Степан Вартанов
Път между световете (6)

Девойката направи крачка напред и се усмихна. Златните й коси падаха на тежки вълни върху раменете.

Девойка ли?! Бях тръгнал към нея, но щом срещнах очите й, спрях. Тя не идваше за мен. Идваше за Олег. Усетих болка и обида и разбрах, че тези чувства ще останат в душата ми завинаги. Гостенката беше прекрасна.

Олег също тръгна напред и тя му протегна ръка. Защо? Защо това нищожно и жалко човече, а не аз — човекът, преминал през Сянката?

Явно Сянка беше ключова дума. Остатъкът от Силата или по-точно споменът за Силата се размърда в мозъка ми. Девойката бе прекрасна, но все пак… Защо предизвикваше у мен такова раздразнение? Защо?

„Защото… — помислих си изведнъж, — защото…“

Защото тя е от Светлината!!!

— Хис! Стой! — изкрещях заповедта на древен език, който, изглежда, изобщо не бях забравил.

Девойката се обърна. Олег стоеше до нея, поклащайки се като сомнамбул, с глуповата усмивка на лицето.

— В името на Светлината — произнесе тя и звукът на гласа й ме накара да забравя за яростта — аз заявявам правото си над този човек. — Тя умолително се усмихна: — Почакай, търговецо, ще го отведа и ще се върна…

Тя ще се върне! При мен! Бях щастлив и готов да чакам цяла вечност! Даже две вечности!

Но Сянката у мен разсъди иначе и сякаш отстрани аз чух гласа си:

— В името на Сянката този човек е мой! А ти си върни предишния облик!

Девойката злобно се усмихна и тук лицето й претърпя странна метаморфоза. Челюстите се изтеглиха напред, ушите се размърдаха и щръкнаха. Няколко секунди бившата красавица се опитваше да запази равновесие, после рухна на четири крака и отново се превърна в чакал. Олег извика от ужас и отскочи встрани.

Сянката отстъпи, връщайки ми контрола върху тялото, и аз извадих шпагата от ножницата. Застанал недалеч, чакалът избухна в страшен лаещ смях. Трябваше да вдигна от земята един камък, та да избяга окончателно.

— Какво беше това? — попита Олег; зъбите му силно тракаха.

— Светлината — погледнах в посоката, където се скри чакалът.

Сетне Сянката ми подсказа как да постъпя по-нататък. Клекнах и развързах раницата си.

— Слушай внимателно! — казах аз. — Сега ще се появи канал и ние ще влезем в него. Там, където ще ни отведе… Всъщност не знам къде… Запомни, каналът ще си променя цветовете. Разбра ли?

— Да.

— Когато стане жълт, ще влезеш. И аз — след теб.

— А после?

— Изходът на канала ще се движи по повърхността на Централния. Жълтият цвят на входа отговаря на северната равнина. Едва ли ще ни търсят там, а същевременно… С една дума, надявам се, че ще можем да се изгубим, като използваме един от тамошните канали. Готов ли си? Тръгваме.

 

 

Изскочихме от канала, който този път приличаше на млечнобяло кълбо. Озовахме се на дъното на грамаден кратер. Мина цяла минута, докато разбера, че няма никакъв кратер, а само рефракция, повдигаща хоризонта. Поривите на вятъра го полюшваха и от това ми се виеше свят. Жълта трева хрущеше под краката ни. Мислено помолих съдбата пътят, който ни бе подсказала Сянката, да ни доведе до целта. До моята цел. По принцип той можеше да ни натресе и в един от замъците на Сивия клан. Ей така. От бял каналът стана син и тутакси на три крачки пред нас пустотата трепна. В упор ни гледаха две гигантски, колкото човешки ръст, очи. Оскъдната светлина беше напълно достатъчна, за да забележим, че странното същество няма нито глава, нито тяло. Просто две очи, увиснали във въздуха. Олег нададе приглушен вик и се хвърли назад към канала.

— Стой! — изкрещях аз. — Жълта светлина! Трябва ни жълта светлина!

Очите премигнаха и отново се спряха върху двете буболечки. Шпагата ми, изглежда, ни най-малко не смущаваше това същество.

Мина минута — каналът си оставаше син. После очите се люшнаха и плавно заплуваха напред. Метнах шпагата като копие и тя изчезна, без да достигне целта. Хвърлих светлинна бомба — и тя не избухна. Нервите на Олег не издържаха; той спешно хлътна в канала. Кълнейки всичко на света, аз го последвах.

Скали — отдясно и отляво. Стоях на пътека, а Олег седеше опрян в каменна стена и се свестяваше. Миризма на море. Вик на чайка. Проклятие! Вдигнах глава и фокусирах Кръста. Тройно проклятие!!! Кръстът беше изкривен и преместен към западния сектор. Значи ние сме на изток.

Хванах Олег за яката и безцеремонно го изправих на крака. После махнах с ръка, указвайки посоката, и тръгнах нагоре по пътеката. Ако се съдеше по охкането и ахкането, той вървеше подир мен.

Но след петминутно ходене опряхме в друга стена. Усетих силното желание да разтъркам очи. Пътеката — доста широка и утъпкана — излизаше от монолитна скала. Готов бях да се закълна, че в нея няма никакви тайни врати.

— Да се връщаме ли? — плахо попита Олег.

Вдигнах рамене. Със сигурност това струпване на скали ми действаше угнетяващо. Източните планини! Преди колко ли десетилетия оттук си е тръгнал и последният човек?

А пътеката впрочем бе нова…

След около двадесетина минути тя прекъсна също така непонятно, както и преди — над пропаст. На петдесет крачки долу синееше морето, виждаше се как дълбочината започва от самия бряг. Кой и как ли е използвал тази пътека? Нещо не съм чувал за крилати същества, способни да преминават и през скали…

Като се отдръпнах от пропастта, направих няколко стъпки в обратна посока. Той стоеше в сянката на скалите и виолетовото му наметало почти се сливаше с фона. Въобще в Централния свят няма сенки, нали цялото небе свети от всички страни. Но тук стените почти се събираха и под тях цареше полумрак.

— Ей! — извиках го аз.

Фигурата във виолетово направи три крачки и излезе от сянката. Синя блестяща кожа, триъгълни оранжево-жълти очи без бяло, дупки на мястото на носа и устата… Синята чума!

— Пази се! — предупредих Олег.

Нямахме изход. Единственият път от пропастта минаваше край това същество. Достатъчно бе само едно негово докосване, за да ни направи същите като себе си.

— Скачай!

По лицето на Олег се изписа ужас. Тогава го сграбчих и го хвърлих надолу. Все пак някакъв шанс… Вече го бях последвал, когато видях онова, което трябваше да забележа още в самото начало — наблизо стоеше кораб, кафяво-червен върху фона на кафяво-червените скали, почти скрит зад извивката на брега. Чумният кораб!

После се бухнах във водата. Щом отворих очи, първата ми мисъл беше, че през последните дни много често губя съзнание и че това няма да свърши добре. Тук напипах под себе си дъски и тутакси седнах. Над главата ми лениво се издуваха платна. Всъщност веднага разбрах, че това не е чумният кораб: онзи беше кафяво-червеникава кадифена развалина, два пъти по-висока от приютилия ни изящен бриг. На три крачки от мен, в локва вода, разсипана по палубата, лежеше Олег.

Колко ли време съм бил в безсъзнание? С усилие на волята се освободих от пелената, застлала очите ми, и на четири крака допълзях до борда. Аха! Пред мен се издигаше сипеят — същият, от който ние така сполучливо се хвърлихме. Бригът плуваше почти плътно до брега, изглежда, капитанът добре познаваше фарватера. Вдигнах глава и на края на сипея различих загърнатата във виолетова коприна фигура. Независимо от сегашното си неопределено положение усетих нещо като злорадство. Не, не можеш да ме стигнеш!

— Кой знае — възрази ми един вътрешен глас, гласът на мъдреца, който стои във всички нас, за да говори гадости.

Да, разбира се! Ако плаваме по този курс, зад завоя ще се сблъскаме с чумния кораб!

— Ей — извиках аз и едва сега забелязах главната мистерия — на кораба нямаше екипаж.

Огледах се — никаква душа. Нито на реите, нито на щурвала. Сякаш в отговор на недоумението ми щурвалът се завъртя със скърцане, уредите заработиха. С премерен остър завой бригът се устреми в открито море, а иззад скалите, пресичайки пътя му, към него полетя с всичка сила чумният кораб.

Веднага разбрах, че при тоя курс и при такъв вятър няма да избягаме от преследвача. Временно оставил настрана въпросите около празния платноход, замрях в очакване на неизбежната развръзка.

И в този момент на предната палуба удари камбана. Просто звънки удари в излятата мед, но на мен ми се стори, че точно те бяха причината за всички последвали събития. Не сигнал за тях, а именно причина.

Звънът още висеше във въздуха, когато косата ми се изправи от ужас, а крайчетата на реите и спиците на щурвала разцъфтяха с ветрилообразни призрачни пламъци. После водата между двата кораба сякаш закипя — раздаде се силно нарастващо бучене и над вълните се издигнаха облаци гъста пара. Вятърът ги разкъсваше и гонеше далеч от брега. С глух удар чумният кораб се разлетя на парчета, а на мястото, където току-що се намираше, изригна фонтан от гъвкава пара. Леко, като острие на гигантска ножица, пътечката кипяща вода се плъзна встрани и докосна сипея в същото онова място, над което горе в далечината личеше нашият неприятел. С тежък тътен скалите се слегнаха подобно пясък и над тях увисна прашен облак.

Съвсем машинално, без дори да се замислям какво върша, приседнах до Олег и почнах да го свестявам. След десетия шамар той застена и отвори очи:

— Къде сме?

Също така машинално аз му преразказах събитията, последвали скока от сипея, сетне, пак машинално, станах и обиколих кораба. Като не намерих никого, излегнах се на бушприта и се загледах в сивото небе.

Бях потресен.

От ранно детство, така да се каже, та до ден днешен аз бях напълно убеден, че в Централния свят не действа всичко онова, което е прието да се нарича бойна техника. И ето сега пред очите ми корабът-фантом потопяваше платноход и разрушаваше скали…

Обърнах взор към брега и ахнах. Нямаше вече планини! Плавахме край стръмен пясъчен плаж — пустиня с редки островчета бодливи храсти. Югът?! Умислени камили ни изпращаха с поглед, а малко по-назад на брега догаряше хеликоптер. Изглежда, екипажът го бе докарал през канала, без да знае, че двигателят няма да работи в Централния свят. Няма ли?! Излиза, че забраната важи още? И после — как попаднахме тук? До южните брегове, а това безспорно бяха южните брегове, щяхме да пътуваме с месеци…

На това място бригът направи завой и се насочи към устието на река, което — бях готов да се закълна — преди минута го нямаше въобще.

Пустинята също се дяна някъде. Ние плавахме под сводовете на исполински дървета, в приятен полумрак.

— Как мислиш — поинтересува се Олег, — кой клан ни е хванал в плен този път?

— Не знам — признах си. — Честно казано, не мисля, че това са кланове — не е техният почерк. Още повече… — и аз споделих с него наблюденията си за неотдавнашната битка.

Олег ококори очи.

— Може да е бил самият Пазител? — прошепна той.

Тук не издържах и избухнах в смях.

След около двадесетина минути бригът се приближи до левия бряг на реката. С гръм и трясък се спуснаха котвите, а после, за мое учудване, между борда на кораба и брега увисна неизвестно откъде мостче.

— Струва ми се, че е наш ред — казах аз.

Слязохме на брега.

— Е, и какво? — запита Олег и изведнъж чух изуменото му възклицание.

Обърнах се рязко и открих, че корабът е изчезнал.

— Виж ти… — промърморих озадачено.

— Остават ни две възможности — продължи мисълта ми Олег. — Или да вървим, или да чакаме.

— Да вървим.

Навлязохме в гората и не изминали дори стотина крачки, видяхме една стълба. Каменни стъпала, изсечени в гранита, водеха към тъмния отвор на пещера. Тя зееше на височина два човешки ръста. Откъде ли се е взела гранитна скала в низината? И кой е издялал тази стълба?

— Стълбата изсякох аз.

От пещерата излезе насреща ни един невисок — едва стигаше до гърдите ми — старец. Спря за миг, като се взираше, а после пъргаво се спусна по стъпалата. По очертанията на плешивия си череп той по-скоро напомняше изваяна от слонова кост маймуна, отколкото човек. Беше облечен в червен плащ, свободно падащ до земята и закрепен на рамото му с едра триъгълна брошка, така че навън стърчеше само една глава с тънка шия.

— Моля — произнесе старецът, сочейки към пещерата.

Ние с Олег се спогледахме. Изглежда, за да разсее съмненията ни, събеседникът снизходително обясни:

— Черният клан сега заобикаля стената от запад, Белият се приближава от юг. Колкото до вашите приятели Хамелеоните, техният платноход вече е акостирал на същото място, където е и вашият. Е?

— Да вървим — казах на Олег и тръгнах по стълбата.

Олег ме последва, а странният старец завършваше шествието. Сам не зная защо постъпих тъй. По-рано никога не съм бил толкова доверчив.

Когато гранитният отломък врата с тежък грохот застана на мястото си, открих, че вместо очакваната тъмнина в пещерата цари приятен полумрак. До краката ми започваше стръмна стълба, два пъти по-тясна от онази, по която се изкачих дотук. Стълбата водеше навътре в скалата и краят й не се виждаше.

— Слизайте — рече старецът.

Въздъхнах и започнах да се спускам надолу. Да се задават въпроси в момента щеше да бъде празно любопитство. Все пак той владееше положението.

През следващия час аз усилено местех краката си. По мои пресмятания слязохме на не по-малко от една лига. Когато коленете взеха да се огъват, стълбата неочаквано свърши и ние се озовахме в огромна зала. Множество колони и огледала, огледала… Това поне не приличаше на архитектурата на клановете… Сега старецът вървеше отпред, показвайки ни пътя. Случайно погледнах в отраженията по огледалната повърхност и примрях. Нашият водач се отразяваше като широкоплещест красавец с гордо вдигната глава и гъста грива смолисточерна коса.

Аз се отразявах в своя нормален вид, само с тази разлика, че на пояса на огледалния ми образ се люшкаше шпага.

А Олег беше… Не знам как да нарека подобно същество. Демон ли? Навярно демон. Обърнах се неволно, за да погледна оригинала. Не, всичко си беше наред.

— Не се отвличай — промърмори вървешком старецът. — Огледалата лъжат, не знаеш ли?

Продължихме по-нататък, а отраженията по стените и колоните се движеха след нас и срещу нас, сблъскваха се и се раздробяваха. Отражението на отражението вече не приличаше нито на оригинала, нито на първото отражение; то живееше собствен живот и не желаеше да повтаря движенията ни. Едничък бедният Рат, който вървеше между Рицаря и Чудовището, винаги се отразяваше като Рат, променяше се само въоръжението. После един от ратовците спря и вдигна високо над главата си блестящ златен меч. В следващия миг отраженията на Олег се стопиха без следа. Ама че работа!

Старецът отвори една врата и ние се озовахме в малък кабинет, оставяйки разбушувалите се призраци в залата.

— Седнете — той ни посочи креслата и сам седна. Махна с ръка — и в камината пламна огън. Интересно, помислих си, къде ли се дява пушекът?

— Димът излиза в канала — обясни старецът, отвръщайки на мислите ми. — Всъщност да не би да смятащ, че освен Олег други не могат да се сетят за едно толкова елементарно нещо?

С тоя отговор, покрай сведенията за комините, старецът ми съобщи още две новини. И от двете не бях в особен възторг. Първо, той четеше мисли. Магия, телепатия, психомоторика — съществуваха доста начини да се направи този фокус. И много често човек, способен да чете мисли, умее и да ги предава, а от предаването на мисли до натрапването на своята воля има една крачка. Второ, той ни е засякъл — и то твърде отдавна. Вземайки предвид обстоятелствата около нашата среща, нямаше да се учудя, ако научех, че това е станало още в самото начало. Да речем, от появяването на Олег в системата на Централния свят.

Щом стигнах дотук в разсъжденията си, забелязах, че старецът с любопитство разглежда буболечката на име Рат. Точно така — буболечката. С ирония и отвисоко.

— Е? — казах аз, за да прекъсна огледа.

— Е — повтори старецът, — правилата на добрия тон изискват преди всичко взаимно представяне. Аз ви познавам, така че можем да опростим процедурата. Наричайте ме Древния…

— Какво?!! — скочих аз.

— Седни!

Как пък не — да седна, обаче коленете ми се подгънаха сами. Не ми оставаше нищо друго освен да пльосна в креслото. Древния, помислих си. Жива легенда. Не човек, а бог. Бог, но все пак не е човек. Лошо.

Съмненията ми, че възнамеряват да ни използват подобно пешки в неизвестна игра, се потвърдиха. Като капак на всичко изведнъж почувствах тежестта на тези милиони тонове гранит, надвиснали над мъничкото мехурче на кабинета. Сигурно съм бил на крачка от истерията, ала тук, за мой късмет, видях изкривената физиономия на Олег и тутакси се успокоих.

— Древни — проговорих аз. — Какво, Древни, и на вас ли не ви харесва Пазителят?

Старецът кимна и направи неопределен жест:

— Добре казано — не ми харесва. Той на мене, а аз, от своя страна — на него. А между другото — усмивката му изчезна — Пазителят е мое творение.

Забелязал недоумението ни, старецът обясни:

— Сам го създадох. Когато се строеше Централният свят, всеки правеше нещо свое. Някой съединяваше канали и пробиваше нови, друг конструираше Сила, трети оформяше континент или гравитацията върху него, ех, и така нататък… Аз сътворих Пазителя.

— Ние — продължи Древният — бяхме една много мъдра и силна раса. Такива си и останахме. Погледнете! — той щракна с пръсти.

За миг сякаш ослепях. После се оказа, че летя високо в небето, а на хоризонта израства град. Започнах да се задъхвам от възторг. Това беше приказка — жива приказка от камък и стъкло. И от още нещо, чието име не знаех. Красота, достигнала границата, зад която можеше да причинява болка. Разбирах, че никога няма да забравя тази гледка.

— Е, как е? — долових гласа на Древния; ние отново се намирахме в кабинета му.

— Земята — прошепна Олег, — Земята е по-красива!

— Естествено — кимна старецът без никакво учудване. — И точно затова вие имате интерес да ми помогнете.

— В какво?

— С мен се случи нещастие — обясни Древният. — Когато си тръгвахме за нашия свят, аз останах. Останах тук. Приятелите ме сметнаха за загинал — уви! И каналът се затвори завинаги…

— Отначало не се изплаших особено — продължаваше той. — Мислех си: след някакви си нищожни двеста-триста години ще намеря начин да измамя Пазителя, нали познавам устройството му… Но изминаха шест хилядолетия, а решението не е намерено. Просто го няма. По-скоро нямаше го, докато не се появи Олег. Сега искам да си отида вкъщи. Толкова дълго съм чакал…

— Защо изобщо трябваше да се прави това? — поинтересувах се аз. — Защо ви бяха притрябвали Централният свят, Силите, Пазителят в последна сметка?

— Странен въпрос — вдигна рамене Древният. — Ние ви желаехме доброто. На вас, хората. Подарихме ви цялата Вселена освен няколкото свята, до които по-добре да не бяхте се докосвали. Разбирате ли, ние уважаваме разума, даже един толкова нищожен разум като вашия.

Мислех да се възмутя, ала при спомена за приказния град реших, че е по-уместно да премълча.

— Колкото до Силите и Пазителя — обясняваше Древният, — аз не виждам нищо лошо в съществуването им. Силите са необходими, за да управляват света, а клановете са само паразити върху тях. Те не са опасни.

— Не са опасни ли?

— Да, по-малко опасни са от непрекъснатата война, която щеше да избухне тук, ако те не бяха завзели властта. Обаче и тази власт не е вечна, повярвай ми. Рано или късно хората ще се обединят и ще избавят света от това зло. Но — хората. Древните нямат работа тук.

— Ами Пазителят?

— Пазителят на Хармонията в света — Древният вдигна назидателно пръст — е нужен, както личи от самото му название, за да запази…

— Хармонията в света — подхванах иронично аз.

— Точно така. Хората толкоз обичат да рушат…

Премълчах.

— Като пример — продължи старецът — ще посоча днешните действия на клановете. В страната Инкбара в света Текам те са събрали и обучили огромна войска, забравяйки временно за раздорите си. Работят предимно хората на Мрака, обаче и другите им помагат, както могат.

— Клановете са се обединили? Против кого?

— Против Пазителя. Ще му е трудно да се бори с три сили едновременно — Древният се усмихна. — Макар че той ще се справи, разбира се.

— А войската? — попитах аз. — Тя пък защо е? Какво възнамеряват да завоюват те?

— Черната зона.

— Какво?!!

— Клановете предполагат, че Черната зона има предел на насищане — количеството хора, които тя може да отсее наведнъж. Смятат, че Зоната ще се изключи, ако бъде претоварена.

— Но това не е така, нали?

— Не е.

— И тези хора ще загинат като стадо овце?! — възкликнах възмутено.

Древният кимна:

— Съгласи се, Рат, че ние нямаме нищо общо тук. Воюват хората…

— Заради вашия Пазител.

— Да допуснем, че него го няма. Е, и? През каналите ще полетят ракети. По-добре ли ще бъде?

— Какво искате от нас? — поинтересувах се. — След като приведохте толкова изчерпателни доказателства за необходимостта от Пазителя?

— Какво искам ли?… Искам да се върна вкъщи. Олег желае същото. Ти, Рат, предполагам, ще отидеш в долината на вечната пролет, нали така? И ще затворим пътищата след себе си.

— Това… възможно ли е?

— Да. И не трябва да унищожаваме Пазителя, достатъчно е временно да му отнемем властта.

„Помни, Рат — казах си, — онова, което се говори на глас, не винаги съвпада с…“

— … с онова, което мислят — довърши Древният и окончателно ме убеди в способността си да чете мисли. — Не се страхувай, Рат, аз не лъжа.

— Какво предлагате?

— Двамата с Олег ще се присъедините към разположената в Текам армия и заедно с нея ще участвате в завоевателния поход към Черната зона. Там човекът от Забранения свят ще стигне до огнения кръг и временно ще заеме мястото на Пазителя.

— Аз ли?! — в този вик имаше толкова ужас, че даже Древният не можа да сдържи усмивката си.

— Да, ти — произнесе гръмогласно старецът, което изобщо не отговаряше на външността му. — Стани!

Олег опита да се повдигне от креслото, но не успя — краката му се подкосиха и пленникът грохна на пода. Ние с Древния бяхме обхванати от еднакви чувства, предполагам.

— Той няма да стигне дотам — спокойно казах аз. — Напразно си губите времето.

— Какво имаш предвид? — попита Древният.

— Начина, по който е попаднал тук — отговорих любезно. — Щом светът се намира под забрана, нито черните, нито пък сивите ще открият пътя към него. Така ли е?

— Недейте! — нареждаше Олег, без дори да става от пода.

Странно, но в случая изпитвах съчувствие, а не презрение. Не всички могат да бъдат герои.

— Вярно — кимна Древният, без да му обръща никакво внимание. — Аз помогнах на Черния клан да открие забранения канал. Пак аз му попречих да получи онова, което търсеше, когато пусна лапи в тази съкровищница. И аз прехвърлих там Лин.

— Всъщност как е той?

— Засега е жив. Доволен ли си, търговецо?

— Не — усмихнах се широко, — разбира се, че не! По-нататък!

— По-нататък ли? — Древният помълча, сетне подзе: — Какво пък, продължение има. Ти и сам разбираш всичко, търговецо, така че защо питаш? Да, аз ви водех, водех ви от началото до края, тоест до този момент. Това достатъчно ли е?

— Водели сте ни от началото до края — проточих аз, — което значи…

Старецът се усмихна:

— Човек се различава от животното по разума си, а от роба — по волята си. Изглежда, точно това се опитваше да внушиш ти на Лин. Помисли!

— Край — отсякох. — Но Олег няма да мине.

— Голяма работа! Ще минеш ти!

— Аз ли? Да не би да грешите? Аз съм търговец, а не гост от Забранения свят.

— Е, и какво? — възрази Древният. — В храма на Сянката ти беше бог на Сивия клан, а не търговец. Ти сам не съзнаваш способностите си.

— По-точно?

— Сега ще освободя Олег от… Да го наречем „странност“. Ще му отнема „странността“ и ще я предам на теб. И ти ще станеш човекът от Забранения свят. Да бъде!

Впечатлението беше такова, сякаш някой с рязко движение изправи Олег на крака.

— Клановете не знаят това — каза Древният. — И никога няма да го научат. Впрочем всичко е толкова просто. Приближи се! — заповяда той на Олег.

— Чакайте! — протестирах енергично.

— Така трябва — отвърна Древният, а аз си помислих: „Какво пък! Да защитавам себе си е по-лесно, отколкото Олег. Нека.“

Той се приближи. За миг погледите ни се срещнаха — и аз станах друг човек. Трудно е да се опише с думи. Току-що бях такъв, какъвто съм свикнал да бъда, но изведнъж нещо неуловимо се промени. „Аз“-ът остана и в същото време изчезна. Колкото до Олег, той просто рухна в креслото.

— Какво му е?

— Спи. И ще спи до края, какъвто и да е той. — Древният се обърна към мен: — Нали ти ще минеш, Рат?

— Възможни ли са варианти? — поинтересувах се аз. — Мислех си, че под вашия контрол…

— Не се подигравай, търговецо. Не съм всемогъщ, още повече че сега за властта ще се борят и трите клана. И Пазителят отгоре на всичко. Ще помогна с каквото мога.

— Доколкото разбирам, Олег няма повече „странност“, така ли? Значи, ако аз загина, проблемът ще се реши от само себе си.

— Рат! — изглежда, Древният започна да губи търпение.

— Добре де, добре…

— Ако не стигнеш ти — рече печално Древният, — друг шанс за връщане у дома може и да нямам. Освен това долината на вечната пролет…

— Силен аргумент. Въпреки че, честно казано, не ми харесва, когато за спасяването на един Древен загива толкова народ.

— По твоя вина — Древният натърти думата „твоя“ — няма да загине никой. Обещавам. А като изключиш Черната зона, ти ще спасиш онези, които клановете са изгонили в нея.

— Но това не е решение на проблема — отбелязах аз. — „Странността“…

— „Странността“ ще изчезне, щом изпълниш мисията си — парира Древният. — Още повече че ти ще затвориш любимия си свят — в гласа му явно звучеше ирония. — Пък и нямаш избор. Познавам хората, Рат! За да се отървеш от „странността“, трябва или да влезеш в Черната зона, или да умреш, а ти не си от онези, които предпочитат смъртта пред риска.

Започнах да мънкам:

— Изглежда, вие просто не сте ми оставили друг изход. Но след като изляза от Черната зона, сигурно ли е, че няма да запазя „странността“ си?

— Няма. Ще я изгубиш, щом встъпиш в диалог с Пазителя.

— В диалог ли?

— Ще можеш да му заповядваш.

— Ясно — казах аз. — Да допуснем, че е така. А какво трябва да сторя за вас?

— Нищо. Ако ти отидеш там, аз ще направя всичко сам. По-добре се заеми с Олег — той няма работа тук.

— Как да отида там?

— Чуй, Рат! Черната зона не съм я строил аз и не знам как действа. Но аз съм създал Пазителя и, повярвай ми, той няма да ти пречи. Е, за хората ще се погрижа аз. Отиваш ли?

Въздъхнах дълбоко:

— Убедихте ме. Както искате. Отивам.

Независимо от всичките ми усилия така и не успях да се успокоя напълно, пръстите ми предателски трепереха. Стиснах юмруци. В края на краищата нямам ли право да се изплаша?!

— А после?

Древният не отговори веднага. В камината пращяха дърва и аз отново усетих нереалността на случилото се. Можех ли някога да си помисля…

— Виж какво, търговецо… Там, в Инкбара…

— В онзи свят, където събират армията ли? — попитах, за да прекъсна проточилата се пауза.

— Да, в света Текам, в страната Инкбара… Страхувам се, че не ще успея напълно да те защитя от проверката, която е организирал там кланът на Мрака.

— Какво значи това? — искрено се учудих аз. — Те по-силни ли са от вас?

— Не толкова — вдигна рамене Древният, — просто методите им… — Той отново мълча дълго, а после, сякаш взел решение, стана от креслото: — Слушай, Рат. Не виждам смисъл да крия от теб. Черният клан подлага на изпитание всичките си воини. За всеки случай… А по-точно: проверява дали съюзните кланове не водят двойна игра… Няма да мога да ти помогна. Клановете възнамеряват да действат доста решително и някои техни стъпки трябва да се… компенсират. Повярвай ми, не аз положих началото на тези събития, но щом може да се намали броят на жертвите…

— Не сте ли вие, Древни? Ами кой домъкна Олег в тоя свят?

— Аз — отговори старецът. — И ако не бях го сторил, стотици хиляди души щяха да щурмуват Черната зона.

Тук сметнах за благоразумно да премълча.

— И тъй — заговори отново Древният, — няма да ми е до теб. Затова ще ти променя паметта.

— Какво-о? — неизвестно защо си спомних света Завий, там „промяна на паметта“ наричаха фронталната лоботомия. — Искате да ме направите кретен? Марионетка?

— Не завинаги, търговецо, не завинаги. После паметта ти ще се възвърне… След изпитанието, когато ще има гаранция, че никой клан няма да те разобличи.

— Да, да… — разтегнах думите аз. — Искате да ме лишите от памет, да ме прекарате през това ваше изпитание и да ми я върнете обратно. Така ли?

Древният гледаше сякаш през мен и навярно не чу въпроса.

— Слушай по-нататък, търговецо. Ще те застрашава само един човек от вашия керван…

— Кой?!!

— Одорф.

Слабата надежда, че е оцелял още някой от нашите, угасна.

— Какво иска Одорф? — уморено попитах аз.

— Все същото, Рат. Все същото. Иска Олег, за да го замени срещу помощ или, да речем, за да накара да го изслушат. А той има какво да каже, търговецо.

— На кого?

— На Хамелеоните. Одорф е създал и въоръжил няколко добре обучени групи и сега се готви да завземе властта в клана на търговците.

— Какво?! — едва не прихнах да се смея. — Това е невъзможно! Силата тук е без значение, нали отрядите на търговците са толкова автономни…

— Автономни… — каза угрижен Древният. — А ти, Рат, замислял ли си се защо изобщо съществуват търговците? Теб не те включвам, за тебе търговията е начин на живот. Но за Шант и другите от Съвета? Нали те трябва да определят стратегията на развитието, а това значи да имат предвид някакви перспективи.

Премълчах.

— Вие, търговците, все повече се превръщате в клан — заяви Древният. — Натрупали сте огромни знания и ако не днес, то утре съдбите на световете ще зависят и от вашата дума… Клановете още не са осъзнали това… Одорф ще се опита да им помогне. Не е възможно, казваш, да се завземе властта? Възможно е, ако се възползвате от помощта на Сивия клан…

— На Сивия?

— Съчетавайки властта си в Централния с вашата власт в останалите светове, Хамелеоните биха могли донякъде да контролират дейността на другите кланове.

— Защо ми казвате всичко това?

— За да разбереш, търговецо: аз съм твой приятел. Не господар, а приятел. И още нещо — Древният се усмихна. — За да помниш за тази опасност… в долината на вечната пролет… Работата опира в Сивия клан, Одорф е само негово оръдие. Най-важното е, че аз не мога да го убия. Той е необходим на Черния клан, без него събитията могат да се забавят много…

— Е, и какво? — не разбрах аз.

Впрочем съвсем се бях оплел в тези излияния и единствено се стараех по-добре да запомням всичко.

— Това ще даде предимство на клана на Светлината — обясни Древният. — И ще отвори опасност от нова война… С една дума, аз бих избрал варианта, при който Одорф ти е нужен.

— Тоест?

— Без него ти ще попаднеш в Черната зона сред най-последните, а с негова помощ ще бъдеш там първи. Първи, Рат, и ще успееш да спасиш останалата армия. Съгласен ли си?

— Да.

— Но знай, че ще си изпатиш доста.

Като се сетих колко пъти съм си изпащал през последните дни, въздъхнах:

— Нека.

И от тавана се спусна върху главата ми кълбото на канала.

Строго казано, това не беше обикновен канал. Както и преди, аз стоях на каменния под в дълбоката пещера, а наоколо сякаш възникна сферичен екран. Каналът се движеше заедно с мен!

В далечината плуваха пясъци с редки островчета прашна зеленина, движеха се дребни фигурки на конници. Значи това не е технологичен свят, поне тук го няма онова… на което се возят… Думата ми изскочи от главата и всички опити да възстановя изгубеното не дадоха резултат. След известно време с ужас открих, че изобщо съм забравил за какво става въпрос. Текам е велик, но не е измислил нищо по-добро от камилите…

… Земята се приближаваше, сега се носех над самите върхове на пясъчните хълмове. Как стана така, че летя? Чувствах, че трябваше да знам това… Пустота…

„Дано не забравя и собственото си име — помислих. — А всъщност… Какво става?! Наричам се…“

— Аз ще променя паметта ти — каза някой, когото вече бях успял да забравя.

Ала не трябва да се отнема всичко, чак и името… На това място земята се устреми насреща ми и силен удар ме захвърли върху пясъка.