Робин Кук
Маркер (7)

7.

Лори остави химикалката, протегна се и погледна творението си. Беше направила матрица върху милиметрова хартия с имената на четиримата пациенти от лявата страна на страницата. Надолу бяха колоните с всички параметри на случаите, които смяташе за важни, включително възраст на пациента, пол, вид на операцията, вид на използваните анестезиологични и анестетични препарати, успокоителни и обезболяващи медикаменти, в кое отделение е бил настанен пациентът, как и от кого е бил открит, времето, по което е бил открит, името на лекаря, който е правил аутопсията, както и потенциално свързана със случая патология и токсикологични резултати.

Беше попълнила предварително почти всички квадратчета в матрицата с изключение на имената на хирурзите и анестезиолозите, типа анестезия и използвана упойка, токсикологичните резултати на двата случая, които бе аутопсирала и съответната незначителна патология при Дарлин Морган. За да попълни всичките графи се нуждаеше от болничните картони на пациентите и сътрудничеството на Питър и Морийн.

Това, което бе привлякло вниманието й в диаграмата и което в известна степен разколебаваше теорията й за сериен убиец бе, че случаите не са от едно и също отделение. Двама от пациентите бяха лежали в общата хирургия, а другите двама в ортопедичното и неврохирургията. Тъй като никой от тях не бе претърпял неврохирургична интервенция, това я озадачи и тя звънна до приемния офис на „Манхатън Дженерал“. Обяснението се оказа просто: понеже болницата работела на ръба на капацитета си, леглата често трябвало да бъдат разпределяни независимо от типа операция.

От момента, в който се бяха разделили с Джак, Лори се бе занимавала с разследване на тези четири случая. Мотивацията й беше двойна. От една страна я имаше необходимостта да отвлича вниманието си от собствените си проблеми, както Джак бе предположил. Това не се бе променило. Но сега съществуваше и силното желание да докаже интуитивното си убеждение, че не става въпрос за случайно стечение на обстоятелствата. Джак бе отхвърлил тази идея безгрижно, което не само омаловажаваше усилията й, но й се струваше унизително.

Първо беше отишла до хистологията и се срещна с Морийн, която победоносно й представи изследванията на Макгилън, направени за по-малко от двадесет и четири часа. Като се имаше предвид, че трябваше да се обработват по осем хиляди аутопсии годишно, получаването на резултати за една нощ бе нечувано. Лори благодари за усилията и отнесе веднага сегментите в офиса си, за да ги изследва. Както и очакваше, не откри патология, сърцето беше напълно нормално. Нямаше следи от активно или излекувано възпаление на сърдечния мускул или на коронарните съдове, не се забелязваха никакви абнормалии на клапите или на проводящата система.

Следващото, което направи бе да слезе до токсикологичната лаборатория на четвъртия етаж, на входа, на която се сблъска с Джон Деврис. Той веднага я попита за какво се навърта наоколо. Понеже не искаше да злепоставя Питър пред шефа му, й се наложи да прояви изобретателност и да каже, че се интересува от работата на стоящия наблизо масспектрометър. Успокоен, Джон я снабди с купища литература, след което се извини, че трябва да отиде до серологичната лаборатория.

Лори побърза да влезе при Питър в миниатюрния му офис без прозорци. Очите му блеснаха при вида й. Макар да не си го спомняше от времето, преди да започне работа в Патологическия център, той си спомняше, че двамата са посещавали университета Уесли в началото на осемдесетте. Беше завършил две години след нея.

— Пуснах една токсикологична проба на Макгилън — каза той. — Не открих нищо, но трябва да те предупредя, че съединенията могат да се крият в пиковете и спадовете на разпечатката, особено когато концентрацията е много ниска. Ще мога да ти помогна повече, ако ми намекнеш поне малко какво точно търсиш.

— Напълно достатъчно — каза Лори. — Тъй като според аутопсиите тези пациенти са починали неочаквано, техните сърца трябва внезапно да са спрели да помпат кръв. Така както всичко си е наред, в следващата минута се оказва, че няма циркулация. Това означава, че трябва да елиминираме сърдечни токсини като кокаин и дигиталис, както и всякакви други лекарства, които са в състояние да причинят промяна в сърдечния пулс като въздействат или върху центъра, който поражда пулсирането или върху проводящата система, която разпространява импулса около сърцето. А освен това трябва да изключим и лекарствата, които са били използвани за лечение на абнормални сърдечни ритми.

— Охо! Това е доста дълъг списък — поклати глава Питър. — Бих видял кокаина и дигиталиса, защото знам къде да гледам в разпечатката, още повече, че трябва да са били в големи дози, за да причинят това, за което говориш. За другите не знам, но ще погледна.

Лори го прекъсна и попита за Соломон Московиц и Антонио Ногуейра, чиито аутопсии бяха минали няколко седмици по-рано. Каза му, че случаите са огледални на този на Макгилън. Питър влезе в лабораторната база данни. И двата резултата от токсикологичните проби бяха нормални, но той предложи да ги проведе отново, още повече, че сега имаше някаква представа за онова, което тя търси.

— И още нещо — спря се Лори на вратата. — Тази сутрин имах друг случай, пробите, от който скоро ще пристигнат при теб. Отново поразително подобен на останалите, което ме кара да си мисля, че става нещо странно в „Манхатън Дженерал“. Тъй като не откривам никаква патология, страхувам се, че основният товар ще падне на твоите плещи.

Питър й обеща да направи всичко възможно и тя се насочи към Джордж, за да хвърли едни поглед върху папката на Антонио Ногуейра. Джордж я изненада — беше направил огромна купчина от копия, които я очакваха. Кевин не бе проявил чак такава услужливост, но не се възпротиви на желанието й да си преснима каквото й трябваше. Тя се върна в офиса и седна на бюрото си да проучи внимателно подробностите и да попълни празните графи в матрицата.

По едно време взе листа и се завъртя в стола си.

— Виж това! — протегна го тя към Рива.

Приятелката й го взе и го огледа.

— Много си добросъвестна. Организирането на такава информация отнема страшно много време.

— Направо съм хипнотизирана от тази загадка — призна Лори. — И съм решила да я разгадая.

— Ето защо си била толкова доволна, когато не откри патология в Морган, имала си вече друг случай.

— Именно!

— И какво следва. След всичките положени усилия сигурно имаш някаква идея?

— Мисля, че да. Вече ми е ясно, че механизмът на смъртта е бил вентрикуларна фибрилация при всичките четирима. Причината за смъртта е нещо съвсем друго, както и начинът.

— Слушам те.

— Сигурна ли си, че имаш такова желание? Споменах идеите си пред Джак и той само се раздразни.

— Хайде, давай.

— Казано с няколко думи, след като реших, че смъртта е настъпила вследствие на вентрикуларна фибрилация или спиране на сърцето, а сърцата са били структурно нормални, причината за смъртта трябва да се дължи на някакво причиняващо аритмия лекарство.

— Изглежда логично — съгласи се Рива. — А какво ще кажеш за начина на смъртта?

— Това е най-интересната част. — Лори се наведе напред и понижи глас, сякаш се страхуваше, че някой може да чуе. — Мисля, че се касае за убийство! Струва ми се, че съм по следите на сериен убиец в „Манхатън Дженерал“.

Рива понечи да каже нещо, но Лори вдигна ръка и понижи още гласа си:

— Колкото по-скоро получа картоните от „Манхатън Дженерал“, толкова по-бързо ще мога да попълня останалата част от матрицата, която ще включва предоперационните медикаменти, анестетичните препарати, както и постоперативното лечение. После пак ще говорим. Лично аз не смятам, че допълнителната информация ще промени нещата. Фактът, че имаме четири случая с фатална вентрикуларна фибрилация, нереагиращи на опитите за реанимиране при млади, здрави хора, претърпели рутинна операция, възползвайки се от обичайния протокол, в рамките само на няколко седмици, е прекалено, за да е просто случайно съвпадение.

— Това е много натоварена болница, Лори! — каза Рива, която просто не искаше да спори.

Лори издиша силно. Стори й се, че долавя в тона на Рива нещо като снизхождение, не много по-различно от това на Джак. Тя се протегна и взе листа от ръката на приятелката си.

— Това е само моето мнение — каза Рива, усетила реакцията й.

— Имаш право на собствено мнение — промърмори Лори и се завъртя отново към бюрото си.

— Не исках да те дразня.

— Не си виновна — каза Лори, без да се извръща. — През последните дни съм станала прекалено чувствителна към всичко. — Тя не издържа и се обърна: — Но нека ти кажа следното: Това, което благоприятства въвличането на серийни убийци в споменатите случаи е тъкмо фактът, че никой не би заподозрял нищо.

— Може би си права — съгласи се Рива. Тя се усмихна, но Лори не отвърна на този жест на помирение, а побърза да вдигне телефона. Споделянето на подозренията й с Джак и Рива само я бе раздразнило повече, макар гласното изричане на думите да бе сложило всичко на фокус и да я бе накарало да се почувства дори по-сигурна в правотата си. Възраженията на приятелите й не можеха да я разколебаят, сценарият за серийния убиец сега й се струваше напълно правдоподобен. Тя осъзна, че макар и прибързано, без да разполага с категорични доказателства, на нея бе съдено да види, че в „Манхатън Дженерал“ става нещо. За съжаление, знаеше от горчив опит, че да прави подобно заключение не е нейна работа. То трябваше да дойде от администрацията и да мине през връзки с обществеността. Затова звънна на Кони Игън, секретарката на Калвин, и я помоли да я свърже с него.

— Заместник шефът трябва да излезе за официален обяд с Борда на консултантите след няколко минути — каза Кони. — Ако искаш да го хванеш, трябва веднага да слезеш долу. Иначе можеш да го потърсиш след четири, в случай, че изобщо се върне тук, за което няма гаранции.

— Слизам веднага — каза Лори, остави слушалката и се изправи.

— Късмет! — Рива бе чула целия разговор и се опитваше да бъде любезна.

— Благодаря — кимна Лори сухо.

— Не се разстройвай, ако Калвин прояви още по-голям скептицизъм от мен — извика Рива след нея. — Освен това може да те накара да съжаляваш, че си си помислила изобщо за някакво престъпление. Не забравяй, че той има меко местенце в „Манхатън Дженерал“ от времето, когато е бил студент и е карал там стажа си като специализант в учебния филиал на болницата.

— Не съм го забравила — извика Лори. Чувстваше лека вина заради държанието си към Рива. Не й беше в характера да е в такова мрачно настроение, но нищо не можеше да направи.

От страх да не изпусне Калвин тя взе асансьора и след по-малко от пет минути се намираше в административния отдел. На едно дълго канапе седяха няколко души и очакваха среща с шефа, чиято врата бе затворена и охранявана строго от секретарката му, Глория Санфорд. Спомни си, че бе седяла няколко пъти тук, чакайки да бъде наругана за това, което е направила, тя сега се опитваше всячески да избягва срещите с Калвин. Беше се държала по-скоро вироглаво и нетактично, когато навремето бе започнала работа в Патологическия център.

— Влизай — покани я Кони, когато я видя на прага. Вратата на Калвин бе открехната. Той говореше по телефона, подпрял крак на края на бюрото си. Когато Лори влезе, той й посочи със свободната си ръка креслото срещу себе си. Очите й обходиха познатата стая. Беше наполовина по-малка от кабинета на Бингъм и нямаше връзка с конферентната зала, но изглеждаше истински мамут в сравнение с помещението, което си деляха двете с Рива Стените бяха покрити с обичайната колекция от дипломи, награди и портрети, предимно на висши градски политици.

Калвин завърши разговора, който явно се отнасяше до предстоящия обяд с Борда. Бордът на съветниците бе основан от кмета преди двадесет години с цел Патологическия институт да е по-малко задължен на изпълнителския бранш и силите на закона.

Калвин спусна шумно краката си на пода и изгледа Лори през наскоро придобитите си очила без рамки. Тя почувства, че се напряга. Калвин винаги всяваше страх у нея, дори повече, отколкото самия началник. Беше по-скоро комбинация от импозантното му физическо присъствие, не-трепващите черни очи, буреносния характер, за който се носеха легенди и периодичните прояви на шовинизъм. В същото време тя знаеше, че е способен на топлота и мило отношение. Това, което я безпокоеше при всяка среща беше коя от страните му ще е доминираща в момента.

— Какво мога да направя за теб? — вдигна вежди той. — За съжаление, трябва да сме кратки.

— Няма да отнеме повече от минута — увери го тя и му подаде матрицата, която бе приготвила. После набързо му разказа историята на четирите случая и своите идеи за възможния механизъм, причина и начин на смърт. Говори само няколко минути и когато свърши, в стаята цареше тишина.

Калвин продължаваше да гледа листа. Най-накрая вдигна очи. Веждите му бяха извити нагоре. Той се отпусна в стола си, почука с пръст по бюрото и поклати бавно глава. Изражението му бе объркано.

— Предполагам, че първото, което трябва да попитам е защо казваш на мен всичко това на толкова ранен етап? Все още никой от случаите не е подписан.

— Единствено защото предполагах, че може да искате да предупредите някого в „Манхатън Дженерал“ какво е мнението ни тук, както и за да повишат индекса на подозрение.

— Поправка! — прогърмя Калвин. Плъзна поглед по часовника си, което не убягна на Лори. — Бих ги предупредил какво е твоето мнение, не моето. Лори, изненадваш ме. Използваш грубо неадекватни данни, за да правиш прибързани и абсурдни заключения. — Той удари с опакото на ръката си по листа. — Вероятно ти се струва, че са пълни спекулации, но може да се окаже изключително пагубно за „Манхатън Дженерал“, ако всичко това попадне в погрешни ръце, което, както знаем, става често. Може да доведе до паника. Ние в Патологическия център работим с факти, а не с произволни предположения. По дяволите, можем да загубим доверие!

— Имам силна интуиция — обади се Лори.

Калвин удари с ръка по бюрото и листите се разхвърчаха.

— Не мога да понасям женската интуиция, ако това са ти аргументите. Какво си мислиш, че е това, курс по шев и кройка? Ние сме научна организация; служим си с факти, а не със слухове и догадки.

— Но тук говорим за четири необясними по същество случая в рамките на период от две седмици — произнесе Лори учтиво, макар да кипеше.

— Да, но случаите в „Манхатън Дженерал“ са с хиляди. Хиляди! Случайно знам, че имат нисък процент на смъртност, под водещите три процента. Откъде го знам? Назначен съм в Борда. Ела когато имаш някакви резултати от токсикологията или сигурни доказателства за убийство с нисковолтажен ток и тогава ще те изслушам, а не да ми разправяш някакви откачени истории за серийни убийци без никакви факти.

— Не са били убити с електрически ток — възрази Лори. Вече беше обмислила идеята, тъй като стандартните 110 волта бяха в състояние да причинят вентрикуларна фибрилация. Но я беше отхвърлила, тъй като пациентите не бяха включвани към никакви енергийни източници. Още повече, че са били под постоянен мониторинг.

— Просто се опитвам да видя смисъл — изрева Калвин. Той се изправи рязко, при което столът му се завъртя, и подаде листовете на Лори. — Връщай се и намери някакви факти, щом си толкова мотивирана! Нямам време за такива врели-некипели. Чака ме насрочена среща и трябва да решавам реални проблеми.

Смутена като смъмрена ученичка Лори напусна административния отдел. Вратата на Калвин беше отворена през цялото време на разговора им и чакащите пред вратата на Бингъм я изгледаха как се отдалечава с безизразни лица. Какво ли си мислеха след онова, което бяха чули. Въздъхна с облекчение, когато се качи в празния асансьор. Не можеше да си представи, че всичките тези хора, които уважаваше, не виждат онова, което за нея бе от ясно по-ясно.

Влезе в офиса си и подпря глава на ръцете си. Намираше се в безизходица. Нуждаеше се от още информация, но бе принудена да чака прехвърлянето на картоните от „Манхатън Дженерал“ по установените канали. Нямаше как да изпревари системата. Освен това изчакваше Питър да направи магията си с газхроматографа и масспектрографа. Освен да стои и да чака друг подобен случай на следващия ден, нямаше какво друго да прави.

— Предполагам, че срещата ти с Калвин не е минала толкова добре, колкото се надяваше — обади се Рива.

Лори не отговори. Чувстваше се дори по-възбудена от преди. От годините, когато беше малко момиченце, тя винаги бе търсила одобрение от личности с власт и когато не го получаваше, се чувстваше ужасно. Реакцията на Калвин направи точно това, сякаш отделните парчета от живота й се бяха разбъркали. Първо ситуацията с Джак, след това майка й и проблема с проклетия ген BRCA1, а сега изглежда и работата й бе в пълен безпорядък. И като връх на всичко се чувстваше физически изтощена от недостатъчния сън през последните две нощи.

Въздъхна. Трябваше да се стегне. Изведнъж се сети, че беше обещала на Джак да си направи тест за маркера, което означаваше да се обади на състудентката си от колежа Сю Пасеро. Ако трябваше да е честна, Лори още не бе решила дали трябва да го прави, така че примиряването й бе по-скоро успокояване на неочакваната настойчивост на Джак, отколкото реално решение. В този момент видя идеята в съвсем различна светлина — да излезе от Патологическия център, макар и само за няколко часа не изглеждаше чак толкова лошо. Освен това си помисли, че може да уцели с един камък два заека. Понеже познаваше Сю достатъчно добре, Лори бе убедена, че докато се тества, може да подхвърли безпокойствата си за евентуален сериен убиец, което би накарало болницата да повиши бдителността, без да е нужно да се позовава на себе си или на Патологическия център.

Откри в телефонния указател номера на Сю и го набра. Навремето бяха близки в колежа, после останаха на работа в един и същ град и се срещаха поне веднъж в месеца да вечерят заедно. Всеки път се заричаха да се събират по-често, но все не ставаше.

Лори попадна на някаква секретарка и си помисли да остави съобщение, но след като съобщи името си, жената прекъсна и в следващата минута се чу гласът на Сю.

— Много мила изненада — пропя тя. — Какво става?

— Разполагаш ли с минутка?

— Какво имаш предвид?

Лори й каза, че се налага да се тества за маркера на BRCA1. Спомена, че се е прехвърлила към „АмериКеър“, но още не се е уговорила за личен лекар.

— Няма проблеми. Можеш да се отбиеш по всяко време. Ще ти подготвя направление и ще те изпратя в лабораторията.

— Какво ще кажеш да мина днес?

— Чудесно! Хайде, идвай. Обядвала ли си?

— Още не — усмихна се Лори. Май се очертаваше да уцели с един камък три заека.

— Тогава си вдигай задника и идвай по-бързо! Храната в кафенето не е нещо особено, но компанията ще си я бива.

Лори затвори и взе палтото си от закачалката на вратата.

— Мисля, че постъпваш добре, като се тестваш — погледна я Рива.

— Благодаря. — Тя се обърна към бюрото си, за да види дали не е забравила нещо.

— Надявам се, че не си ми ядосана — каза Рива.

— Разбира се, че не. — Тя стисна рамото на приятелката си. — Както ти казах и преди, в последно време съм прекалено чувствителна и всичко ме дразни. Знам, че не си ми секретарка, но искам да те помоля, ако дойде нещо от Морийн или Питър, остави ми съобщение. Ще ти бъда признателна.

— Не ставай глупава, разбира се, че ще го направя. Ще се връщаш ли този следобед?

— Категорично. Ще бъде един бърз обяд и обикновен кръвен тест, макар че може да се отбия да видя майка ми. Клетъчният ми телефон е в мен, така че ако се наложи, ми звънни.

Рива махна с ръка и се наведе над бюрото си, а Лори с бърза крачка излезе на Първо авеню. Въздухът щипеше. От сутринта насам температурата бе паднала още. Със слизането от стъпалата на бордюра тя вдигна ципа на палтото си догоре. Започваше да трепери, затова побърза да вдигне ръка и да спре едно такси.

Пътуването до „Манхатън Дженерал“ бе малко по-дълго от пътуването й предишния ден до Университетската болница. Двете институции се намираха в Горен Ийст Сайд и приблизително на едно и също разстояние на север от Патологическия център, но „Дженерал“ бе по-на запад, по протежение на Сентръл парк. Беше колкото цял градски квартал с няколко пешеходни алеи, които свързваха улиците с извънлежащите сгради. Комплексът, изграден от сив камък, бе застрояван разхвърляно, на пристъпи в продължение на почти век, така че различните крила бяха с различен архитектурен дизайн. Най-новото беше с най-модерен силует и носеше името на дарителя, Самюъл Б. Голдблат, прилепено към гърба на главната структура под прав ъгъл. Това бе ВИП-крилото, еквивалентът на онова, в което се намираше стаята на майка й в Университетската болница.

Беше идвала тук безброй пъти и можеше да се ориентира в сложната плетеница от блокове и пристройки. Насочи се директно към сградата „Кауфман“. Щом влезе вътре, тръгна към отделението за вътрешна медицина, представи се на гишето и попита за приятелката си. Секретарката й подаде един плик. Вътре имаше цял комплект за изследване за маркера BRCA1, както и бележка от Сю. В бележката пишеше, че генетичната лаборатория се намира в централната сграда на втория етаж, както и инструкция за Лори, че трябва да отиде първо до пропуска. Като нов абонат на „АмериКеър“ тя трябваше да получи болнична карта. Най-долу Сю й пишеше когато приключи да отиде направо в кафенето, където тя щяла да я чака.

Получаването на карта отне много повече време, отколкото кръвния тест. Беше се наложило да изчака петнайсетминутна опашка, но после бързо пое към втория етаж, където се намираше генетико-диагностичната лаборатория. Вътре бе изненадващо спокойно в сравнение с останалата част на болницата. От високоговорителите се носеше класическа музика, по стените висяха рамкирани копия на картината на Моне „Водни лилии“ от Музея за изящни изкуства. В чакалнята нямаше никакви хора и Лори подаде бланките за изследване на жената на рецепцията.

Докато седеше в чакалнята бе принудена да застане лице в лице с реалността, която може би се спотайваше дълбоко в нея. Беше й неприятно да си мисли, че може би носи инструмента за собствената си смърт под формата на мутирал ген. Бе нещо като несъзнателно самоубийство или вграден разрушителен механизъм, за който тя упорито избягваше да мисли. Дали щеше да е позитивна или отрицателна? Ако Джак не бе настоял, тя със сигурност щеше да отложи тази процедура. Но сега се намираше тук, щяха да й вземат кръв, след което щеше да забрави — черта наследена от майка й.

След вземането на кръв, една измамно проста процедура, Лори слезе на първия етаж и изчака опашката пред главното гише „Информация“, за да попита за кафенето. Нямаше представа къде в този огромен комплекс се намира кафенето. Разбра, че трябва да следва червената линия по пода. Тъй като вече минаваше дванайсет и петнайсет, помещението гъмжеше от хора. Господи, толкова ли много хора работеха в „Манхатън Дженерал“? И това бяха само част от едната смяна, а имаше три!

Тя се огледа сред множеството лице — някои се бяха навели над масите, други чакаха с подноси на опашката. Жуженето от разговорите й напомни шума на капки по ламаринен покрив в късна лятна нощ. Как ли щеше да открие Сю в тази тълпа? Все едно да се опитваш да намериш приятел на „Таймс Скуеър“ на Бъдни вечер.

В този момент някой я потупа по рамото. Слава богу! Сю беше едра жена с атлетично телосложение, която в колежа тренираше футбол и софтбол. Лори се усети съвсем мъничка покрай нея. Както винаги, Сю изглеждаше прекрасно. За разлика от повечето си колежки, бе облечена в стилна копринена рокля, завършваща с висока бяла яка. Подобно на Лори и тя обичаше да подчертава женствеността си с дрехите, които носи.

— Надявам се, че не ти е минал апетитът — засмя се Сю, докато показваше безкрайната виеща се опашка — Без майтап, храната съвсем не е лоша.

Докато избираха какво да хапнат, разменяха по някоя шега за работата си. Лори я попита за децата й. Сю се беше омъжила веднага след медицинското училище и имаше две деца — момче на петнайсет и момиче на дванайсет. Сега се улови, че й завижда.

— С изключение мъките на пубертета, всичко е екстра — засмя се Сю. — А какво става с теб и Джак? Някаква светлинка в края на тунела? Не знам защо, но ми се струва, че трябва да предприемеш нещо, момиче! Случайно знам, че след няколко дни ще чукнеш четиридесет и трите, тъй като и аз те следвам.

Лори усети, че лицето й пламва заедно с пристъпа на раздразнение, че не е в състояние да скрие нищо. Сю сигурно бе усетила реакцията й, тъй като бяха приятелки от повече от двадесет и шест години. Беше признала пред нея желанието си за деца и ситуацията с Джак преди две години. И сега нямаше да може да се измъкне с общи приказки.

— С Джак сме вече история — каза Лори, решила да каже всичко направо, — поне в интимно отношение.

— О, не! Какво му става на този човек?

Лори сбръчка чело и вдигна безпомощно рамене. Не й се навлизаше в дълги емоционални разговори точно сега.

— Ами, може и да се окаже… добро избавление. Ти прояви такова търпение с този безхарактерен мухльо. Трябва да получиш медал, защото не е имал намерение да се променя.

Лори кимна и едва се сдържа да не защити Джак, макар Сю да казваше истината.

С подноси в ръце, те се настаниха на една маса до прозореца. Зад стъклото се виждаше унилият вътрешен двор с празен фонтан. През лятото бе отрупано с цветя и от различните нива на фонтана бликаше вода, но сега водата беше източена.

Поговориха още няколко минути за ситуацията с Джак, като говореше предимно Сю. Тя непрекъснато твърдеше, че ще й намери някой по-подходящ, а Лори се опитваше да я разубеди. След това Лори й разказа за майка си и това, че както обикновено, майка й бе скрила информацията от нея.

— Ако тестът излезе положителен, ще ти уредя преглед при най-добрият онколог, не се тревожи. А какво стана с личния лекар? — попита Сю. — Сега, след като вече официално си абонат тук, трябва да си избереш такъв.

— Какво ще кажеш да си ти? — предложи Лори. — Приемаш ли нови пациенти?

— За мен ще бъде чест — усмихна се Сю. — Но сигурна ли си, че ще се чувстваш удобно, ако аз съм ти лекар?

— Напълно. Трябва освен това да си сменя гинеколога.

— Мога да ти помогна за това. Имаме няколко страхотни специалисти, включително жената, при която аз ходя. Експедитивна, внимателна и си разбира от работата.

— Звучи добре като препоръка. Но да не бързаме; остават ми още шест месеца до задължителния преглед.

— Може и да е така, но ми се струва, че от сега трябва да задвижим нещата. Жената, за която ти говоря, е страшно известна и се чака по около пет-шест месеца за да те приеме за първи път. Толкова е добра.

— Действай тогава.

Няколко минути продължиха да се хранят без да говорят. Лори бе тази, която наруши мълчанието:

— Има и нещо друго, за което ми се иска да поговорим.

— О? Разказвай тогава — Сю остави чашата с чай.

— Исках да поговорим за СВСВ.

Лицето на Сю изразяваше пълно объркване.

— Какво, по дяволите, е СВСВ?

Лори се разсмя.

— Току-що го измислих. Чувала си за синдрома на внезапната детска смъртност, нали?

— Разбира се. Че кой не е?

— Е, аз изфабрикувах СВСВ за синдрома на внезапната смъртност при възрастните, нещо, което се случва напоследък в „Манхатън Дженерал“.

— Моля? Ще се наложи да ми обясниш по-подробно.

Лори се наведе напред.

— Преди това трябва да ти кажа, че никой не бива да разбира, че информацията идва от мен. Казах на нашия заместник-шеф да предупреди някого от тукашните началници, но него вятър го вее, побесня и каза, че това са спекулации без никакво доказателство, и освен това щяло да навреди на реномето на болницата. Имам чувството, че провеждам на сляпо животоспасяваща процедура чиято стойност бързо ще се докаже.

След тези думи тя се облегна в стола си и се разсмя.

— Боже, май започвам да ставам мелодраматична! Истината е, че наистина нямам категорични доказателства за онова, за което ти говоря, и то главно защото не разполагам с последните резултати по случаите. Дори нямам копия от болничните им картони. Но съм напълно сигурна и някой трябва да знае — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Този тип медицинска политика направо ме изкарва от релси. Това е една от ней-неприятните страни в работата ми.

— Успя да събудиш любопитството ми. Хайде! Изплюй камъчето.

Лори отново се приведе напред и понижавайки глас, започна да разказва историята последователно. Тръгна от Макгилън, премина през двата случая, аутопсирани от Кевин и Джордж и завърши с тазсутрешната аутопсия. Каза за вентрикуларната фибрилация, както и това, че не е открита никаква патология и че шансовете това да е случайно съвпадение се равняват на шансовете слънцето да не изгрее на другата сутрин.

— Какво всъщност ми казваш? — несигурно попита Сю.

— Ами… — заекна Лори. Понеже се познаваха достатъчно добре, знаеше, че онова, което се канеше да каже, щеше да прозвучи като плесница през лицето на приятелката й. — Макар да допускам, че все пак съществува минимален шанс причината за всичките тези смъртни случаи да е нещастен случай под формата на закъсняло анестетично усложнение или може би неочакван страничен ефект от лекарство, искрено се съмнявам. И когато казвам „минимален“, имам предвид безкрайно малък, защото нашите токсикологични резултати излязоха отрицателни. С две думи — тревожи ме вероятността да става дума за убийства.

В продължение на няколко минути и двете мълчаха. Лори остави информацията да стигне до съзнанието на приятелката й. Знаеше, че Сю е с бърз ум и освен това е патриот на тема „Манхатън Дженерал“. Целият й трудов стаж до този момент бе минал между тези стени.

Накрая Сю прочисти гърлото си. Беше ясно, че последните думи я бяха разтревожили.

— Нека да го обобщя: ти мислиш, че някакъв безмилостен косач броди наоколо и покосява нощем пациентите ни?

— В известен смисъл, да. За което съжалявам. Моля те само преди да отхвърлиш идеята да си спомниш за всичките онези случаи по новините преди няколко години, когато умопомрачени здравни работници бяха убивали поверените им пациенти. Спомняш си, нали?

— Разбира се, че си спомням — кимна Сю, видимо обидена от сравнението. Тя изправи гръб в стола си: — Но ние не сме в частна болница и персоналът ни не се състои от уличници. Говорим за голям медицински център с многостепенен контрол. И искаш да кажеш, че всичките тези пациенти, които ми описваш, не са били лежащо-болни или на прага на смъртта.

Лори потръпна.

— Трудно е да се спори с фактите, които имаме, но няма обяснение за смъртта на четиримата пациенти. И доколкото си спомням, последните няколко институции, замесени в тези серийни убийства бяха високо уважавани и почитани. Още по-голяма трагедия е, че продължиха толкова дълго.

Тя си пое дълбоко дъх и изгледа помещението с празен поглед.

— Сю, не съм очаквала да направиш нещо по въпроса лично ти. И не трябва да се оправдаваш заради „Манхатън Дженерал“. Знам, че това е чудесна институция и не се опитвам да петня репутацията й. Това, на което се надявах, е евентуално да информираш някого от ръководството, за да се опитва в бъдеще да следи ставащото. Сериозно, щях да се радвам да мога да кажа това лично, както на теб, стига да бях сигурна, че името ми ще остане в сянка, поне докато Патологическият център не се намеси официално.

Сю видимо си отдъхна.

— Съжалявам! Май много навътре вземам всичко, което се отнася до болницата. — Тя се засмя мрачно.

— Познаваш ли добре някой, който е на горните етажи в администрацията на клиниката? Или например шефа на отделението по анестезиология? Може би аз трябва да разговарям с него?

— Не, не! Егото на Роналд Хавърмайер е голямо колкото тектонично плато и може да се сравни само с изригване на вулкан. Трябва да се говори с хирург. Не го намесвай! Ще го приеме лично и ще гледа да си отмъсти на вестоносеца. Знам го, защото сме в няколко болнични комисии.

— Ами президентът на болницата? Как се казваше?

— Чарлз Кели. Но той е същата стока като Хавърмайер, ако не и по-лошо. Дори не е лекар и мисли като бизнесмен. Не е човек, който ще прояви чувствителност към ситуацията ти и ще потърси веднага изкупителна жертва. Не, трябва да е някой по-фин човек. Може би член на Комисията по заболеваемостта и смъртността?

— Защо го казваш?

— Просто защото те имат правомощията да се занимават с това пък и се срещат веднъж седмично да обсъждат текущите проблеми.

— И кой може да ни помогне там?

— Аз съм в Комисията от шест месеца. Винаги има някой от страна на клиниката, на ротационен принцип са Постоянните членове, служителят за управление на риска, началникът на качествения контрол, началникът на Съвета на болницата, президентът на болницата, шефът на медицинските сестри и шефът на санитарите. Почакай за секунда!

Сю се наведе през масата и хвана толкова бързо Лори за рамото, че тя подскочи. Очите й обходиха помещението, сякаш очакваше, че някой ще ги нападне.

— Шефът на медицинския персонал! — произнесе ентусиазирано Сю, след което пусна приятелката си и започна да жестикулира бясно с ръце. — Как не се сетих за него преди? Господи, той е идеален!

— В смисъл?

Сю се приведе и понижи глас поверително:

— Към петдесетте е, не е женен и е страшно привлекателен. Тук е от три-четири месеца. Всички сестри са луднали по него… Сякаш и аз, ако не бях омъжена, нямаше да се залепя за него. Висок, строен, а усмивката му може да разтопи и Северния полюс. Е, носът му е малко едричък, но човек дори не забелязва тази подробност. Коефициентът му на интелигентност стига до стратосферата и определено впечатлява всички.

Лори не се сдържа и се разсмя.

— Звучи очарователно, но не това търся. Трябва ми някой със силна позиция, който освен всичко е дискретен. Съвсем просто е.

— Казах ти, той е шеф на медицинския персонал. Какво по-голяма сила търсиш? А що се касае до дискретност, той е самото въплъщение на тази дума. Казвам ти, от него не можеш да изкопчиш информация и с ченгел. На Новогодишното парти ми отне четвърт час, за да разбера, че преди да дойде при нас е работил в „Лекари без граници“.

— Сю, мисля, че ми казваш повече, отколкото е нужно. Не ме интересува историята на този тип. Единственото, което искам да знам е дали наистина си сигурна, че той ще чуе онова, което искам да му кажа и че ще направи нещо по въпроса, както и това, че ще запази името ми в тайна, докато Патологическият център не излезе с официално становище.

— Казах ти, че е олицетворение на дискретността. Освен това личното ми мнение е, че двамата ще си паснете отлично. Шегувам се, разбира се. А сега нека да проверим дали е тук. — Сю блъсна стола си назад, изправи се и се загледа в тълпата.

Схващайки романтичните намерения на Сю, Лори се пресегна и я дръпна за бялата престилка.

— Спри! Не е нито времето, нито мястото да ме уговаряш.

— Ш-ш-ш-т, момиче! — дръпна се Сю и продължи да оглежда кафенето. — Помоли ме да намеря някой подходящ и този човек отговаря точно на изискванията. Само че, къде, по дяволите, е в момента? По принцип винаги е тук с някоя фуста, налитат му като оси на мед. А, ето къде бил, нищо чудно, че не можех да го видя. Седнал е на най-отдалечената маса.

Без никакво колебание и без да обръща внимание на протестите на Лори, тя се отправи към дъното. Лори я гледаше как си проправя път между масите. След малко спря до един мъж със светлокестенява коса и го потупа по рамото. Той се изправи, беше с цяла глава по-висок от Сю и Лори предположи, че е с ръста на Джак. Разговаряха няколко минути, след това Сю посочи с пръст към нея. Лори усети, че се изчервява и наведе глава към подноса си. Последния път, когато бе проявила подобна скромност, бе в прогимназията и макар тогавашният епизод да бе завършил добре, сега се чувстваше неудобно.

Изминаха още пет-шест минути. Тя отклони поглед към празния фонтан навън, питайки се дали да не си тръгне, но в този момент Сю я побутна. Обърна се и очите й срещнаха усмихнатото лице на привлекателен и със силно излъчване мъж, който стоеше до приятелката й. Можеше да мине за гребец или за човек, който прекарва много време на слънце. Беше добре поддържан, носеше тъмносин костюм с бяла риза и цветна вратовръзка. Отгоре бе облякъл снежнобяла колосана престилка, като тази на Сю. Излъчваше изисканост, финес, дори елегантност, с което подчертано изпъкваше измежду останалите, старомодно облечени лекари. Колкото до носа му, Лори реши, че си е съвсем добре.

— Искам да те запозная с д-р Роджър Русо — каза Сю и стисна силно рамото й.

Лори се изправи и стисна протегнатата към нея ръка. Беше топла и силна. Вдигна поглед нагоре и с изненада установи, че очите му са бледосини. След размяната на обичайните за подобни случаи любезности, Лори потръпна вътрешно. Все едно се бе върнала в прогимназията.

— Моля, наричайте ме Роджър — произнесе мъжът сърдечно.

— А вие мен — Лори — добави тя, възвръщайки си дар словото. Усмивката му бе наистина привлекателна.

— Сю спомена, че разполагате с някаква конфиденциална информация, която искате да споделите с мен.

— Да наистина — кимна Лори. — Сигурно ви е споменала също така, че искам да остана анонимна. В обратен случай рискувам работата си. За съжаление, вече съм се парила.

— Няма да имате никакви проблеми по отношение на сигурността. Давам ви думата си. — Той огледа претъпканото кафене. — Това май не е най-доброто място за конфиденциални разговори. Мога ли да ви поканя в скромния си, но подходящ за тази цел, офис?

— Може би наистина е добре — съгласи се Лори. Тя погледна към Сю, която кимна, ухили се, махна за довиждане и се отдалечи с празните подноси.

Лори последва Роджър, който с труд си пробиваше път през претъпканото кафене. След малко спря и я изчака.

— Офисът ми е един етаж по-горе и обикновено се качвам по стълбите. Имате ли нещо против?

— Не, по дяволите! — поклати глава тя, изненадана, че се беше сетил да я попита. — Сю ми каза, че сте работил в „Лекари без граници“.

— Наистина съм работил там. Около двайсет години.

— Впечатлена съм — усмихна се Лори. — Но как стана така, че се присъединихте към тях?

— Когато завърших стажа си по инфекциозни болести в средата на осемдесетте, търсех някакво приключение. Бях идеалист, който иска да промени света. Това ми се стори подходящо.

— Намерихте ли приключение?

— Без съмнение, а така също и подготовка в болничната администрация. Но имаше и известно разочарование. Липсата дори от най-елементарно медицинско обслужване в по-голямата част от света е направо потресаваща. Но това не ме стресна.

— Къде бяхте?

— Първо в Южния Пасифик, след това в Азия и накрая в Африка. Сигурно към направил една обиколка около земята.

Лори си спомни пътуването си до Западна Африка с Джак и се опита да си представи как би работила на такова място. Преди да е споменала преживяванията си, Роджър мина напред и отвори вратата срещу стълбището.

— Кое ви накара да напуснете организацията? — попита тя, докато се движеха към административната зона. Беше впечатлена, че макар и относително нов в болницата, той поздравяваше по име всички срещнати.

— Отчасти разочарованието, че не съм в състояние да променя света, отчасти защото изпитвах нужда да се върна у дома, да се установя и да имам семейство. Винаги съм се възприемал като човек за семейство, но това не можеше да стане в Чад или в далечна Монголия.

— Романтично — каза Лори. — Значи любовта е, която ви върна от пустошта на Африка?

— Не съвсем — въздъхна Роджър, докато я пропускаше да влезе в застланото с дебели килими спокойно административно царство. — Тук не ме чакаше никой. Аз съм като прелетните птици, които инстинктивно се завръщат да свият гнездо там, където са се родили, надявайки се да намерят своята сродна душа. — Той се засмя и махна с ръка на секретарката.

— Значи сте от Ню Йорк?

— Куинс, за да бъдем точни.

— В кое медицинско училище сте учили?

— В Колумбийския колеж за медицина и хирургия — отвърна той.

— Настина?! Какво съвпадение! Аз също. Кога се дипломирахте?

— През осемдесет и девета.

— А аз през деветдесет и шеста. Случайно да познавате Джак Степълтън?

— Познавам го. Беше един от най-добрите баскетболисти в Бард Хол. Вие познавате ли го?

— Да. — Лори не се впусна в подробности. Чувстваше се странно неловко, сякаш изневерява на отношенията им с Джак само като споменава името му. — Колега ми е в Патологическия център — добави тя неубедително.

Влязоха в кабинета на Роджър, който беше, както той самият бе споменал, скромен. Намираше се във вътрешната зона на административното крило и по тази причина нямаше прозорци. Вместо това стените бяха покрити със сложени в рамки снимки от различните места по света, където беше работил. Имаше и такива, където бе сниман с местни управници или пациенти. Не можеше да не забележи, че на всички тях Роджър се усмихваше, сякаш всяка снимка бе запечатала знаменателно събитие.

— Заповядайте, разполагайте се! — кимна той и посочи малък стол с права облегалка срещу бюрото. След като затвори вратата към залата, той самият седна зад писалището, облегна се назад и скръсти ръце.

— Е, кажете ми сега какво ви тормози.

Лори отново наблегна, че името й в никакъв случай не бива да се замесва и той за пореден път я увери, че няма от какво да се страхува. Тя се отпусна и му разказа историята така, както я бе разказала пред Сю. Този път използва думата „сериен убиец“. Когато свърши, побутна малката карта, която бе направила, към него.

Роджър бе останал мълчалив по време на целия й монолог, като я гледаше все по-напрегнато.

— Не мога да повярвам, че ми казвате това — произнесе той накрая. — И оценявам усилието ви.

— Знаех, че трябва да го кажа на някого. Може би след като взема копията от картоните или ако токсикологичните резултати покажат нещо изненадващо, ще се наложи да се откажа от думите си. Това ще е чудесно и тогава няма да има по-щастлив човек от мен. Но сега се притеснявам, че става нещо странно.

— Причината, поради която съм толкова изненадан и впечатлен е, че тук, в болницата, се отнасят към мен със същата насмешка, както към вас в Патологическия. Съобщих за тези случаи на редовните ни срещи. Всъщност, последния път беше тази сутрин с Дарлин Морган. И всеки път се сблъсквах с отказ, дори гняв, особено от страна на самия президент. Разбира се, не съм споменавал резултатите от аутопсиите, тъй като в онзи момент не разполагах с тях.

— Никой от случаите не е подписан — обясни Лори.

— Както и да е. Това ме тревожеше от самото начало, още от първия случай, с господин Московиц. Но президентът забрани дори да го обсъждаме, за да не изтече нещо към медиите и да постави под въпрос ефективността на програмата ни.

— Провеждано ли е някакво разследване?

— Нищо, което е в пълен противовес на упоритите ми препоръки. Искам да кажа, аз лично се опитах да разбера какво става, но ръцете ми са вързани. Проблемът е, че смъртността ни е много ниска, под 2,2%. Президентът каза, че ще направим нещо, когато този процент се качи до три, обичайната степен на тревога. Останалите от Комисията се съгласиха, особено шефът на качествения контрол и проклетият адвокат. Всички те са убедени без сянка на съмнение, че тези епизоди са просто нещастни и неизбежни усложнения в присъщата рискова среда на третия по важност здравен център. С други думи, че сме в границите на статистически допустимото.

— Успяхте ли да намерите нещо?

— Не. Пациентите бяха на различни етажи, с различен персонал и различни лекари. Но не съм се отказал.

— Добре! — въздъхна Лори. — Доволна съм, че вие сте начело на това и че имах шанса да успокоя съвестта си. — Тя се изправи, но в същия момент й се прииска да не го бе правила, вече не можеше да седне от страх да не изглежда притеснена. Проблемът беше Джак. Всъщност, напоследък се оказваше, че винаги проблемът е Джак. Беше й приятно да разговаря с този мъж и това чувство я караше да изпитва неудобство. — Е, благодаря ви, че ме изслушахте — добави тя и протегна ръка към Роджър, като се опитваше да възвърне контрола над себе си. — Беше ми приятно, че се запознахме. Както вече споменах, ще получа копия от картоните и най-добрият ни токсиколог ще ги прегледа. Ще ви се обадя, ако излезе нещо.

— Оценявам го. — Роджър стисна ръката й, но не я пусна. — А сега мога ли аз да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Може ли да седнете? — Той пусна ръката й и посочи към стола, който тя току-що бе освободила. — Предпочитам да сте седнала за да не се страхувам, че ще избягате всеки момент през вратата.

Смутена от последните му думи, тя се отпусна в стола.

— Трябва да призная, че имам скрит мотив да съм толкова неестествено бърз, що се касае до личните въпроси. Ако ми позволите, бих искал да ви попитам нещо лично. Сю ми спомена, че сте неомъжена и необвързана. Вярно ли е?

Лори усети, че дланите й овлажняват. Беше ли необвързана? Настойчивостта на един толкова привлекателен, интересен мъж, който очаква отговор, накара пулса й да се учести. Не знаеше какво да каже.

Роджър се наведе напред и наклони глава като се опитваше да надникне в очите й. Тя сведе поглед объркана.

— Извинявам се, ако съм ви разстроил — каза той.

Лори се изправи, пое си дълбоко дъх и се усмихна измъчено.

— Не сте ме разстроили — излъга тя. — Просто не очаквах подобни въпроси, особено след като съм дошла с такава потенциално самоубийствена мисия тук, в „Манхатън Дженерал“.

— Тогава ще се радвам да ми отговорите — настоя той.

Лори отново се усмихна, повече на себе си. Отново се държеше като тийнейджърка.

— Неомъжена съм и предимно необвързана.

— Предимно? Интересен избор на наречие, но ще го приема за абсолютна истина, тъй като ние всички сме в някаква степен обвързани, нали така? В града ли живеете?

Споменът за миниатюрния й апартамент с неговия западнал вход проблесна в съзнанието й.

— Да, имам апартамент в центъра. — След това, за да звучи по-добре, добави: — Недалеч от Греймърси парк.

— Добре звучи.

— А вие?

— В града съм малко повече от три месеца затова не бях сигурен къде напоследък е добре да се настани човек. Преди година държах апартамент под наем в Горен Уест Сайд — по-точно Седемдесета улица. Харесвам го. Близо е до новия спортен Ел Ей клуб, до музея и Линкълн център, плюс това паркът е под носа ми.

— Добре звучи — каза Лори. Тя и Джак често ходеха в ресторантите в този район през последните няколко години.

— Последният ми въпрос е дали ще се съгласите да вечеряте с мен днес.

Лори се усмихна вътрешно на афоризма „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне“, който й хрумна в момента. През последните години постепенно бе осъзнала колко много цени решителността, нещо, което определено липсваше на Джак в личния живот. Роджър, от друга страна, изглеждаше пълната му противоположност. Дори по време на тази кратка среща тя усети цялата му личност, въплътена в маниера му на разговор.

— Не е нужно да е късно вечерта — добави той, когато я видя, че се колебае. — Можете вие да изберете ресторанта някъде близо до вас.

— Какво ще кажете да е през уикенда? Ще съм свободна.

— Може да мине за бонус, ако се забавлявате днес — каза Роджър разпалено, приемайки предложението на Лори за положителен отговор. — Боя се, че трябва да настоявам за тази вечер, стига, разбира се, да сте свободна. Това ви дава възможност за измъкване, тъй като винаги можете да кажете, че сте заета. Но се надявам да не сте. Трябва да призная веднага, че не ми се е случвало да се чувствам поразен от интересна, изискана жена в този град и очакванията ми никога не са били толкова големи.

Лори беше поласкана от настойчивостта му, особено сравнена с нерешителността на Джак и като се имаше предвид, че Сю я беше представила, не виждаше причина да не приеме.

— Добре — каза тя. — Да се срещнем!

— Страхотно! Къде? Или предпочитате аз да предложа?

— Какво ще кажете за ресторанта „Фиама“ в Сохо? — усмихна се Лори. Искаше да избегне местата където бяха ходили с Джак, макар вероятността да се натъкнат на него да беше малка. — Ще се обадя и ще направя резервация.

— Идеално. Да мина ли да ви взема от къщи?

— По-добре да се видим направо в ресторанта — каза Лори, като си представи как госпожа Енглър подава глава от вратата си и ги оглежда с бледите си очи. Не й се искаше да подлага Роджър на това. Не и на този етап.

Петнайсет минути по-късно тя излезе от „Манхатън Дженерал“ с енергични, пружиниращи стъпки. Беше едновременно изненадана и ужасена от чувството, напомнящо безразсъдно младежко увлечение. Приличаше на възбуда, каквато не бе изпитвала от девети клас в девическата гимназия „Лангли“. Знаеше от опит, че чувствата бяха преждевременни и че сигурно не биха издържали изпитанията на времето, но не я беше грижа. Щеше да се наслаждава на еуфорията, докато траеше. Тя заслужаваше, дявол да го вземе!

Спря на тротоара и погледна часовника си. Тъй като имаше време, а и Университетската болница беше наблизо, реши да направи едно бързо посещение на майка си, преди да се върне в Патологическия център.