм шофьорската седалка, хвърли сака с екипа си на съседното място и се плъзна зад волана. Когато пъхна ключа да запали двигателя в очакване да чуе познатото изръмжаване една ръка я хвана за рамото.

Тя подскочи. Изви се толкова бързо, че удари бедрото си във волана, но успя да погледне към задната седалка. В полуосветената кабина, изглеждаща мрачна заради тъмно оцветените стъкла можа да види силуетите на двама мъже. Лицата им тънеха в сянка. Докато отчаяно се бореше да провре ръка в джоба на якето си и да вземе Глока единият от непознатите заговори:

— Здрасти, доктор Джей Ар.

— Мили боже, господин Боб! — избъбри тя и се отказа от Глока. Вместо това се плесна по челото: — Изплашихте ме до смърт.

— Намерението ни не беше такова — произнесе мъжът без сянка на извинение. — Просто проявяваме дискретност. — Той седеше точно зад нея, леко приведен напред. Другият мъж бе скръстил ръце гърдите си.

— Как, по дяволите, влязохте вътре? — попита ги тя. Опитваше се да хвърли поглед към непознатия, докато триеше удареното във волана място на бедрото си.

— Лесно. Задържахме един ключ, когато ти дадохме колата. Бих искал да ти представя един мой колега: д-р Дейв.

— Не ви виждам добре — оплака се тя. — Може ли да включа осветлението?

— Не е необходимо и предпочитам да не го правиш.

— Но какво търсите тук?

— Дойдохме за потвърждение.

— Потвърждение за какво?

— Просто искаме да сме сигурни, че двамата пациенти, чиито имена получи вчера, са наказани.

— Абсолютно. Направих го миналата нощ. Тя почувства, че пулсът й се ускорява. Разтревожи се, че господин Боб е научил по някакъв начин за засечките.

— Става въпрос за една медицинска сестра намерена убита на паркинга на „Манхатън Дженерал“, както се предполага — за една нищо и никаква петдесетачка. Може ли да ни кажеш нещо за този неприятен инцидент?

— Нищо. Не съм чула нищо. Кога се е случило? — Джаз прокара език по вътрешната част на устата си. Беше суха като кост. Но не отмести поглед, нито пък започна да се върти на седалката, припомняйки си опита от военните разпити.

— Тази сутрин между седем и осем. Името й е Сюзан Чапман. Познаваш ли я?

— Сюзан Чапман? Разбира се, че я познавам. Беше некадърната сестра, която дежуреше на моя етаж.

— Така си и помислихме, и честно казано — разтревожихме се. Искаме да се уверим, че не си замесена, имайки предвид репутацията ти, док Джей Ар. Знам, че онзи чиновник, онази отрепка в Сан Диего си го е просил и ти си стреляла по него, макар и да не е било фатално. Сигурна ли си, че Сюзан Чапман не те е предизвикала с нещо, както онзи флотски офицер?

— А, това ли било? Мислите, че аз съм убила Сюзан Чапман? Хей, няма начин! Искам да кажа, че Сюзан и аз може да сме имали пререкания, но това е дребна работа, например тя винаги ми даваше най-тъпите случаи или ми се сопваше, че съм се забавила с две секунди. Няма начин да я убия! Хайде! Да не мислите, че съм побъркана?

— Трябва да сме сигурни, че поведението ти е безупречно. Бях пределно ясен, когато те въведох в програмата. Спомни си! Не бива да има никакви вълнички. Разбира се, в случай, че наистина искаш да останеш активен участник в Операция „Пресяване“.

— Абсолютно — произнесе Джаз убедено.

— Доволна си от възнаграждението и предполагам, че това чудовище, в което седим в момента, ти създава наистина приятни емоции, нали?

— Няма никакво съмнение. Щастлива съм наистина.

— Добре! А сега имам ли думата ти, че ако възникне някакъв проблем — какъвто и да е той — ще ми се обадиш на специалния номер, който ти дадох? Вярвам, че още пазиш номера.

— Мислех, че този телефон е само за спешни случаи.

— Не само. Искам да ми се обадиш, дори ако ти се е наложило да направиш нещо извън обичайното, особено такова, което би могло да предизвика разследване като това, до което ще доведе убийството на дежурната сестра. Запомни! Казах ти от самото начало, че за нас сигурността е от изключително значение, тъй като всеки пробив може да изложи цялата операция на риск. Сигурен съм, че не би го искала.

— Разбира се, че не.

— Имаме предвид всякакви обезпокоителни разследвания, особено ако по някакъв начин си замесена.

— Съгласна съм.

— Тогава ще се видим насаме.

— Определено.

Господин Боб се обърна към мъжа, който го придружаваше.

— Има ли нещо, което да искате да кажете или да попитате док Джей Ар?

— Колко дни седмично посещавате този спортен клуб? — обади се господин Дейв. Той разплете ръце и се приведе леко напред.

Джаз вдигна рамене.

— Не знам, може би пет или шест, понякога дори седем. Защо?

— Освен апартамента или болницата, това ли е мястото, където прекарвате най-много време?

— Предполагам, че да.

— Имате ли гадже или близка приятелка?

— Не — завъртя глава тя. Макар да не можеше да види лицето му, от гласа му усети, че е по-млад от господин Боб.

— За какво, по дяволите, са всичките тези въпроси?

— Винаги искаме да познаваме агентите си — каза господин Боб — и с колкото повече факти разполагаме, толкова по-добре ги познаваме.

— Струва ми се, че по-скоро се касае лично до мен.

— Такъв е характерът на тази операция — усмихна се господин Боб. Зъбите му изглеждаха особено бели на мъждивата светлина. — Имаш ли някакви други въпроси към нас?

— Да. Какви са истинските ви имена? — засмя се тя нервно. Почувства се в неизгодна позиция от това, че те знаят толкова неща за нея, а тя за тях — нищо.

— Съжалявам, това е тайна.

— Е, тогава нямам други въпроси.

— Окей — кимна господин Боб. — Имаме нещо за теб: следващото име. Вярвам, че ще се справиш с него още довечера.

— Абсолютно! Следващите четири нощи съм на смяна, така че имам възможност. Кое е името?

— Кларк Мълхаузън.

Тя го повтори. Получавайки новата мисия, напълно се отърси от шока, причинен от внезапната поява на двамата мъже в колата й и от споменаването на убийството на Чапман. Тя, казано с нейните думи, бе скочила право във водата.

— Значи ще го направиш тази вечер?

— Считайте го за направено — каза Джаз убедено с тънка усмивка.

Господин Боб отвори вратата и излезе, същото стори и придружаващият го мъж.

— И помни! Никакви вълнички — погледна я изразително той, преди да затвори вратата след себе си.

— Никакви вълнички — повтори тя, но не бе сигурна, че я е чул, тъй като и двете врати се затвориха едновременно докато говореше. Проследи с поглед двамата мъже, докато се движеха покрай редиците коли към спрения Хамър, пълно копие на нейния. Не го беше забелязала при влизането си в гаража. Щом двамата влязоха в кабината тя запали двигателя и гумите се отделиха от бетона.

Давай, промърмори си, докато се насочваше към рампата, за да излезе на улицата. Макар да беше възбудена заради предстоящата мисия и че всичко е наред с Операция „Пресяване“, изпитваше раздразнение заради начина, по който я третираха. Не обичаше да бъде подчинена и да й се говори отвисоко, както го бяха направили тези двамата преди малко. Дори имената им бяха тъпи и приличаха на шамар в лицето. Питаше се също колко ли получаваха те за всяко „наказание“, след като на нея плащаха по пет бона. По дяволите, сякаш не вършеше всичката работа тя!

* * *

— Е, какво мислиш? — обърна се Дейвид Розенкранц към Робърт Хоторн.

Боб седеше на шофьорската седалка гледаше напред и пръстите му бавно почукваха по волана докато прехвърляше през ума си разговора с Джаз. Още не беше запалил двигателя. Дейв беше на съседната седалка и гледаше с немигащи очи шефа си.

— Не знам — отвърна най-накрая Боб и разпери ръце. Поклати глава и се обърна към своя подчинен. Боб беше едър, атлетичен мъж с груби черти, което контрастираше с изискания му италиански костюм. Страстта към красивите дрехи бе относително нова. По-голямата част от живота си беше прекарал във военна униформа кръстосвайки света в специални операции като член на Специалните военни сили. — Тази операция е класически Параграф 22. Употребихме толкова усилия да намерим и да култивираме това „бонбонче“, което да проведе мисиите без угризения, а сега се налага да се справяме с налудничавостта й. Костелив орех. Можеш ли да си представиш, опитала се да застреля онзи военен само защото искал да спи с нея?!

— Все още ни трябва — каза Дейв. Беше към двайсет и петгодишен, почти на половината на възрастта на Боб, малко по-слаб, но също атлетичен. Беше вербуван от Боб в затвора, където двамата бяха прекарали известно време: Боб заради това, че почти е убил човек, направил грешката да се приближи към него в бара, а Дейв за голяма кражба.

— Вярно е, че е най-доброто, с което разполагаме — съгласи се Боб. — Точно затова се колебая. С нея трябва да се действа предпазливо. Даваме й името и бам! — човекът предава богу дух още същата нощ. Няма никакви колебания и извинения от рода на: нямаше как, трябва да се съобразявам с толкова хора и други от сорта. Но както вече й намекнах, страхувам се, че в някакъв момент могат да й избият бушоните.

— Мислиш ли, че е замесена в убийството на онази сестра?

— Честно казано, представа нямам, въпреки че не бих се учудил. В същото време знам, че не би го сторила за някакви си петдесет долара, така че може би става дума за нападение. Наистина не знам. Надявах се, че ще я изненадаме.

— В началото, когато ти произнесе името на сестрата, тя не реагира почти никак, но след това сякаш се разтревожи.

— И аз забелязах. Но както повечето ни сътрудници и тя не се спогажда много с началниците, затова нищо чудно да изпитва облекчение, че омразната й шефка вече няма да се мотае наоколо. — Боб запали двигателя и голямата машина напусна мястото си. — Мисля, че трябва да я държим под око — продължи след малко той. — Ако пак се случи нещо подобно, трябва да подозираме най-лошото и ще се наложи да се отървем от нея. Ти ще си човекът.

— Знам — кимна Дейв. — Затова я питах за навиците й.

— Предположих — измърмори Боб и натисна газта до дупка. — Но имай едно наум — хора като тази мацка не се притесняват да лъжат за всичко.

Дейв кимна, но не беше убеден. Със склонността на Ракоци към усамотение нямаше да има никакъв проблем да я очисти.