Джуд Деверо
От любопитство (2)

ВТОРА ГЛАВА

Карън се облегна на широката седалка в самолета: намираше се в първа класа и отпиваше портокалов сок. До нея Макалистър Тагърт се бе заровил в купища документи, които извади от куфарчето си. Рано тази сутрин, когато пристигна на денвърското летище, бе съпроводена до зала, за чието съществуване не бе и подозирала.

С ледено спокойствие тя седна срещу Тагърт, а той я поздрави само с кимване. След десет минути вдигна глава, умислен, след което пак се зае с документите. Карън имаше честта да бъде удостоена, макар и за кратко, с неговото внимание. Той отново я погледна — този път я изгледа от главата до петите.

— Вие сте Карън Лорънс, нали? — попита той, при което тя се усмихна. Очевидно трите часа, прекарани при Бъни, си заслужаваха. Бе изтърпяла косата си с маска, лицето — намазано с нещо подобно на кал, а после още три часа пробва целия си гардероб.

Макалистър я информира, че ще работи по време на целия полет до Вирджиния, и отново се зае с документите, ала този път поглеждаше от време на време и към нея. Тя трябваше да си признае, че се почувства поласкана.

Седеше в самолета до него, пиеше портокалов сок и беше отегчена до смърт.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита и кимна към книжата.

Той й се усмихна по начина, по който мъжете имаха предвид, че жената е красива и Бог е забравил да я дари с мозък.

— Ако бях взел компютър, можех да се възползвам от услугите ти, но за съжаление не съм. Нямам нищо за теб. Аз трябва да взема някои решения.

„А, да — помисли си тя, — мъжка работа.“

— Като например? — не се отказа Карън.

Едва забележимо се смръщи. Очевидно предпочиташе жените да мълчат.

— Покупки и продажби, нищо особено — каза бързо с тон, който я предупреждаваше да не задава повече глупави въпроси.

— И какво точно смяташ да купуваш и да продаваш тази сутрин?

Той съвсем се смръщи. „Любовта е такава глупост“ — помисли си тя. Ако Рей я бе погледнал по този начин, веднага щеше да отстъпи, ала Карън не се страхуваше от мъжа до себе си.

Когато осъзна, че тя няма намерение да приключи с въпросите, той процеди:

— Смятам да откупя малка издателска къща.

— А — рече тя, — „Коулман енд Браум Прес“. Художественото им оформление е ужасно. Издадоха хубави исторически книги, но кориците им бяха толкова непривлекателни че едва ли някой се е излъгал да ги купи.

Макалистър сякаш й нареди да си гледа работата.

— Ако реша да я купя, ще наема друг художник.

— Едва ли. Издателят спи с художника.

Той тъкмо отпиваше от портокаловия сок и едва не се задави.

— Какво?

— Бях любопитна и когато секретарката на издателя дойде, за да ти донесе финансовите отчети, я попитах дали ще обядва с мен. Тя ми разказа, че издателят — който е женен и има три деца — има дългогодишна връзка с художничката. Ако я уволни, любовницата му ще го издаде пред жена му, а нейното семейство е собственик на издателството. Много неприятна ситуация.

Мак примигна срещу нея.

— И какво препоръчваш? — попита той саркастично.

— Купи издателството, назначи компетентни хора. Обедини малките исторически книги в една поредица и ги продай на училищата в Колорадо като учебник по история. В момента се изкарват добри пари от това.

Мак внимателно я изгледа.

— И стигна до този извод само защото си била любопитна.

Карън си помисли, че никога не й е липсвал Рей толкова много както сега. Рей обичаше да я слуша, одобряваше идеите й. За съжаление бе установила, че повечето мъже са тесногръди. Макалистър не правеше изключение.

— От какво друго се интересуваш? — попита той. — Двигатели с вътрешно горене? Изкуствени торове?

Осъзнаваше, че тонът му е ироничен, но в същото време искаше да научи повече за нея.

— Интересувам се от местните малки предприятия.

— Като например? — попита той и повдигна вежда.

— „Лоусънс Департмънт Стор“ — бързо изрече тя.

Той се усмихна снизходително.

— Песента му е изпята. Вече имам добро предложение от „Глитър енд Сас“.

— За магазините, които продават кожени и метални изделия ли? — попита тя.

— По-скоро кожа и стъклария. — Той се облегна на седалката и я погледна снизходително. — И на кого ще го продадеш, ако не е тайна? — Когато не му отговори, той се усмихна. — Хайде, де, не ме карай да тръпна в очакване. Ако ще ме учиш как да си върша работата, не ти пречи да ми дадеш някой и друг ценен съвет.

— Добре — каза Карън накрая. — Ще отворя магазин за бебета.

Мислеше, че ще й се изсмее, ала той не го направи, а търпеливо очакваше обяснението й. Тя си пое въздух и продължи:

— В Англия съществува верига магазини „Майчина грижа“, които продават всичко от А до Я за бебетата: мебели, пелени, дрехи за бременни, специални раници, колички, въобще всичко, за което можеш да се досетиш. В Америка трябва да обиколиш няколко места, за да си набавиш всичко необходимо, а когато си в осмия месец, краката ти са подути и имаш две деца, едва ли ще ти е лесно да се влачиш от магазин в магазин. Не че знам това от опит, но все пак ще е чудесно и невероятно удобно за майките, ако направим такъв магазин.

— И как ще го наречеш? — попита я тихо.

— „Храм на майката“.

Макалистър извади лист хартия и химикалка от куфарчето и й ги подаде.

— Ето. Напиши ми всичко, което мислиш за „Коулман и Браум“. Всички клюки, идеи. Искам да знам как да го превърна в печелившо издателство.

Карън не успя да скрие усмивката си. Шестото й чувство й подсказваше, че той за пръв път се интересува от мнението на жена относно сделките си. Филиалът „Монтгомъри-Тагърт“ бе сравнително малък и в управлението работеха няколко жени, но всеки знаеше, че Макалистър Тагърт зачита само своите закони. Вбесяваше подчинените си с ината си да върши всичко сам. Да не говорим, че още повече ги вбесяваше, защото винаги се оказваше прав.

Ала сега той искаше да чуе нейното мнение.

— Тъй вярно, сър! — каза тържествено Карън и започна да пише, като с периферното си зрение забеляза, че той се усмихваше.

 

 

Ако Карън бе очаквала малко внимание и загриженост от страна на Тагърт, бе сгрешила, тъй като през времето, когато не се занимаваше с документите си, той разговаряше по телефона. С една ръка държеше книжата, с другата се хранеше. Когато кацнаха на летището в Дълес, извън щата Вашингтон, той й подаде три стодоларови банкноти с обяснението:

— Какви обирджии само! — И кимна към лентата за багаж.

Карън се изкушаваше да даде на носача една от банкнотите, ала вместо това тя извади пет долара от джоба си и след това се опита да намери Тагърт. След малко той се появи с ключ от кола под наем. Те бързо излязоха навън и вдъхнаха студения въздух.

Почувствала уютната топлина на колата, на нея й се стори, че да бъде до него е много интимно преживяване и се опита да измисли за какво да говори.

— Ако ще играя ролята на твоя годеница, не трябва ли да науча повече за теб?

— Какво точно искаш да знаеш? — попита той с тон, който Карън ненавиждаше.

— Нищо особено. Предполагам това, че си богат, с достатъчно за всяка жена.

Очакваше, че забележката й ще го накара да се засмее или да й отвърне нещо саркастично, ала той гледаше право напред. Изглеждаше съсредоточен върху нещо. До края на пътуването им Карън предпочете да мълчи. Реши, ако я попитат защо ще се омъжва за М. Дж. Тагърт, да отговори:

— Заради издръжката след развода.

Мак караше през високите склонове от Вирджиния до Александрия, после покрай гори и прекрасни къщи, докато стигнаха до покрит с чакъл път и направи рязък десен завой. След известно време пред тях се появи къща, в която всички момиченца мечтаят да прекарат Коледа: триетажна, с високи колони и идеални прозорци. Карън вече очакваше Джордж и Марта Вашингтон да ги посрещнат.

На предната морава бе оживено — някои играеха футбол, други събираха дърва, а останалите просто се разхождаха. Като че ли навсякъде имаше деца.

В момента, в който Мак паркира колата, бяха заобиколени от неговите приятели. Отвориха вратата и издърпаха Карън. Представиха й се — Лора, Дебора, Лари, Дейв и…

Очарователен мъж я грабна и я целуна звучно по устата.

— О! — бе единственото, което Карън можа да промълви, като не откъсваше очи от него.

— Аз съм Стив — поясни той. — Младоженецът? Мак нищо ли не ви разказа за мен?

Тя въобще не мислеше какво говори:

— Тагърт никога не ми говори, освен ако не иска нещо — изтърси, после се опомни. Тези хора бяха негови приятели, какво щяха да си помислят за нея!?

За изненада на Карън всички избухнаха в истеричен смях.

— Мак, най-накрая намери жена, която да знае какво представляваш — изкрещя Стив и прегърна Карън, след което я прегърна и красива жена. Двамата я поведоха към къщата. Всички се смееха.

Минаха покрай величествени стаи — истински рай — с огромни камини, които жизнерадостно горяха, после се изкачиха по голямо стълбище, минаха през две фоайета и спряха пред широка бяла врата. Стив я отвори.

— Той е изцяло твой — каза, като не преставаше да се смее, след това я бутна вътре и затвори вратата.

Тагърт беше в стаята, багажът им почти бе подреден, а леглото бе само едно.

— Станала е грешка — каза тя.

Мак се намръщи, като гледаше леглото.

— Опитах се да избегна това, ала бе невъзможно. Къщата е препълнена. Всички легла, дивани или кушетки са заети. Слушай — продължи намръщен, — ако се страхуваш, че през нощта ще те нападна, ще се опитам да ти потърся хотелска стая.

Нещо в отношението му към нея винаги я тласкаше към грешния път, бе склонна на още повече грешки.

— Поне къщата е пълна, ако викам, все някой ще ме чуе.

Той бегло се усмихна и започна да разкопчава ризата си.

— Ще си взема душ. Сватбената репетиция е след час.

Макалистър не я изпускаше от поглед, като че ли очакваше, че тя подобно на героиня от ренесансов романс ще изчезне от стаята само при мисълта, че някой мъж се съблича.

— Внимавай с парата, да не запотиш огледалото — каза тя с вдигната глава и се обърна така, сякаш да дели стаята и леглото си с непознат мъж бе най-обикновено нещо.

Доволен от себе си, той влезе в банята и остави вратата леко открехната, за да не се събира пара.

Карън се опита да спре треперенето на тялото си. Стаята беше прекрасна, всичко бе покрито със зелена коприна, мебелите бяха от столицата, а когато чу водата в банята, тя спокойно разопакова нещата си. Едва когато приключи, забеляза, че по навик бе разопаковала и багажа на Тагърт. Беше подредила обувките му в гардероба до нейните. Идеше й да заплаче от безумната си постъпка. От толкова отдавна не бе споделяла живота си с мъж.

Когато се обърна, видя Тагърт — стоеше пред нея с влажна коса, увил едрото си тяло с халат, и я наблюдаваше.

— Аз… ъ-ъ-ъ… не исках да ти подреждам нещата, но аз… По навик — успя най-накрая да обясни и изтича в банята, като затвори вратата след себе си.

Нарочно се забави възможно най-дълго и когато влезе отново в стаята, той вече бе излязъл. Облече се светкавично и се спусна по стълбите, за да се присъедини към останалите на сватбеното тържество. Тръгнаха към църквата за репетицията.

По пътя Карън се дразнеше все повече и повече от поведението на Тагърт. Ако наистина за пред другите бе негова годеница, защо не проявяваше поне някакво внимание към нея? Беше я оставил пред входа сама сред непознати. Не е за чудене защо толкова жени бяха отказали да се омъжат за него. Несъмнено всички те са били чувствителни и интелигентни.

Репетицията мина гладко, като се изключи краят й, когато Тагърт трябваше да излезе пръв, да отиде до центъра, да хване под ръка Карън и да я изведе навън. Може би не бе обърнал внимание какво му бяха казали, но той излезе сам.

Това бе камъчето, което обърна колата.

— Нали знаете какъв е Тагърт? — рече тя. — Мисли си, че единственият достоен партньор за него е самият той. Не вижда по-далеч от носа си.

Всички в църквата избухнаха в смях, Тагърт се обърна и разбра, че е сгрешил. С изключителна галантност той се върна, поклони се и подаде ръка на Карън.

— Отмъщаваш си, задето си работила извънредно през уикендите? — прошепна той.

— Отмъщавам си заради всички плахи жени, които си измъчвал — рече тя и се усмихна кокетно.

— Не съм чудовището, за което ме мислиш.

— Ще видя дали Илейн мисли така. Между другото кога ще дойде тя?

Като видя изражението на лицето му, осъзна, че е била груба, и съжали за забележката си.

— На Коледа — отвърна той и се извърна.

Вечерята бе шумна, всички разказваха едновременно къде, с кого и как са прекарали летните си почивки. Отначало Карън поглеждаше към храната, слушаше ги, но не участваше в разговорите им, тъй като се чувстваше като аутсайдер. Тагърт седеше в противоположния край на голямата маса и също мълчеше. От време на време Карън поглеждаше към него, като си мислеше, че я наблюдава, ала той извръщаше погледа си толкова бързо, че тя не бе сигурна.

— Карън — повика я една от жените и цялата маса утихна. — Къде е годежният ти пръстен?

Тя не се замисли нито за миг:

— Тагърт е изкупил всичките, така че сега чакаме новите поръчки. Нали знаете, че изкупува всички диаманти, където влезе.

Прозорците на ресторанта щяха да се взривят от гръмкия смях на гостите. Дори и Мак се засмя, когато Стив, който седеше до него, го тупна заговорнически по гърба.

Някой се обади:

— Мисля, че трябва да задържиш настоящата си годеница, Мак. По всичко изглежда, че вкусът ти към жените се подобрява.

До края на вечерята не оставиха Карън на мира. Двете жени срещу нея й задаваха какви ли не въпроси — с какво се занимава, къде е израсла. Когато им каза, че Мак й е шеф, те бяха толкова впечатлени, че поискаха да узнаят какво е усещането да работиш за него.

— Чувствам се самотна и непотребна — отвърна тя. — Той не се нуждае от никого, само от време на време пиша някое и друго писмо.

Тагърт довърши вечерята си, без да промълви дума, ала Карън усещаше погледа му върху себе си и дори когато Стив се наведе към него, за да му каже нещо, той не откъсна очи от лицето й.

Когато останаха сами в „тяхната“ стая, Карън осъзна, че е отишла твърде далеч.

— За тази вечер… — започна, когато той излезе от банята и мина покрай нея. — Може би не биваше да…

— Искаш да ме ядосаш ли? — попита той, а лицето му бе на милиметри от нейното.

Карън си помисли, че той има прекрасни устни. Ала се опомни бързо и отвърна:

— Не, разбира се, че не.

— Добре. Сега, къде си дянала анцуга ми?

— Не е ли малко късничко за спорт? — попита, без да се замисля. Къде, как и какво правеше той не я засягаше.

Мак се ухили дяволито:

— Другата алтернатива е да спя гол.

— Третото чекмедже вляво — бързо отговори и се втурна в банята.

Когато излезе, облечена в старомодна нощница от бял памук, той вече си бе легнал. В средата на леглото имаше дълга възглавница, която го разделяше на две.

— Откъде я намери?

— Откраднах я.

— Предполагам, че някой беден човечец в момента спи без възглавница.

— Искаш ли да я върна? Така ще можем да обсъдим сериозно онова за бурканчето. Може би има и друг начин…

— Лека нощ — рече тя твърдо и му обърна гръб. Преди да заспи, се усмихваше.