Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (8)

Глава осма
Сватбата

На другия ден в три следобед Хари, Рон, Фред и Джордж стояха пред огромния бял шатър в овощната градина и чакаха сватбарите. Хари беше глътнал конска доза многоликова отвара и сега беше двойник на червенокосо мъгълче от съседното село Отъри Сейнт Кечпоул, от което Фред беше откраднал с призоваваща магия няколко косъма. Според плана Хари щеше да бъде представен като „братовчеда Барни“ с надеждата, че няма да бие на очи сред множеството роднини на семейство Уизли.

И четиримата стискаха плана с разпределението на местата, така че да заведат гостите на отредените им столове. Един час преди това бяха пристигнали цяла тълпа келнери в бели мантии заедно с оркестър със златисти сака и всички тези магьосници сега се бяха разположили под едно дърво наблизо: Хари виждаше как оттам на синьо облаче се носи дим от лули.

Зад Хари бяха входът на шатъра и редиците крехки златисти столове вътре, наслагани от двете страни на дълъг морав килим. Около подпорите на гирлянди бяха наплетени бели и златни цветя. Точно над мястото, където не след дълго Бил и Фльор щяха да станат мъж и жена, Фред и Джордж бяха закачили огромна връзка златисти балони. Отвън пеперудите и пчелите кръжаха лениво над тревата и живия плет. Хари не се чувстваше особено добре. Мъгълчето, чиято външност бе приел, беше малко по-дебело и в разгара на летния ден на Хари му беше горещо в тясната парадна мантия.

— Когато тръгна да се женя — оповести Фред, като подръпна яката на своята мантия, — няма да се занимавам с всички тия дивотии. Можете да дойдете облечени както си искате, а докато всичко приключи, ще направя на мама магия за пълно тяловкочанясване.

— Сутринта мама беше горе-долу поносима — напомни Джордж. — Е, поплака си, че Пърси го нямало, но на кого ли е притрябвал? Ау, стегнете се… вижте, задават се!

В далечния край на двора сякаш отдън земя един по един изникваха фигури в ярки дрехи. За броени минути се подреди цяло шествие, което запъпли като змия през градината към шатъра. По шапките на магьосниците имаше екзотични цветя и птички, на които бяха направени заклинания да пърхат, по вратовръзките на мнозина от вълшебниците проблясваха скъпоценни камъни, развълнуваната олелия ставаше все по-силна и заглуши звука от пчелите, щом множеството наближи шатъра.

— Страхотно, стори ми се, че мернах няколко братовчедки вийли — заяви Джордж и изви врат, за да вижда по-добре. — Трябва да им помогнем да разберат нашите английски обичаи. Аз ще имам грижата…

— Къде си се разбързал, господин Безухов — подвикна Фред и след като се стрелна покрай тълпата застаряващи вещици, оглавили шествието, каза: — Ето ме и мен… permenttez-moi^[1] да assister vous^[2] — на две красиви млади французойки, които се изкикотиха и му позволиха да ги отведе вътре.

Джордж беше оставен да се занимава със застаряващите вещици, а Рон се зае със стария колега на господин Уизли от министерството Пъркинс, докато на Хари му се паднаха двойка недочуващи старци.

— Здрасти! — каза познат глас, когато той отново излезе от шатъра и завари най-отпред на опашката Тонкс и Лупин. За специалния случай Тонкс се беше изрусила. — Артър ни каза, че си къдравото момче. Извинявай за снощи — добави тя през шепот, докато Хари ги водеше по пътеката между столовете. — Сега в министерството има силни антивърколашки настроения и решихме, че присъствието ни едва ли ще ти бъде от полза.

— Не се притеснявай, разбирам — отговори Хари по-скоро на Лупин, отколкото на Тонкс.

Той му се усмихна бегло, ала когато двамата се обърнаха, Хари забеляза, че лицето му отново се набраздява от угрижени бръчки. Не проумяваше каква може да е причината, но сега нямаше време да се занимава с това — Хагрид беше всял известен смут. Не беше разбрал къде го праща Фред и се беше разположил не на разширения и подсилен с магия стол, сложен специално за него отстрани до последния ред, а на пет стола, които сега приличаха на купчина златни кибритени клечки.

Докато господин Уизли отстраняваше щетите и Хагрид се извиняваше с викове на всеки, готов да го слуша, Хари забърза обратно към входа, където завари Рон лице в лице с магьосник с изключително ексцентричен вид. Леко кривоглед, с дълга до раменете бяла коса, рехава като захарен памук, с шапка с пискюл, който се клатушкаше пред носа му, и с мантия с жълтъчен цвят, от който те заболяваха очите. Върху златната верига около врата му блещукаше странен символ, нещо като триъгълно око.

— Ксенофилиус^[3] Лъвгуд — представи се официално и протегна ръка на Хари, — ние с дъщеря ми живеем отвъд хълма и семейство Уизли — големи добряци — бяха така мили да ни поканят. Но ти сигурно познаваш моята Луна? — попита той Рон.

— Да — потвърди момчето. — Тя не е ли с вас?

— Позабави се в прекрасната ви малка градина, за да поздрави гномчетата, каква прелест, там направо гъмжи от тях! А малцина магьосници си дават сметка, че можем да научим доста от мъдрите гномчета — или, ако трябва да ги назова с правилното им име, от гномусите градинарикуси.

— Нашите наистина знаят какви ли не страхотни ругатни — съгласи се Рон, — но според мен са ги научили от Фред и Джордж.

Точно когато той заведе цяла тумба вълшебници вътре в шатъра, дотича и Луна.

— Здрасти, Хари! — поздрави тя.

— Ъъъ… аз се казвам Барни — смути се той.

— О, и това ли сте променили? — попита безгрижно Луна.

— Ти как разбра?

— О, от изражението ти — поясни момичето.

Подобно на баща си, и Луна беше облечена в яркожълта мантия, в допълнение на която си беше забола в косата голям слънчоглед. След като човек посвикнеше с такава яркост, общото впечатление беше доста приятно. Ако не друго, поне на ушите на Луна този път не се поклащаха репички.

Ксенофилиус беше погълнат от разговора си с някакъв свой познат и пропусна думите, разменени между Луна и Хари. След като се сбогува с магьосника, той се обърна към дъщеря си, която вдигна пръст и възкликна:

— Виж, татко… едно от гномчетата ме ухапа!

— Прекрасно! Гномската слюнка е изключително полезна — заяви господин Лъвгуд, а после сграбчи протегнатия пръст на Луна и огледа следите от зъбки, от които течеше кръв. — Луна, любов моя, ако днес усетиш, че у теб се заражда талант — например неочакван порив да пееш оперни арии или да рецитираш на езерянски, — не го потискай! Нищо чудно градинарикусите да са ти вдъхнали дарба!

Рон, който беше тръгнал в другата посока, ги подмина и прихна.

— Нека Рон си се смее — заяви ведро Луна, докато Хари я водеше заедно с Ксенофилиус към местата им, — но баща ми е изследвал най-задълбочено магията на градинарикусите.

— Виж ти! — възкликна Хари, който отдавна беше решил да не оспорва чудатите схващания на Луна и на баща й. — Все пак сигурна ли си, че не искаш да сложиш нещо на раната от ухапване?

— О, няма нужда — отвърна Луна и засмука отнесено пръста си, докато оглеждаше от глава до пети Хари. — Изглеждаш страхотно. Казвах му на татко, че повечето гости вероятно ще са с парадни мантии, ама той е убеден, че на сватба се ходи в дрехи в слънчеви цветове — за късмет.

Тя се понесе бавно след баща си точно когато Рон се появи отново заедно с грохнала вещица, която здраво се държеше за ръката му. С орловия си нос, зачервените по краищата очи и окичената с пера розова шапка приличаше на зло фламинго.

— … и косата ти, Роналд, е прекалено дълга, за малко да те сбъркам с Джиневра. В името на Мерлин, с какво се е издокарал Ксенофилиус Лъвгуд? Прилича на омлет. А ти кой си? — излая тя на Хари.

— А, да, лельо Мюриъл, това е братовчедът Барни.

— Поредният Уизли? Развъждате се като гномчета. Хари Потър не е ли тук? Надявах се да се запозная с него. Мислех, че ти е приятел, Роналд, или само си се хвалел?

— Не… той не можа да дойде.

— Хм. Намерил си е някакво оправдание, нали? Значи не е чак толкова безмозъчен, колкото изглежда на снимките в печата. Тъкмо обяснявах на невестата как да носи моята тиара — изкрещя тя на Хари. — Таласъмска изработка, предава се в рода ми от векове. Момичето е хубавичко, ама си е французойка. Така, такааа, я ми намери едно хубаво местенце, Роналд, аз съм на сто и седем години, не бива да стоя дълго права.

Докато минаваше покрай Хари, Рон го изгледа многозначително и известно време не се появи — когато изникна отново при входа, Хари вече беше настанил още десетина души по местата им. Сега шатърът беше почти пълен и за пръв път отвън нямаше опашка.

— Тая Мюриъл си е истински кошмар — сподели Рон, докато бършеше с ръкав челото си. — Преди идваше на всяка Коледа, но после, слава Богу, се обиди, защото Фред и Джордж й сложиха под стола на вечеря торова бомбичка. Татко все повтаря, че ги е махнала от завещанието си… чудо голямо, на тях изобщо не им пука, с тези темпове накрая ще станат най-големите богаташи в рода… Ауу! — възкликна той и запремига срещу Хърмаяни, която бързаше към тях. — Изглеждаш страхотно!

— Пак ли се изненада? — напомни неговата шега Хърмаяни и се усмихна. Беше облечена в ефирна светлолилава рокля с обувки на високи токове в същия цвят, косата й беше пригладена и лъскава. — Леля ти Мюриъл не е на това мнение, току-що я срещнах горе, докато даваше на Фльор тиарата. Викна „Я, това да не е мъгълокръвната?“, а след това подметна: „Лоша стойка и кльощави глезени.“

— Не го приемай лично, тя е груба с всички — успокои я Рон.

— За Мюриъл ли говорите? — попита Джордж, който беше изникнал отново заедно с Фред от шатъра. — Да, току-що ми каза, че ушите ми стърчали. Дърта вещица. Все пак жалко че старият чичо Билиус не е с нас, по сватбите си правеше страхотни майтапи.

— Онзи, който е видял Злия Грим и след двайсет и четири часа умрял? — полюбопитства Хърмаяни.

— Същият, към края си беше доста особен — съгласи се Джордж.

— Но преди да превърти, беше душата на компанията — напомни Фред. — Изгълтваше до дъно цяла бутилка огнено уиски, после изтичваше на дансинга, запретваше мантията си и започваше да вади букети от…

— Да, явно е бил страшно обаятелен — подметна Хърмаяни, а Хари се запревива от смях.

— Но неясно защо беше останал стар ерген — допълни Рон.

— Чудно защо ли…

Смяха се толкова дълго, че забелязаха късно появилия се гост — младеж с тъмна коса, дълъг гърбав нос и гъсти черни вежди, — чак когато той връчи на Рон поканата си и каза, без да сваля очи от Хърмаяни:

— Изглеждаш страхотно!

— Виктор! — изписка тя и изпусна мънистената чантичка, която издаде силен трясък, несъответстващ на размерите й. Хърмаяни поруменя и докато се навеждаше да я вдигне, каза: — Не знаех, че и ти… майко мила… прекрасно е, че си тук… Как си?

Ушите на Рон отново бяха почервенели до мораво. След като се взря в поканата на Крум, сякаш не вярваше и на дума в нея, той попита прекалено високо:

— Как така и ти си тук?

— Фльор ме покани — вдигна вежди Крум.

Хари, който нямаше за какво да му се сърди, се ръкува с него, после реши, че ще бъде благоразумно да го дръпне по-надалеч от Рон, и предложи да го заведе до мястото му.

— Твоят приятел не се радва, че ме вижда — отбеляза Крум, след като влязоха във вече препълнения шатър. — Или ти е роднина? — допълни въпросително, като се взря в къдравата червена коса на Хари.

— Братовчед — изпелтечи той, но Крум вече не го слушаше.

Появата му беше предизвикала вълнение, особено сред братовчедките вийли — нали беше прочут състезател по куидич. Докато хората още извиваха вратове, за да го разгледат по-хубаво, по пътеката между столовете забързаха Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж.

— Време е да сядаме — обясни Фред на Хари, — иначе невестата ще ни помете.

Хари, Рон и Хърмаяни се настаниха на втория ред, зад Фред и Джордж. Хърмаяни още беше доста румена, а ушите на Рон пак бяха морави. След малко той изшушука на Хари:

— Видя ли го, пуснал си е, моля ти се, някаква тъпа брадичка!

Хари изсумтя безгрижно.

В горещия шатър витаеше трепетно очакване и над всеобщото шушукане от време на време се чуваха изблици на превъзбуден смях.

По пътеката между столовете тръгнаха господин и госпожа Уизли, които се усмихваха и махаха на роднините — госпожа Уизли беше облечена в нова-новеничка аметистова мантия и беше с шапка в същия цвят.

След миг отпред в шатъра застанаха Бил и Чарли и двамата в парадни мантии с големи бели рози в бутониерите, а Фред свирна и братовчедките вийли се изкикотиха в хор. После множеството притихна и сякаш от златистите балони зазвуча музика, която се засили.

— Оооо! — възкликна Хърмаяни, след като се завъртя кръгом на стола, за да вижда входа.

От насъбралите се магове и вълшебници се изтръгна дружно мощно ахване, когато на пътеката между столовете се появиха господин Делакор и Фльор: младоженката сякаш се рееше, а баща й подскачаше напето и грееше. Фльор беше облечена в булчинска рокля със съвсем изчистена кройка и сякаш излъчваше силно сребристо сияние. Светлината й обикновено засенчваше всички наоколо, а сега правеше по-красив всеки, върху когото паднеше. В златистите си рокли Джини и Габриел бяха по-хубави от всякога, а щом Фльор застана до Бил, той доби вид сякаш никога не се е срещал с Фенрир Грейбек.

— Госпожи и господа — изтананика леко напевен глас и Хари с изненада видя същия дребен магьосник с коса, събрана на снопчета, който беше държал прощалното слово на погребението на Дъмбълдор, а сега стоеше пред Бил и Фльор. — Днес сме тук, за да ознаменуваме съюза между две верни души…

— Да, да, добре че е тиарата ми да замаже положението — пошушна леля Мюриъл така, че да я чуят всички. — Но трябва да отбележа, че деколтето на Джиневра е прекалено дълбоко.

Джини се обърна ухилена, намигна на Хари и побърза отново да застане с лице напред. В мислите си той се отдалечи доста от шатъра и се върна в следобедите, които беше прекарал с Джини в усамотени кътчета на училищния парк. Струваше му се, че оттогава е минало страшно много време, а и те винаги му бяха изглеждали прекалено хубави, за да са истина, сякаш крадеше бляскави часове от живота на нормален човек, човек без мълниевиден белег върху челото…

— Уилям Артър, взимаш ли Фльор-Изабел за…

На предния ред госпожа Уизли и госпожа Делакор хлипаха тихо в дантелените си кърпички. Тръбните звуци от дъното на шатъра възвестяваха на всички, че Хагрид е извадил една от кърпите си с размери на покривка за маса. Хърмаяни се извърна и озари с усмивка Хари — и нейните очи бяха пълни със сълзи.

— В такъв случай ви обявявам за мъж и жена, докато смъртта ви раздели.

Магьосникът с коса на снопчета вдигна магическата си пръчка високо над главите на прегърнатите Бил и Фльор и над тях се посипа дъжд от сребърни звезди, които се завъртяха около телата им. Когато Фред и Джордж дадоха тон за ръкопляскания, златистите балони горе се пукнаха и от тях изхвърчаха и запърхаха райски птици и мънички златни звънчета, които добавиха към олелията своите песни и звънтеж.

— Госпожи и господа! — провикна се магьосникът с коса на снопчета. — Станете, ако обичате!

Всички се изправиха на крака, леля Мюриъл замърмори на висок глас, а мъжът замахна с магьосническата си пръчка. Столовете се издигнаха леко във въздуха, брезентовите стени на шатъра изчезнаха и гостите се озоваха под сенник на златни подпори, с прекрасна гледка към окъпаната в слънце овощна градина и провинциалния пейзаж наоколо. После в средата изникна езерце разтопено злато, което се преобрази в лъскав дансинг, столовете във въздуха се разположиха около масички с бели покривки, които се приземиха меко, а музикантите в златисти сака се устремиха към естрадата.

— Жестоко! — одобри Рон, когато от всички страни изникнаха келнери: някои бяха със сребърни подноси с тиквен сок, бирен шейк и огнено уиски, други едва крепяха купчините сладки и сандвичи.

— Редно е да отидем и да им честитим — каза Хърмаяни и застана на пръсти, за да види къде точно са Бил и Фльор сред множеството сватбари, отишли да ги поздравят.

— Има време, ще им честитим по-късно — сви рамене Рон, като грабна от минаващия поднос три бирени шейка и подаде един на Хари. — Хайде, Хърмаяни, дай да седнем някъде… не там! Само не при Мюриъл…

Като поглеждаше наляво и надясно, Рон ги поведе през празния дансинг и Хари беше сигурен, че приятелят му се озърта за Крум. Докато стигнат до другия край на сенника, повечето маси бяха заети: най-празна беше масата, където Луна седеше сама.

— Нали нямаш нищо против да седнем тук? — попита Рон.

— Нямам, нямам — каза тя щастлива. — Татко току-що отиде да поднесе на Бил и Фльор подаръка ни.

— Какъв е — запаси от стражеви корени, които да им стигнат за цял живот? — подметна Рон.

Хърмаяни се нацели да го изрита под масата, но улучи не него, а Хари. Със сълзи от болка в очите Хари няколко секунди не беше в състояние да следи разговора.

Оркестърът беше започнал да свири. Бил и Фльор излязоха първи на дансинга под бурни ръкопляскания, подир малко и господин Уизли поведе натам госпожа Делакор, последваха ги госпожа Уизли с бащата на младоженката.

— Обичам я тази песен — заяви Луна, заклати се в такт с мелодията, която наподобяваше валс, и след няколко секунди се изправи и отиде с плавна стъпка на дансинга, където започна да се върти съвсем сама на място със затворени очи и разперени ръце.

— Страхотна е, нали? — възхити се Рон. — Няма грешка.

Ала в миг усмивката угасна върху лицето му: на освободеното от Луна място се разположи Крум. Хърмаяни поруменя явно от вълнение, този път обаче Крум не беше дошъл да й прави комплименти. Той попита свъсен:

— Кой е онзи мъж в жълто?

— Това е Ксенофилиус Лъвгуд, баща на една наша приятелка — отговори Рон. От заядливия му тон се разбра, че въпреки недвусмислената провокация няма да допусне да се присмиват на Ксенофилиус. — Ела да танцуваме — рязко добави той към Хърмаяни.

Тя се стъписа, но й стана и приятно и се изправи от стола: двамата се скриха във все по-голямата навалица на дансинга.

— Ха, значи той ходи с нея, така ли? — за миг се разсея Крум.

— Хм… нещо такова — потвърди Хари.

— А ти кой си?

— Барни Уизли.

Двамата се ръкуваха.

— Ти, Барни… познаваш ли го добре този тип Лъвгуд?

— Не, днес се запознах с него. Защо?

Крум яростно загледа над чашата как Ксенофилиус си бъбри с няколко вълшебници от другата страна на дансинга.

— Защото ако не беше гост на Фльор, щях незабавно да му обявя дуел заради този мръсен знак върху гърдите му.

— Знак ли? — учуди се Хари и също се извърна към Ксенофилиус. Странното триъгълно око грееше върху гърдите му. — Защо? Какво му е на знака?

— Гринделволд. Това е знакът на Гринделволд.

— Гриндълуолд ли… черния магьосник, когото Дъмбълдор е победил?

— Същият.

Крум раздвижи челюст, все едно дъвчеше, после каза:

— Гринделволд е убил мнозина, например дядо ми. Във вашата държава никога не е бил силен, защото, ако се вярва на хората, се е страхувал от Дъмбълдор… и с основание, като знаем какъв е бил краят му. Но това тук… — посочи той с пръст Ксенофилиус. — Това е неговият символ, познах го веднага: Гринделволд го е издълбал върху една стена в „Дурмщранг“, докато е учил там. Имаше малоумници, които го прерисуваха върху учебниците и дрехите си, искаха да стряскат, да привличат вниманието… после обаче ние, които имаме роднини, избити от Гринделволд, им дадохме добър урок.

Крум изпука застрашително с кокалчетата на пръстите си и пак изгледа злобно Ксенофилиус. Хари беше озадачен. Струваше му се направо невероятно бащата на Луна да е сред привържениците на черната магия, а и явно никой друг наоколо не беше разпознал триъгълната фигура, подобна на руна.

— Ти… ъъъ… сигурен ли си, че е на Гриндълуолд?

— Аз не греша — хладно отсече Крум. — Минавал съм няколко години покрай този знак, познавам го добре.

— Е, напълно възможно е Ксенофилиус изобщо да не знае какво означава символът. Всички в семейство Лъвгуд са си… особняци. Нищо чудно да го е взел отнякъде и да е решил, че е напречно сечение на нагънаторог шнорхелоподобен квакльо.

— Напречно сечение на какво?

— Не знам какво точно представляват, но Ксенофилиус и дъщеря му явно ходят по време на почивката си да ги търсят… — Хари усети, че не се справя добре с обяснението за Луна и баща й. — Ето я — посочи той Луна, която продължаваше да танцува и да размахва ръце около главата си, сякаш гони комари.

— Защо прави това? — учуди се Крум.

— Сигурно отпъжда някой хаплив бръмбазък — отговори Хари, разпознал симптомите.

Крум явно се чудеше дали момчето не го взима на подбив. Извади от мантията магическата си пръчка и заканително заудря с нея по бедрото си — от върха й се разлетяха искри.

— Грегорович! — каза на висок глас мнимият Барни и Крум трепна, но Хари не му обърна внимание, защото беше много развълнуван — при вида на магическата пръчка на Крум си спомни как преди Тримагическия турнир Оливандър я бе взел и я оглеждаше внимателно.

— Какво за него? — с подозрение попита Крум.

— Той е майстор на магически пръчки!

— Знам — отсече Крум.

— Изработил е и твоята! Затова си и помислих… куидич…

Крум го гледаше с все по-големи съмнения.

— Откъде знаеш, че пръчката ми е изработена от Грегорович?

— Ами… май четох някъде — започна да увърта Хари. — В списание на феновете — започна да импровизира напосоки и Крум като че се поуспокои.

— Не помня да съм обсъждал някога с феновете магическата си пръчка — каза той.

— Е… ъъъ… и къде е сега Грегорович?

Крум беше озадачен.

— Престана да работи преди няколко години. Аз съм един от последните, които си купиха магическа пръчка от Грегорович. Неговите са най-добри… но знам, че вие, британците, предпочитате Оливандър.

Хари не отговори. Престори се, че и той като Крум гледа танцуващите, а всъщност беше погълнат от мислите си. Значи Волдемор издирваше прочут майстор на магически пръчки и Хари скоро се досети за причината: със сигурност го търсеше заради онова, което пръчката на Хари беше направила вечерта, когато Волдемор го беше преследвал в небето.

Пръчката от бодлива зеленика и перо от феникс беше победила взетата назаем пръчка — нещо, което Оливандър явно не е очаквал или разбрал. Дали Грегорович не знаеше повече от него? Дали наистина беше по-голям майстор от Оливандър и беше посветен в тайни, за които англичанинът дори не знаеше?

— Това момиче е много красиво — отбеляза Крум и върна Хари на земята, защото сочеше Джини, която тъкмо се беше присъединила към Луна. — И тя ли ти е роднина?

— Да — отвърна внезапно подразнен Хари, — и със сигурност ходи с един. Голям ревнивец. Едър такъв. По-добре да не му се изпречваш на пътя.

Крум изсумтя.

— Какъв е смисълът да си световноизвестен куидичен състезател, щом всички красиви момичета вече са заети?! — възкликна той, после изпи до дъно каквото имаше в бокала и се изправи.

Тръгна нанякъде, а Хари си взе сандвич от един минаващ сервитьор и заобиколи по края претъпкания дансинг. Искаше да намери Рон и да му каже за Грегорович, но той танцуваше с Хърмаяни чак в средата на дансинга. Хари се облегна на една от златните подпори, загледа Джини, която сега танцуваше с приятеля на Фред и Джордж Лий Джордън, и се опита да не се вкисва заради обещанието, което е дал на Рон.

Никога досега не беше ходил на сватба и не можеше да определи по какво магьосническите се различават от мъгълските, макар и да беше почти сигурен, че на мъгълските няма сватбена торта с два захарни феникса отгоре, които след разрязването й политнаха, и бутилки шампанско, които си се носят сами из навалицата, без да ги държи никой. Започна да се свечерява, под навеса, където сега светеха реещи се златни фенери, се появиха нощни мушици и веселбата ставаше все по-неудържима. Фред и Джордж отдавна се бяха скрили в мрака заедно с две братовчедки на Фльор, а Чарли, Хагрид и някакъв набит вълшебник с морава шапка с плоско дъно и обърната нагоре периферия пееха в един ъгъл „Одо героят“.

Хари тръгна из множеството, за да избяга от един пиян вуйчо на Рон, който се чудеше дали той не му е син, и зърна възрастен магьосник, седнал сам на една от масите. С облака бяла коса приличаше по-скоро на старо глухарче и си беше сложил прояден от молците фес. Хари го познаваше смътно отнякъде и като се позамисли, си спомни, че това е Елфиъс Дож от Ордена на феникса, който беше написал материала в памет на Дъмбълдор.

Момчето отиде при него.

— Може ли да седна при вас?

— Ама разбира се, разбира се! — отвърна Дож.

Гласът му беше доста писклив и хриплив. Хари се наведе към него.

— Аз съм Хари Потър, господин Дож.

Старецът зяпна от учудване.

— Скъпо момче! Артър ми каза, че си тук, но преобразен… толкова се радвам, за мен е такава чест! — Обзет от трепетна нервна радост, Дож сипа на Хари бокал шампанско. — Канех се да ти пиша — пошушна старецът, — след Дъмбълдор… какъв ужас… и за теб, сигурен съм…

Мъничките очи на Дож изведнъж плувнаха в сълзи.

— Четох вашата статия в негова памет в „Пророчески вести“ — каза Хари. — Дори не подозирах, че толкова добре сте се познавали с професор Дъмбълдор.

— По-добре от всички други — потвърди Дож, докато бършеше с една салфетка очите си. — Със сигурност го познавам най-отдавна, ако не броим Абърфорт… а кой знае защо, хората никога не броят Абърфорт.

— Понеже стана дума за „Пророчески вести“… не знам, господин Дож, видяхте ли…

— О, наричай ме Елфиъс, скъпо момче!

— Та не знам, Елфиъс, видяхте ли интервюто, което Рита Скийтър е дала за Дъмбълдор.

Лицето на стареца пламна от гняв.

— О, да, Хари, видях го. Тази жена, или по-точно хищница, постоянно ми додяваше да разговарям с нея. Срам, не срам, ще си призная, че се държах доста грубо, нарекох я нахална жаба, което, както вероятно си забелязал, се увенча с клевети за душевното ми здраве.

— Та в интервюто — продължи Хари — Рита Скийтър намеква, че на младини професор Дъмбълдор се е занимавал с черна магия.

— Не вярвай и на дума от това! — извика веднага Дож. — На нито дума! Нека нищо не помрачава спомените ти за Албус Дъмбълдор.

Хари се взря в угриженото му измъчено лице и усети не успокоение, а отчаяние. Нима Дож наистина смяташе, че е толкова лесно и Хари може просто да предпочете да не вярва? Нима не разбираше, че той има нужда да бъде сигурен, да знае всичко?

Дож вероятно долови вълненията му, защото побърза да каже с разтревожен вид:

— Хари, Рита Скийтър е ужасна…

Думите му обаче беше прекъснати от писклив кикот.

— Рита Скийтър ли? О, аз пък си я обичам, винаги я чета!

Хари и Дож погледнаха нагоре и видяха леля Мюриъл, надвесена с шапката си с подскачащи пера и с бокал шампанско в ръката.

— Написала е книга за Дъмбълдор, знаете ли?

— Здравей, Мюриъл — поздрави Дож. — Да, тъкмо обсъждахме…

— Ей, ти там! Дай ми стола си, аз съм на сто и седем години!

Поредният червенокос братовчед от рода Уизли скочи възмутен, а леля Мюриъл завъртя с изненадваща сила стола и се разположи между Дож и Хари.

— Здрасти отново, Бари, или както там се казваше — рече тя на Хари. — Та какво обясняваше, Елфиъс, за Рита Скийтър? Знаеш ли, че е написала биография на Дъмбълдор? Изгарям от нетърпение да я прочета, дано не забравя да я поръчам от „Флориш и Блотс“!

При тези думи Дож се стегна съвсем, докато леля Мюриъл изпи на един дъх бокала и щракна с кокалести пръсти на келнера да й донесе още. Отпи поредната юнашка глътка шампанско, оригна се и после заяви:

— И не ме зяпайте като препарирани жаби! Преди Албус да стане толкова уважаван, уважаем и така нататък, за него се носеха доста странни слухове.

— Безпочвено заяждане — отсъди Дож и отново стана червен като репичка.

— Не съм и очаквала да чуя друго от теб, Елфиъс — изкиска се леля Мюриъл. — Направи ми впечатление, че в онзи материал в негова памет много ловко заобикаляш някои парливи въпроси.

— Много съжалявам, че мислиш така — отвърна още по-студено Дож. — Уверявам те, писал съм от сърце.

— О, всички знаем, че боготвореше Дъмбълдор, няма да се учудя, ако още го мислиш за светец, нищо че се разбра как се е отнасял с безмощната си сестра!

— Мюриъл! — възкликна старецът.

В гърдите на Хари се прокрадна хлад, който нямаше нищо общо с леденостуденото шампанско.

— В какъв смисъл? — попита той старицата. — Кой казва, че сестра му е била безмощна? Мислех, че е била болна.

— Грешно си мислил, нали, Бари! — рече леля Мюриъл, възхитена от впечатлението, което е произвела. — Пък и ти откъде би могъл да знаеш? Всичко това, драги мой, е станало много години преди ти дори да си бил заченат и истината е, че ние, които сме били живи тогава, не сме и подозирали какво всъщност се разиграва. Затова чакам с нетърпение да разбера до какво се е добрала оная Скийтър. Дъмбълдор доста дълго държа устата на тая своя сестра запушена.

— Не е вярно! — изхриптя Дож. — Изобщо не е вярно!

— Никога не ми е споменавал, че сестра му е безмощна — каза Хари, без да се замисля, все още скован от вътрешен студ.

— И защо, интересно ми е, да ти го споменава? — изкряка Мюриъл и се олюля леко на стола, докато се опитваше да съсредоточи поглед върху Хари.

— Според мен причината Албус да не говори изобщо за сестра си е повече от ясна — подхвана Елфиъс с прегракнал от вълнение глас. — Беше направо смазан от смъртта й…

— Защо никой не я е виждал, Елфиъс? — изграчи старицата. — Защо половината от нас дори не подозираха за съществуването й, докато не изнесоха ковчега от къщата и не й направиха погребение? Къде беше тоя твой светец Албус, докато Ариана е стояла заключена в мазето? Показваше в „Хогуортс“ колко е неотразим, а нехаеше какво става в собствения му дом!

— В какъв смисъл „заключена в мазето“? — попита Хари.

Дож изглеждаше сломен. Леля Мюриъл отново се изкиска и отговори на Хари:

— Майката на Дъмбълдор беше ужасно женище, направо ужасно. Мъгълокръвна, макар че, доколкото подочух, се преструвала на друго…

— Изобщо не се е преструвала! Кендра беше прекрасна жена — нещастно прошепна Дож, но леля Мюриъл не му обърна внимание.

— Горда и много властна, вещица, която би предпочела да умре, но да не роди безмощна…

— Ариана не е била безмощна — изхриптя Дож.

— Това го твърдиш ти, Елфиъс, но я ми обясни тогава защо не е отишла да учи в „Хогуортс“! — възкликна бабката. Тя се извърна отново към Хари. — По наше време безмощните често ги криеха. Но да се стигне чак дотам да затворят малко момиченце в къщата и да се правят, че то изобщо не съществува…

— Аз ще ти кажа, нещата са съвсем различни — намеси се пак Дож, ала леля Мюриъл продължаваше словесната атака, все така извърната към Хари.

— Безмощните обикновено ги пращаха в мъгълски училища и ги насърчаваха да остават в обществото на мъгълите… много по-великодушно, отколкото да се опитваш да ги вместваш в света на магьосниците, където винаги ще бъдат хора второ качество. Но Кендра Дъмбълдор, естествено, не би допуснала за нищо на света дъщеря й да ходи на мъгълско училище…

— Ариана си беше болнава — възрази вече съвсем отчаян Дож. — Здравето й винаги е било разклатено, не й позволяваше да…

— Да излиза от къщата ли? — изграчи Мюриъл. — Въпреки това не е била заведена в „Свети Мънго“, не е викан и лечител, който да я прегледа!

— Наистина, Мюриъл, ти пък откъде знаеш дали…

— За твое сведение, Елфиъс, по онова време братовчед ми Ланселот беше лечител в „Свети Мънго“ и под най-строга тайна съобщи на семейството ми, че Ариана изобщо не е била забелязвана там. Според Ланселот това си било изключително подозрително!

Дож беше на път да се разплаче. Леля Мюриъл, която очевидно се забавляваше невероятно, щракна с пръсти да й донесат още шампанско. Вцепенен, Хари си спомни как навремето семейство Дърсли го държаха затворен, как го заключваха и го криеха само заради престъплението, че е магьосник. Дали сестрата на Дъмбълдор не е била сполетяна от същата участ, но с обратен знак: затворена, защото не е можела да прави магии? И дали Дъмбълдор наистина я беше зарязал на произвола на съдбата и беше заминал за „Хогуортс“, за да докаже колко е неотразим и талантлив?

— И така, ако Кендра не беше умряла първа — подхвана пак Мюриъл, — щях да си помисля, че именно тя е довършила Ариана…

— Какви ги говориш, Мюриъл? — простена Дож. — Майка да убие родната си дъщеря? Мисли какви ги дрънкаш!

— Щом въпросната майка е могла да държи години наред дъщеря си затворена, защо не? — сви рамене старицата. — Но както казах, не се връзва, понеже Кендра умря преди Ариана… май никой не знае от какво…

— О, Ариана със сигурност я е убила — заяви Дож в храбър опит за презрение. — Защо пък не?

— Да, от отчаяние Ариана е могла да се опита да се отскубне на свобода и в боричкането да е убила Кендра — съгласи се замислено леля Мюриъл. — Клати глава, колкото си искаш, Елфиъс! Ти беше на погребението на Ариана, нали?

— Да, бях — потвърди с треперещи устни старецът. — И не помня по-отчаяно тъжен случай. Сърцето на Албус беше разбито…

— Не само сърцето му. Нали насред опелото Абърфорт му разби и носа!

Дож и така си изглеждаше ужасен, но това не беше нищо в сравнение с въздействието на тези думи. Мюриъл сякаш го беше пробола с меч. Тя се изкиска на висок глас и пак отпи голяма глътка от шампанското, което се застича по брадичката й.

— Откъде… — изграчи Дож.

— Майка ми беше приятелка със старата Батилда Багшот — щастливо оповести леля Мюриъл. — Та Батилда разказа на мама всичко от игла до конец, а аз подслушвах зад вратата. Кавга край ковчега, моля ви се! Както обясни Батилда, Абърфорт изкрещял, че именно Албус е виновен за смъртта на Ариана, и го фраснал по лицето. Пак според Батилда Албус дори не понечил да се защити, което само по себе си вече е странно, в дуел Албус е могъл да победи Абърфорт и със завързани зад гърба ръце.

Старицата глътна още от шампанското. Разказът за тези отколешни дрязги явно я въодушевяваше точно толкова, колкото ужасяваше Дож. Хари не знаеше какво да мисли и в какво да вярва: искаше да чуе истината, а Дож не правеше друго, освен да седи и тихо да мучи, че Ариана била болна. Хари не можеше да повярва, че Дъмбълдор не се е намесил, ако в собствения му дом се е вършела такава жестокост, и въпреки това в цялата история безспорно имаше нещо странно.

— Ще ви кажа и друго — заяви Мюриъл и хлъцна, докато оставяше бокала. — Според мен именно Батилда си е развързала езика пред Рита Скийтър. Всички тези намеци в интервюто на Скийтър за важния източник, близък до Дъмбълдор… знаем, че Батилда е видяла с очите си всичко, което се е случвало в семейството, и каквото каже, ще отговаря на истината.

— Батилда за нищо на света няма да седне да откровеничи пред Рита Скийтър! — прошепна Дож.

— Батилда Багшот ли? — намеси се и Хари. — Авторката на „История на магията“?

Името беше отпечатано върху корицата на един от учебниците му, но — честно казано — не от онези, които беше чел особено внимателно.

— Да — потвърди Дож, който се вкопчи във въпроса му като удавник за спасителен пояс. — Изключително талантлива историчка на магията и стара приятелка на Албус.

— Подочух, че съвсем е превъртяла — весело съобщи леля Мюриъл.

— В такъв случай съвсем не й прави чест на Скийтър, че се е възползвала — отсъди Дож, — и изобщо не може да се вярва на нищо, казано от Батилда!

— О, има начини за възстановяване на паметта и аз съм сигурна, че Рита Скийтър ги владее всичките — възрази леля Мюриъл. — Но дори и Батилда да е съвсем изкукала, убедена съм, че още пази стари снимки, може би дори писма. Познава от дълги години семейство Дъмбълдор… рекох си, че наистина си заслужава човек да отскочи до Годрикс Холоу.

Хари се задави, както отпиваше от бирения шейк. Закашля се и Дож го удари по гърба, а той погледна леля Мюриъл през сълзите, избили в очите му. След като си възвърна дар словото, попита:

— Батилда Багшот в Годрикс Холоу ли живее?

— А как иначе, живее си там открай време! Семейство Дъмбълдор се изселиха там, след като Перцивал беше пратен в затвора, и тя им беше съседка.

— Семейство Дъмбълдор са живели в Годрикс Холоу?

— Да, Бари, току-що го казах — потвърди раздразнена старицата.

Хари се почувства изцеден, празен. Нито веднъж за шест години Дъмбълдор не му беше казвал, че и двамата са живели в Годрикс Холоу и той също е загубил там любими хора. Защо? Дали Лили и Джеймс не са били погребани недалеч от майката и сестрата на Дъмбълдор? Дали професорът е ходел на гробовете им и е минавал покрай гробовете на Лили и Джеймс? А изобщо не беше споменавал на Хари… не си беше направил труда да му каже…

Хари изобщо не можеше да си обясни защо е толкова важно, но за него бе едва ли не равнозначно на лъжа Дъмбълдор да не му каже, че това място и тези събития ги обединяват. Той се вторачи право пред себе си, почти без да забелязва какво става наоколо, и видя, че Хърмаяни се е отскубнала от тълпата, чак когато тя придърпа един стол и седна до него.

— Просто не мога да танцувам повече — заяви запъхтяна, после изхлузи една от обувките и разтри ходилото си. — Рон отиде да търси още бирен шейк. Странна работа, току-що видях как Виктор се отдалечава от бащата на Луна вбесен, явно са се карали… — Хърмаяни сниши глас и се взря в Хари. — Добре ли си?

Той не знаеше откъде да започне, но това не беше важно. Точно тогава през навеса над дансинга падна нещо голямо и сребърно. Издължен и лъскав рис се приземи леко насред изумените танцуващи. Извърнаха се глави, а хората най-близо застинаха в нелепи пози.

После устата на покровителят се отвори широко и той заговори с високия гърлен провлачен глас на Кингзли Шакълболт:

— Министерството падна. Скримджър е мъртъв. Те идват.