Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty and the Beast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 129 гласа)

Информация

Разпознаване и първоначална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
ultimat (2008)
Сканиране
?

Издание:

Калпазанов, Габрово, 1995

Редактор София Червенелекова

Коректор Хилда Деспова

Печат „Абагар“, Велико Търново

ISBN 954–19–0025–9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Анелия В.)

ГЛАВА ПЪРВА

Англия, 1365 година

 

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Но как така изведнъж — мъртъв?

— Паднал от коня. Счупил си врата.

Гита премига, после се втренчи в баща си. По облото му, възпълно лице не откри белези на лъжа, въпреки че изглеждаше някак странно притеснен. Очакваше да почувства скръб от загубата на годеника си — красивия и галантен барон. Някаква болка я прониза, след това отмина. В края на краищата, беше го виждала съвсем за малко. Това, което я смущаваше сега, бяха сватбените приготовления. Нали ако Уйлям е мъртъв, сватба няма да има? Миг по-късно стана ясно, че и мислите на майка й са свързани с това.

— А какво ще стане със сватбата? Приготовленията за празненството са в разгара си. — Закръглената фигура на Берта се разтресе от безпокойство. — Гостите пристигат. Да ги отпращам ли обратно?

— Няма нужда да правиш това, Берта, скъпа.

— Татко, не мога да се омъжа за мъртвец.

— Разбира се, че не можеш, скъпа.

Джон Роуйе стисна нежната ръка на дъщеря си в своята едра мазолеста длан.

— Значи трябва да спрем приготовленията — смутено измърмори Гита, виждайки, че баща й не предприема нищо.

— Слушай, скъпо дете, споразумението ни с моя добър приятел барон Сейтън, мир на праха му, беше да се омъжиш за наследника на имението Сейтън.

— А това беше Уйлям.

— Така е наистина, но има и други наследници. Веднага след Уйлям следва Тейър.

— Какво искаш да кажеш — че сега ще се омъжа за Тейър? — Не беше сигурна, че разбира за какво споразумение говори баща й.

— Не, за Бога. Той умря във Франция.

Мина й през ума, че или тя е прокълната, или Сейтънови са белязани от злочеста съдба.

— Ще се омъжвам ли, или не, татко?

— Ще се омъжиш. Третият наследник е Робърт. За него ще се омъжиш утре сутринта. Мисля, че си го срещала вече.

Имаше памет, заради която много хора й се възхищаваха. Бърза и много точна, тя съхраняваше ясно и най-малките подробности. Съсредоточи се, но образът, който изникна в съзнанието й, не й достави радост. Знаеше, че ако не беше надарена с такава остра памет, нямаше да възпроизведе образа на Робърт Сейтън. Той се беше държал като сянка на Уйлям и повечето от времето му минаваше в опити да избегне ритниците и ударите на Уйлям или на чичо си — един много неприятен човек, който държеше Робърт изцяло под свой контрол.

— Да, срещала съм го. Не е ли… добре де, признак на неуважение към паметта на Уйлям да се омъжа за друг мъж толкова скоро?

— Не — според споразумението — Уйлям е мъртъв. Всичко станало далеко в полето, затова не могли да те повикат при него.

— Или дори да ми съобщят — допълни тя. — Както и на втория наследник — онзи Тейър, когото никога не съм срещала.

— Казах ти, дъще, той умря във Франция. Не искам да бъда неучтив, но може би така е по-добре. Той не беше мъж за теб.

 

 

Тейър Сейтън отстрани ръката на жената от огненочервените къдрици, украсяващи широката му гръд, и се изправи:

— Утрото дойде, жено. Време е да поемеш по пътя си.

Извади кесията си изпод възглавницата, взе няколко монети и й ги подхвърли. Тя ги улови ловко. В усмивката му проблесна цинизъм, докато наблюдаваше как жената претегля монетите в ръка, преди да му се усмихне. Винаги ставаше така. Посрещаха го с почести, името му будеше респект, даже страх у мъжете, но жените трябваше да видят блясъка на монетите му, преди да проявят някакъв интерес към него.

Отпуснал се по гръб с ръце, кръстосани под главата, той наблюдаваше безизразно как жената се облича. Беше се отегчил от безименните курви, но у тях поне имаше някаква честност, а и не можеха да си позволят да изразят неудовлетворението си от неговия ръст, грозотата или — направи гримаса, като погледна надолу — червенината му. Макар че кожата му нямаше ръждивия оттенък, който често е проклятието на рижавите, знаеше, че малко хора забелязват това. Огненочервените косми и луничките прикриваха цвета на кожата му. Даже големият му ръст беше в негова вреда, защото осигуряваше по-голяма площ, върху която да се покаже проклетият огнен цвят. Звукът от отваряща се врата го извади от състоянието на самоохулване.

— Смяташ да прекараш деня в леглото ли? — измърмори провлечено Роджър, дясната му ръка, като пропусна нощното му развлечение да се измъкне от стаята, преди да затвори вратата.

— Не — Тейър скочи на крака и отиде да се мие, — чака ни гуляй.

Роджър легна на разхвърляното легло.

— Положението ти на наследник ще приключи скоро — отбеляза той.

— Ъхъ. Уйлям ще си отгледа наследник. Не се съмнявам в това. Доказал е умението си в тази работа много пъти.

— Изглежда малко се безпокоиш за това, че ще останеш рицар без имот или ще станеш управител на някой замък.

— Безпокоя се малко. Само глупак може да очаква мъж като Уйлям никога да не се ожени или да не наплоди наследници. Много по-добре е тази грижа да се падне на него, а не на мен. Това е дълг, който аз трудно бих изпълнил.

— Подценяваш се. Никога не липсва жена, която да стопля леглото ти.

— Те първо преценяват стойността на парите ми.

Тейър не обърна внимание на неодобрителното възклицание, с което Роджър посрещна горчивината, която не успя да прикрие. Приятелят му не го гледаше с очите на жена. В него той виждаше боен другар, приятел и човек, който му беше близък като брат. Не виждаше никаква беда в това, че има толкова богато червеникаво окосмяване.

В неговите очи вълмата косми по широката гръд, буйната къделя по слабините и по силните му ръце, както и дългите мускулести крака бяха просто белези за мъжественост. Мъжете гледаха на едрото му, яко телосложение като на нещо, достойно за завиждане. На много от тях им се искаше главите и раменете им да се извисяват над другите. Те не разбираха, че у дребните хубавички млади дами това предизвиква повече страх, отколкото възхищение.

Роджър не можеше да види и какво не е в ред с лицето му — отсечено така яко, както и тялото. Годините, прекарани със сабята, бяха започнали да превръщат некрасивото му лице в грозно. Когато погледнеше силно извития му, леко смазан от няколкократните счупвания нос, Роджър просто си припомняше битките, в които това беше станало. Тейър можеше да се гордее с това, че е запазил всичките си зъби, но тази гордост избледняваше при мисълта, че по тънките му устни започваха да личат раните от всички битки. Разсеяно опипа с пръст неравния белег, който прорязваше скулестата му буза. И в него Роджър не би забелязал нищо лошо, само ще си припомни славната битка, в която го бе получил.

Опита се да приведе в ред косата си, която, за зла участ, се къдреше. Дори Роджър да е прав в твърденията си, че би могъл да заплени сърцето на някоя жена, тази мисъл бе без значение за него. Той нямаше дом, в който да я подслони. Даже да открие любовта, то ще е само за да види как дават жената за съпруга на друг. Малко бащи биха се съгласили да дадат дъщерите си на безимотен рицар.

— Хайде, Роджър, помогни ми. Скоро трябва да сме на път. Горя от нетърпение да видя жената, която Уйлям нарича ангел.

 

 

Гита прекрачи прага на стаята си и шумно затръшна вратата. Хвърли се на леглото и започна цветисто да ругае. Пълните й червени устни, възхвалявани толкова често от ухажорите, бълваха всички мръсни ругатни, които знаеше. Когато познатите псувни свършиха, започна да измисля нови. Както винаги, когато се отдаваше на такъв буен изблик на гняв, накрая произнесе ругатня, която й се стори смешна. Захихика, видя как вратата се отваря, и направи гримаса на братовчедка си Маргарет, която надникна предпазливо в стаята.

— Свърши ли? — Маргарет влезе бавно и остави вратата да хлопне зад гърба й.

— Аха. Току-що напсувах всеки жив мъж в кралството. После си помислих какво би станало, ако ругатните ми се сбъднат — изкиска се тя отново.

— Понякога си мисля, че трябва да се покаеш — усмихна се леко Маргарет и положи фино избродирана рокля на леглото. — Булчинската ти рокля. Готова е най-после. Да видим как ти стои.

Гита седна и докосна нежно роклята. Оценяваше красотата й, но не беше особено доволна да я види.

— Ти си най-добрата шивачка на света. Би могла да станеш шивачка на кралицата. — Усмихна се леко, когато лицето на братовчедка й порозовя.

Всъщност, помисли си тя, Маргарет е не само хубава с големите си светлокафяви очи и кестенява коса, но вече е почти на осемнадесет години. Тя също трябва да се омъжи. Наистина не може да се цели прекалено високо, но това не означава, че няма никакви перспективи. Чичо й беше осигурил на Маргарет, единственото му незаконно дете, значителна сума за зестра. Може би, помисли си Гита, в антуража на съпруга й да се намери мъж, подходящ за нея. Трябва да се погрижи за това.

— Стига, Гита. Спри да правиш планове за мен. Веднага.

Като си придаде невинен вид, макар да знаеше, че това не й се удава, Гита измърмори:

— Не бих била толкова нахална.

— Псуваш, а сега и лъжеш. Греховете ти нарастват. Ще пробваме ли тази рокля?

— Сигурно трябва. В края на краищата, сватбата е утре. — Гита не помръдна и продължи да гледа роклята с невиждащ поглед.

Маргарет въздъхна, взе четката и започна да реши гъстата й коса с меденозлатист цвят. И намръщена, Гита беше красива, но определено не беше суетна. Маргарет смяташе, че братовчедка й заслужава по-добра участ. Беше убедена, че девойка като нея трябва сама да избере съпруга си, да се омъжи по любов.

Красотата на Гита извираше дълбоко от душата й. И докато огромните й брилянтеносини очи, съвършеното лице и стройната, но чувствена фигура оставяха мъжете без дъх, обичливият й нрав караше дори най-големите циници да омекват. Както и изумително красивите братя, Гита гледаше на красотата си като на дар от Бога, нещо, което трябва да бъде оценено набързо и оставено настрани като незначително. Много често, след като успяваше да се измъкне от нахалното преследване на някой влюбен младеж, Гита гледаше на външността си по-скоро като на проклятие, отколкото на дар. Това, от което се нуждаеше, беше мъж, който да погледне зад хубавичкото й лице в истинската й природа. Маргарет беше сигурна, че Робърт Сейтън не е този мъж.

— Струва ми се неприлично да се омъжа толкова набързо за наследника на Сейтън след Уйлям — каза Гита, престанала да се цупи.

— Не съм, убедена, че е „толкова набързо“. Но и така да е, ако се опиташ да спреш приготовленията, значи да изпразниш кесията на баща си.

Маргарет помогна на Гита да стане, за да свали дрехата й, и попита:

— Познаваш ли въобще Робърт?

— Не. Защо мислиш стоя тук от толкова време и проклинам всичко и всички? Не съм подготвена за това.

— Доста хора биха казали, че за лорд Уйлям не ти трябваше много време, за да се подготвиш.

— Вярно е, но той беше красив, силен и прославен рицар. Все пак женитбата е важна стъпка. Добре е човек да има малко време, за да я обмисли. А аз трябва само за един ден да се подготвя да се омъжа за човек, когото въобще не познавам. Не знам нищо за характера на Робърт.

— Просто имаше късмет, че познаваше така добре Уйлям. Малко жени могат да се похвалят с такова предимство.

— Вярно е, но все пак ми се струва чудовищен начинът, по който става всичко. Закрилят и пазят жената чиста, докато израсне. И изведнъж я изправят до някакъв мъж, довеждат свещеника и й казват: „С този непознат мъж, който вече е твой съпруг, повелител и господар, сега навлизаш в нещо, за което не сме ти говорили нищо.“ Страхувам се, че ще направя някоя глупост. Може даже да изпадна в несвяст.

— Ти никога не изпадаш в несвяст — изсмя се тихо Маргарет. — И сега няма да го направиш.

— Жалко. Това би ми спестило смущението.

— Леля Берта сигурно е говорила с теб. Трябва да знаеш какво да очакваш.

— А-ха, струва ми се. Да, наистина говори нещо. Но беше страхотно трудно да я разбера — изчервяваше се, колебаеше се, мънкаше. — Маргарет отново се засмя. — Сякаш и сега е при мене. Горката леля Берта! Горката аз! Все пак най-много ме безпокои това, че трябва да се съблека. Не ми се иска и да чуя за това.

Съсредоточавайки се над дантелите на булчинската рокля на Гита, Маргарет прикри гримасата си. Тя също не искаше да чува за това. Гита имаше такова тяло, че можеше да подлуди всеки мъж. Макар очевидно да не си даваше сметка, това беше една от причините, поради която така строго я пазеха. Гита успяваше някак да бъде едновременно слаба и стройна, но пищна и чувствена. Маргарет беше виждала безброй пъти как очите на мъжете светват, щом се появи братовчедка й. Въпреки строгия контрол, имаше и случаи, когато Гита трябваше бързо да се отдръпне, за да запази девствеността си. Да се покаже гола пред мъж, беше крайно опасно, още повече ако този мъж знае, че има всички права над нея. Бедната Гита, първата й брачна нощ можеше да се окаже много бурно и болезнено изживяване.

— Той също трябва да се съблече — измърмори Маргарет накрая. — Готово! — Отстъпи крачка встрани: — Ще бъдеш много красива булка.

— Роклята е красива. — Гита се завъртя бавно пред огледалото. — Няма нужда от корекции. Деколтето е изработено чудесно. Виждала ли си някога сър Робърт? — усмихна се леко на изплашения поглед на Маргарет от рязката смяна на темата. Трудно можеше да се раздели с този навик.

— Да. Ти също си го виждала. Младият мъж, който беше в свитата на лорд Уйлям при последното му посещение.

— Искам да чуя мнението ти.

— Ами… той е слаб и рус. Мълчалив.

— Мммм. Прекалено. Възможно най-ненатрапчив. Чудя се кога е бил удостоен с рицарско звание и защо. Не мога да кажа, че прави голяма чест на титлата. През по-голямата част от времето Уйлям или вуйчо му го побутваха пред себе си и той отчаяно се опитваше да ги избягва. Добре де. Поне няма да се страхувам, че може да е брутален.

— И от това има полза.

Маргарет помогна на Гита да съблече роклята.

— Може би, когато братовчед му и чичо му не са наоколо, ще се покаже в по-добра светлина.

— Да, напълно е възможно.

Но съвсем скоро след пристигането на Робърт Гита разбра, че това е невъзможно. Вуйчото на Робърт — Чарлз Пикни — стоеше наблизо през цялото време. Тя установи, че не може да хареса Чарлз Пикни, колкото и да се стараеше. Още при първата възможност тя се измъкна от компанията на бъдещия си съпруг и неговата сянка, за да потърси Маргарет и да я повлече към градината за цветя.

Денят беше слънчев и топъл, полята зад имението бяха покрити с цветя. Настроението на Гита бързо се подобри. Обичаше пролетта, обичаше пищността и надеждата за живот, които тя носеше. Смехът и закачките с Маргарет й помогнаха да забрави тревогата си. Скоро заприлича повече на грубо, невъзпитано момиче, отколкото на лейди в навечерието на сватбата си, но това не я интересуваше. Искаше поне за кратко време да забрави Робърт, вуйчо му и сватбата.

Тейър забеляза двете момичета, които подскачаха из полето, и дръпна юздите на коня, за да се отдалечи на няколко ярда от тях. Бързо махна с ръка на хората си да направят същото, защото знаеше, че по-импулсивните, ако ги остави, веднага ще се втурнат към девойките като разгонени песове. Макар че момичетата бяха доста раздърпани, разбра, че съвсем не са селски моми. Роклите им бяха твърде фини. Тръгна към тях бавно, защото не искаше да ги изплаши, а мъжете го последваха. Скоро девойките го забелязаха. Когато ги доближи, Тейър се почувства омаян от красотата на дребната блондинка.

— Здравейте, госпожици. — От усмивката й дъхът му секна. — Тази красота за булката ли я приготвяте?

— Да. Вие на сватбата ли отивате, сър?

Гита откри, че с лекота се усмихва на големия червенокос мъж, въпреки че се извисяваше много над нея от седлото на огромния си черен жребец.

— Точно така. Братовчед ми се жени утре.

Флиртувайки открито с двете девойки, Роджър попита:

— Ще стане ли гуляй, който си струва пътешествието?

— Определено трябва да стане, сър. — Разговорът водеше Гита, защото Маргарет беше онемяла от учудване. — Виното и бирата ще текат като пълноводна река. Храната е обилна и ненадмината на вкус. Музикантите ще свирят божествено. — Не можа да се сдържи и се изсмя на подробните си обяснения.

— Редно си е да е така, след като братовчед ми твърди, че се жени за ангела на Запада. — Дъхът на Тейър секна при звука на сладкия й звънлив смях.

— Ангел, така ли? — Гита погледна Маргарет, която беше излязла от вцепенението си дотолкова, че намигна. — Не мога да преценя. — Сграбчи ръката на Маргарет. — Ще ви видим в имението — извика тя и хукна, повличайки след себе си смеещата се Маргарет.

— Срамота е, че не можем да ги последваме. — Роджър погледна Тейър. — Това празненство става все по-обещаващо.

Тейър беше като омагьосан. Всяка частица от съществото му беше пленена от финото момиче с гъстата коса с цвят на слънчева светлина. В този кратък разговор тя му беше дала много повече от това, което беше получавал от момичетата с добро потекло от много години. Знаеше обаче, че тя няма да отиде по-далече. Не и с него. Започна да го обзема страх от предстоящото празненство. Внезапно почувства желание да избяга. Уйлям беше любимецът му сред малкото роднини, които имаше, и нямаше да позволи на една дребна девойка с големи сини очи да го отклони от сватбата на братовчед му.

— Малката блондинка много ти се усмихваше — каза Роджър, когато продължиха пътя си.

— Беше учтива, нищо повече. — Дръпна юздите и се понесе напред, прекъсвайки рязко разговора.

Роджър изпсува наум. Тейър беше много уверен в силата и ума си, почти до арогантност. Но когато се отнасяше за жени, загубваше всякаква увереност. Роджър смяташе, че виновна за това е лейди Елизабет Севийе. Според него Тейър се показа глупак, като се влюби в нея. Но пораженията, които тази вещица му нанесе, бяха неоспорими. Даже и да може да убеди приятеля си, че малката блондинка проявява интерес към него, това само ще го накара да си плюе на петите. Тейър беше фурия във всяка битка, но от една дребна високопоставена девойка можеше да се изплаши до смърт. И Елизабет беше хубава високопоставена девойка.

След като реши, че няма смисъл да спори, Роджър измърмори:

— Може би. Хайде да вървим да видим ангела на Уйлям. Ясно е, че на тази земя расте добра реколта.

Гита спря бесния си бяг, когато пред нея изникна силуетът на дома й. След малко дишането и на двете с Маргарет се уравновеси. В мълчаливо съгласие те се опитаха да приведат в ред външността си. Гита отбеляза мимоходом, че Маргарет се нуждае от много по-малко оправяне в сравнение с нея, и докато се почисти, доколкото можа, забеляза пристигането на рицарите, с които се бяха срещнали за кратко.

— Той въобще не прилича на Уйлям или на Робърт.

Гита въздъхна, докато наблюдаваше как големият червенокос мъж скача грациозно от седлото.

— Такива красиви очи!

— Да — въздъхна Маргарет, наблюдавайки рицаря, който яздеше до едрия червенокос. — Като трева, току-що поникнала и свежа.

— Зелени? Как можа да помислиш, че очите му се зелени? — смръщи се Гита, но разбра за кого говори Маргарет и се изкиска: — Ох, ох! Ето къде си се втренчила!

— Шт! Може да ни чуят. Кой тогава има хубави очи?

— Кой, големият червенокос мъж, разбира се.

— Големият червенокос мъж? Шегуваш се.

Гита почувства потребност да защити мъжа срещу удивлението на Маргарет, въпреки че не знаеше защо.

— Да, той има хубави очи. Красив цвят. Такъв мек, сладък кафяв.

— Сладък? За цвят не може да се каже, че е сладък.

Маргарет се почувства объркана и силно удивена. Някои от най-красивите рицари в страната бяха ухажвали Гита, но никога не я бяха развълнували. А сега след кратката среща с един огромен, силно червенокос и малко омачкан рицар момичето започна да мечтае за очите му.

— Не съм съвсем сигурна, наистина — отговори Гита. — И все пак думата „сладък“ ми харесва. — Въздъхна и тръгна към задната част на дома. — Е, хайде да се върнем пак при Робърт.

Маргарет я последва и попита:

— А какво мислиш за младия рицар със зелените очи?

Гита се замисли за миг, за да си припомни мъжа, за когото говореше Маргарет.

— Хубав е.

Думите отекнаха в съзнанието на Маргарет многократно, докато я обзе нещо като прозрение. И тъй като двете с Гита трябваше да се промъкват по задните стълбища на имението, за да стигнат незабелязано до стаите си, за радост, изплашеното й мълчание не беше забелязано. Когато Гита казваше за някой мъж, че е хубав, това беше просто израз на учтивост. Тя не влагаше нищо в думите си. Но ако наистина искаше да отличи някого, подбираше едно негово качество и го възхваляваше. След като бе живяла, заобиколена от някои от най-хубавите мъже на Англия, Гита реши да изкаже рядката си похвала на някакъв грамаден червенокос мъж с обветрено от битките лице. Когато влязоха в стаята й, Маргарет затвори вратата и се втренчи удивена в братовчедка си.

— Ах — изпуфтя Гита и седна на леглото, — в безопасност сме и, което е най-важното, не ни видяха. Мама щеше да се разстрои, ако ме беше хванала в такъв вид.

— Не изглеждаме чак толкова неблагоприлично.

— По подгъва на роклята ми има кал.

— О, да, това би хвърлило леля в паника. Какво ще правим с цветята? — Маргарет седна на леглото до Гита. — Венци за косите си?

— Чудесна идея. Ще си сложа венеца довечера, докато цветята са все още свежи и уханни. Ако останат още цветя, ще накараме слугинята да ги постави в младоженската стая. Много хубаво ще ароматизират въздуха.

Гита започна да подбира цветята, които й трябваха.

Седнала на леглото, и Маргарет направи същото.

— Какво толкова му хареса на онзи огромен червенокос рицар? — попита тя.

— Какво значение има? Утре се омъжвам за Робърт.

Гита не можа да прикрие леката горчивина в гласа си.

— Учудва ме, ако искаш да знаеш. Толкова много красиви млади мъже са полагали сърцата си в краката ти…

— Съмнявам се, че са го правили искрено, макар че ме обсипваха с долнокачествените си стихчета.

— Добре де, тогава да кажем, че са флиртували с теб. И всичко, което казваше за тях, ако въобще ти се говореше, беше, че са хубави. А сега се появява някакъв мъж на кон, който дори не е хубав. Ако се сравни с Уйлям, този рицар е направо грозен.

— Никога ли не ти се е случвало да погледнеш някого и да почувстваш, че искаш да му се усмихнеш ей така, без причина?

— Да, обикновено така се чувствам с бебетата. В тях има нещо, което поражда щастлива нежност у мен.

— Така се почувствах и аз, когато видях този мъж. Прииска ми се да се погрижа за него, да го накарам да се усмихне.

— Мъжете се грижат за жените — измърмори Маргарет, силно изумена. — Жените не могат да се грижат за тях.

— О, да, мъжете се бият, бранят, ръководят и вършат ред други работи. Знам това. Веднъж попитах татко дали жените наистина са създадени на тази земя само да раждат деца. Той каза, че не. Каза, че сме създадени, за да помагаме на мъжете да не забравят нежните и хубави неща в живота, да поддържаме техните чувства. Че трябва да облекчаваме пътя на мъжа, да го приласкаваме и да му осигуряваме убежище от света, когато той стане непоносимо суров.

— И ти поиска да направиш всичко това за този мъж?

— Да. Прииска ми се да изтрия бръчките на грижите от челото му, да накарам звучния му глас да се излее в смях — въздъхна Гита. — Но мястото ми не е при него. След по-малко от денонощие ще се омъжа за Робърт.

— А към него не чувстваш ли тези неща?

— Страхувам се, че не. Може би по-късно. Сега най-многото, което изпитвам, е желание да го нахокам, както правят другите с него.

— Това не е добре за брака ти.

— Е, бракът много често е такъв, какъвто сам си го направиш. — Гита се помести, за да види венеца си в огледалото. — Какво ще кажеш?

Маргарет прие промяната на темата, изтича до вратата, за да отвори на камериерката, после кимна:

— Много е хубав. Ще си го сложиш ли тази вечер?

— Да. А, Една! — Усмихна се на хубавичката млада камериерка. — Събра ли новини за последните пристигнали гости?

— Да, госпожице. Рижия дявол, така викат на оня високия. Рижия дявол и неговата свита от копелета.

— Много сурова оценка — смръщи се леко Гита.

— Ама е вярна. По-скоро вярна, отколкото не. Мъжът наистина е много рижав и говорят, че бил същински дявол в битките. Повечето от хората му са копелета — незаконни синове на благородни господа. Дали са им знания и умения, но са ги оставили без петак и без земя. Затова яздят с Рижия дявол и продават сабите си заедно с него. Говорят, че дори само появата му е достатъчна, за да спре битката. Врагът хуквал да бяга от него или веднага се предавал.

— Хубава вест, но се съмнявам Рижия дявол да е получил всичките си белези от масовото предаване на враговете — отбеляза Гита. — Какво се чува за него?

— Той е от Сейтънови, мисля. Неженен, безимотен, но богат на слава. Говори се, че джобът му не е съвсем празен.

— Не трябва да я насърчаваш да слухти и да дебне така — поклати неодобрително глава Маргарет.

— Тя така или иначе ще си го прави. Няма нужда да я насърчавам. Защо да не се възползвам от това? А какво ще кажеш за мъжа, който язди от дясната страна на Рижия дявол, Една?

— Гита! — простена Маргарет, неспособна да прикрие изчервяването си.

Като видя това, Гита й намигна:

— Хайде сега, признай си, че те гложди любопитство. Е, Една? Някакви новини за него?

Очите на Една проблеснаха в замечтан поглед.

— Ау, какъв мъж! Каква хубава усмивка има само! — въздъхна тя.

— Чуй само — промърмори Маргарет, — току-що пристигна и вече се е вторачил в слугините.

Гита направи усилие да потисне кикота си:

— Това ли е всичко, което знаеш за него, Една?

— Тцъ. И той не е женен. Всъщност мисля, че те повечето не са женени. Името му е Роджър. Сър Роджър. Тъй че и той е рицар, значи.

— Благодаря ти Една. Ще ни трябва вода за баня.

След като Една излезе, Гита се обърна и намигна на братовчедка си:

— Ето, това се казва новина, Маргарет — човекът не е женен.

— Да, и е флиртаджия. Някой похотлив негодник.

— Тцъ, тцъ — лицето на Гита доби тъжно изражение, — така да дамгосаш бедния човек само защото се усмихнал на една хубава прислужница! Страхувам се, че си много коравосърдечна, братовчедке.

— Аха, бедното момче. Стига си ме поднасяла. Този път няма да мине. Добре де, хубав е. Вярно, че сърцето ми трепва странно, когато го погледна. Но най-добре ще е да спра да мисля за него. Няма земя, навярно е и беден. Ако някога реши да си търси жена, няма да вземе някоя, която е в същото положение като него.

Гита усети как настроението й спада. Не можеше да приведе никакъв аргумент срещу тази тъжна истина. Даже и да можеше да измисли нещо, по-добре беше да го запази за себе си. Разбираше, че няма да направи услуга на Маргарет, ако подхранва у нея надежди, които ще се окажат фалшиви. Ако има благородно име, рицарят може да получи земя и пари чрез женитбата си и така да се сдобие с всичко, което му е отказано поради незаконния произход. И това ще надделее над всякакви емоционални връзки. Кесията и имотът винаги ще бъдат пред любовта. Това е житейски факт, който тя не можеше да отрече колкото и да го ненавиждаше.

Настроението й спадна още повече, когато си припомни, че това е решаващият фактор и за нейната собствена женитба. Сигурна беше, че баща й я обича, и въпреки това, когато се стигна до женитба, той и за миг не се замисли за сърдечните й вълнения. Мислеше единствено за произхода, имотите и парите на съпруга й. Интересуваше се само от това да бъде добре поставена в обществото и добре осигурена, а не и от прищевките на любовта. Ако тя се опита да предложи някакво друго решение, несъмнено ще я сметне за луда. И много други хора ще споделят това негово мнение.

Макар че се вълнуваше за бъдещето си, това все пак не беше най-голямата й грижа. Родителите й бяха открили любовта. Вярваше;че и тя ще има възможност да стори това. Ако пък любовта й убегне, би могла поне да постигне спокойствие. Упорито си повтаряше, че това е достатъчно.

Връщането на Една я извади от мрачните размисли. Започна да се приготвя за вечерните празненства. Повечето от гостите за сватбата бяха вече пристигнали и вечерта обещаваше да бъде приятна. Гита се насили да възвърне обичайното си настроение. Гостите очакваха да видят усмихната младоженка.

— Страхуваш ли се от това, което ще стане? — зададе малко странния си въпрос Маргарет, докато си помагаха една на друга да се облекат.

— Малко. Най-много ме е страх, че ще трябва да топля леглото на съпруга си.

— От дамата не се очаква да харесва това.

— Често го повтарят. Но ако е истина, защо жените си намират любовници? Мисля, че ни говорят така, за да ни опазят целомъдрени. Няма значение — повдигна рамене Гита. — Аз не търся непременно забавление. Просто не искам да бъда отвратена. Ако бог ме дари с дълъг живот, голяма част от него ще прекарам в леглото на съпруга си. Представи си какъв тормоз ще е, ако открия, че не мога да понасям това.

— Кое точно мислиш, че може да бъде отблъскващо?

— Не знам точно. Казах ти, мама не беше много ясна.

— Сигурно все пак си прозряла нещо от приказките й?

— Става въпрос за нещо, което се намира между краката на мъжа. Той ще ми направи нещо с него. И става въпрос за това, което се намира между моите крака. Но не можах да разбера как точно се свързват двете неща. — Гита се изчерви и се втренчи в прислужницата си Една, която избухна в зле прикрит кикот. — Може би Една ще разсее мъглата.

— О, не, госпожице! Това не е моя работа — каза тя, оттегляйки се към вратата, след като кикотът й внезапно спря.

С бързи стъпки Гита прегради изхода с тялото си.

— Една, ще ме изпратиш ли в брачното ложе в пълно неведение? Никога няма да спомена, че си говорила с мене за брачната нощ. Всички ще мислят, че мама е била по-ясна, отколкото всъщност беше.

— Страхувам се, че знам само груби думи, които не са за вашите уши.

— Ушите ми ще оцелеят. Една, най-добре е да проговориш. Няма да напуснеш тази стая преди това. Можеш ли да отречеш, че най-добре за мене е да знам за какво става дума?

След миг Една кимна с глава. С много фъфлене и изчервяване тя разказа на Гита точно какво ще се случи през брачната нощ. Когато свърши, дълго време Гита не можа да отвори уста. Накрая тихо измърмори някакви думи на благодарност и пусна прислужницата да излезе от стаята. Като затвори вратата след нея, тя се опря о тежкото дърво:

— Е, добре, вече не съм в неведение.

— Сега страхуваш ли се?

— Не знам, Маргарет. Може би така е най-добре — въздъхна и поклати глава. — Наистина се чувствам по-добре сега, като знам. Едно нещо само ме плаши.

— И какво е то?

— Че ще започна да мисля прекалено много как ще стане това с Робърт.