Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (10)

ГЛАВА XI

Троп троп.

Ъъъъърррр.

— Радвам се да ви услужа.

— Млъкни.

— Благодаря.

Троп троп троп троп троп.

Ъъъъъърррррр.

— Благодаря ви, че ощастливихте една най-обикновена врата.

— Да ти изгният диодите дано.

— Благодаря. Приятен ден.

Троп троп троп троп.

Ъъъъърррр.

— За мен е удоволствие да се отворя за вас…

— Изчезвай.

— …и да се затворя след вас с чувство за добре свършена работа.

— Изчезвай, казах.

— Благодаря ви, че изслушахте това съобщение.

Троп троп троп троп.

— Ууп.

Зейфод спря да тропа. Той се размотаваше из Златно сърце от много дни и никоя врата още не му беше казвала „ууп“. Това не беше от нещата, които вратите казват. Беше прекалено кратко. Освен това там нямаше толкова врати. Звучеше така, като че сто хиляди човека са казали „ууп“, което го озадачи, защото той беше единственият човек на кораба.

Беше тъмно. Повечето от несъществените системи на кораба бяха изключени. Той се носеше през един отдалечен район на Галактиката., дълбоко в мастилената чернота на космоса. Така че какви ли бяха тези сто хиляди човека, които се бяха събрали в тази точка, за да кажат едно напълно неочаквано „ууп“.

Той се огледа нагоре-надолу по коридора. Всичко беше в сянка. Само контурите на вратите изпъкваха с много мътен розов цвят, който блещукаше в тъмното и пулсираше, когато те говореха, въпреки че той беше опитал по всякакъв начин, за който можеше да се сети, да ги спре.

Светлините бяха изгасени, за да не може главите му да се гледат взаимно, защото точно сега нито една от тях нямаше привлекателен вид, нямаше оттогава, откакто той направи грешката да надзърне в душата си.

Това наистина беше грешка. И естествено закъсня с една нощ.

Беше труден ден — много ясно.

От корабната аудиосистема се носеше приятна музика много ясно.

И той, много ясно, беше леко пиян.

С други думи всички условия за душевно търсене бяха налице, но при все това си беше грешка.

Седейки сега, мълчалив и самотен в мрачния коридор, той си припомни момента и потръпна. Едната му глава погледна на една страна, другата му глава погледна на другата страна, и всяка реши, че трябва да тръгне по срещуположния път.

Той се ослуша, но не чу нищо.

Всичко, което беше там, беше това „ууп“.

Изглеждаше ужасно потискащо да докараш ужасно много хора толкова надалеч само за да кажат една дума.

Той тръгна да си търси път към мостика. Там поне щеше да се чувствува под контрол. Той спря отново. Помисли си, че не е ужасно хубаво да бъде под контрол заради това, което чувствуваше.

Той си спомни, че първият шок в този момент беше, когато откри, че наистина има душа.

Всъщност той винаги приемаше, повече или по-малко, че има едим брой душа, както си имаше пълен комплект от всичко останало, и освен това по две бройки от някои неща, но всъщност внезапното сблъскване с нещото, таящо се дълбоко в него, доста сериозно го е пораздрусало.

И после да открие (това беше втория шок), че не страшно прекрасния обект — който той, като човек в неговото положение, имаше естественото право да очаква — го беше покъртил отново.

После той обмисли в какво положение всъщност се намираше, и шокът, който отново се стовари върху него, го накара да повърне питието си. Той го направи бързо, преди нещо да може да му се случи. После бързо изпрати още едно да последва първото надолу да провери дали всичко е наред.

— Свобода — каза той на висок глас.

Трилиън се качи на мостика в този момент и каза няколко ентусиазирани неща за съшността на свободата.

— Не мога да се справя с това — каза мрачно той и изпрати надолу трето питие, за да види защо второто още не е докладвало за състоянието на първото. Той погледна несигурно двата и образа и си хареса десния.

Той изля едно питие от другото си гърло с мисълта, че то ще препречи пътя на предишното, ще събере мощта си с него и заедно ще издърпат второто. После всичките три ще отидат да търсят първото и да му говорят много, а може би и да му попеят малко.

Той не можеше да бъде уверен дали четвъртото питие е разбрало всичко това и изпрати надолу петото, за да разясни попълно плана, и шестото за морална поддръжка.

— Много си пил — каза Трилиън.

Главите му се сблъскаха, докато се опитваха да подредят четирите й образа, които сега можеше да наблюдава в цял ръст. Отказа се и погледна навигационния екран, и с голямо учудване видя на него доста феноменално количество звезди.

— Вълнение и приключения и наистина диви неща — промърмори той.

— Виж — каза тя със симпатична нотка в гласа си и приседна до него, — не разбирам защо искаш да се почувстуваш непотребен за малко.

Той се извърна към нея. Никога преди не беше виждал някой да седи в собствения си скут.

— Оу — каза той и изпи още едно питие.

— Ти завърши мисията, към която се стремеше от години.

— Не съм. Опитвах се да избягвам да се занимавам с това.

— Вече я завърши.

Той изгрухтя. Изглежда някой провеждаше отчайващо парти в стомаха му.

— Мисля, че това ме довърши — каза той. — Ето ме и мен, Зейфод Бийблброкс — мога да отида навсякъде и да направя всичко. Имам най-великият кораб в познатото небе, имам си момиче, с което нещата като че ли вървят по-гладко.

— Наистина ли?

— Тъй като мога да ти кажа, че на съм експерт по лични взаимоотношения…

Трилиън повдигна вежди.

— Аз съм — прибави той, — един адски човек, мога да правя всичко каквото искам, само че нямам никаква представа какво точно да бъде то.

Той спря и продължи по-нататък.

— Едно нещо внезапно е престанало да причинява друго — в противоречие с което изпи още едно питие и грациозно се свлече от стола.

Докато той спеше на пода, Трилиън направи малка справка в корабния екземпляр на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПОДЖИЯ. Имаше няколко съвета относно пиянството.

— Потопете се в него — се казваше там, — и наслука.

Беше свързано със статията за размера на Вселената и начините да го възприемеш.

После тя намери статията за Хан Уавъл, екзотична ваканционна планета и едно от чудесата на Галактиката.

Хан Уавъл е свят, който се състои само от баснословно ултралуксозни хотели и казина, образувани от естествената ерозия на скалите, предизвикана от дъжд и вятър.

Шансовете това да се случи отново са едно към безкрайност. Малко неща се знаят за този процес, защото никой от геофизиците, вероятностностатистиците, метеороаналитиците или страннолозите, които много обичат да се занимават с това, не можеха да си позволят лукса да пребивават там.

— Ужасно — помисли си Трилиън, и след няколко часа големият бял, приличащ на маратонка кораб бавно се спускаше в едно небе под топло брилянтно слънце към ярко оцветен пясъчен космодрум, като явно предизвика сензация на земята. Трилиън се зарадва, защото чу Зейфод да си подсвирква някъде из кораба.

— Как си? — го попита тя по интеркома.

— Добре — каза свежо той, — ужасно добре.

— Къде си?

— В банята.

— Какво правиш?

— Стоя си.

След час-два стана ясно, че наистина го прави, и корабът се върна в небето без дори за малко да отвори люковете си.

— Привет вам — каза компютърът Еди.

Трилиън кимна търпеливо, щракна два пъти с пръсти и натисна копчето на интеркома.

— Мисля, че спонтанният смях вероятно не е това, от което се нуждаеш сега.

— Вероятно не — каза Зейфод, откъдето и да беше.

— Мисля, че малко физическо предизвикателство ще те изкара от кожата ти.

— Каквото и да мислиш, аз мисля — каза Зейфод.

РАЗВЛЕКАТЕЛНИ НЕВЕРОЯТНОСТИ беше заглавието, което привлече погледа на Трилиън, когато малко по-късно седна отново да прелисти ПЪТЕВОДИТЕЛЯ, и докато Златно сърце се носеше с невероятна скорост в неопределена посока, тя изпи чаша от нещо, което не можеше да се пие, и беше произведено от Синтезатора на питателни питиета, и прочете как може да се научи да лети.

Съществува изкуство, се казваше там, или по-скоро умение да се лети.

То се базира на това да се научиш как да се хвърлиш към земята и да не я улучиш.

Изберете си един хубав ден, се казва там, и пробвайте.

Изисква се просто да можеш да се хвърлиш напред с цялото си тегло и воля (като не мислиш, че ще те заболи).

Наистина ще те заболи, ако сгрешиш и улучиш земята.

Почти всички хора грешат и улучват земята, и ако се опитват истински, като резултат ще я улучат доста грубичко.

После идва втората част, пропускането, в което и се съдържат трудностите.

Единият от проблемите е, че трябва да не улучиш земята съвсем случайно. Не е хубаво нарочно да възнамеряваш да пропуснеш земята, защото няма да я пропуснеш. Вниманието ти внезапно трябва да бъде привлечено от нещо, когато се намираш на половината път, така че да не мислиш повече за падане, или за земята, или за това колко много ще те заболи, ако не я пропуснеш.

Доста трудно е да насочиш вниманието си далеч от тези три неща през частицата от секунда, която имаш на разположение. Оттук произтича грешката на почти всички хора и евентуалната им раздяла с този развлекателен и зрелищен спорт.

Ако обаче имате достатъчно късмет, за да се разсеете за момент в критичната секунда от, да кажем например, чифт великолепни крака (пипалца, псевдоподи, в зависимост от биологическия вид и/или личните предпочитания) или бомба, избухваща в близост до вас, или от съвършено рядкия вид бръмбар, пълзящ по най-близкото клонче, тогава за ваше най-голямо учудване ще пропуснете земята напълно и ще останете да висите на няколко инча над нея по може би леко глупав начин.

Това е момент на деликатна суперконцентрация.

Поклащаш се и се носиш, носиш се и се поклащаш.

Пренебрегнете всички размишления за собственото си тегло и просто се издигнете по-нависоко.

Не се вслушвайте в това, което другите ви казват в този момент, защото те не биха говорили полезни неща.

Те най-често казват нещо от сорта на „Мили Боже, не е възможно да летиш!“

Жизненоважно е да не им вярвате, или в противен случай те внезапно ще се окажат прави.

Издигайте се нагоре и нагоре.

Пробвайте няколко пикирания — отначало по-леки, а после се понесете над върховете на дърветата, като дишате равномерно.

Не махайте на никого.

Когато повторите всичкото това няколко пъти ще намерите, че моментът на отвличане на вниманието става все по-лесен и по-лесен за достигане.

После ще научите всички начини за контролиране на полета си, скоростта си, маневреността си, и номерът обикновено се заключава в това да не мислиш много усилено за действието, което трябва да извършиш, а само да му позволиш да се случи между другото.

Също така ще се научите да се приземявате правилно, като това е нещо, с което почти сигурно ще се сблъскате, и то доста болезнено при първия си опит.

Съществуват частни клубове за летене, към които можете да се присъедините, като там ще ти помогнат в момента на отвличане на вниманието. Те наемат хора със странни тела или мнения, които те да показват и/или разясняват, изскачайки иззад храстите в критичния момент. Много гениални стопаджии имат възможност да се присъединят към такива клубове, но малко от тях си намират постоянна работа там.

Трилиън прочете това внимателно, но неохотно реши, че Зейфод не е в подходящо умствено състояние, за да се учи да лети, или да ходи из планините, или да се опита да повика Брангисвоганските чиновници, за да му подпечатат картата за смяна на местожителството — това бяха другите неща, изписани под заглавието РАЗВЛЕКАТЕЛНИ НЕВЕРОЯТНОСТИ.

Вместо това тя насочи кораба към Алосиманиус Синека свят от лед, сняг, умопомрачаваща красота и вцепеняващ студ. Пътешествието от снежните равнини Лиска до върха на Ледените кристални пирамиди на Сактантуа е дълго и ужасяващо, дори и с реактивни ски и впряг снежни хрътки от Синека, но изледът от върха, който обхваща ледените полета Стин, блещукащите Призмени планини и далечните танцуващи отразени ледени светлини, е такъв, че първо мозъкът ти замръзва, а после лека-полека се освобождава до такива невиждани хоризонти от красота; и Трилиън изведнъж почувствува, че тя може да го направи, като бавно освободи мозъка си до невиждани хоризонти от красота.

Те влязоха в ниска орбита.

Под тях се простираше сребърнобялата красота на Алосиманиус Синека.

Зейфод лежеше в леглото, като едната му глава беше завряна под възглавницата, докато другата решаваше кръстословици до късно през нощта.

Трилиън кимна търпеливо, преброи до достатъчно голямо число, и си каза, че най-важното нещо сега е да накара Зейфод да проговори.

Тя приготви, посредством изключване на всички кухненски роботи-синтоматици, най-баснословно изтънченото ястие, което можа да измисли — фино изпържено месо, уханни плодове, миришещи сирена и деликатесни Алдебарански вина.

Тя му го занесе и го попита дали се чувствува способен да говори.

— Изчезвай — каза Зейфод.

Трилиън кимна търпеливо, преброи до доста по-голямо число, леко отмести подноса настрана, отиде в залата за пренасяне и просто се телепортира извън неговия живот.

Тя даже не програмира координати, нямаше никаква представа къде отива, тя просто си отиде — случаина поредица от точки, летящи през Вселената.

— Всичко друго — си каза тя като тръгваше, — е по-добро от това.

— Хубава работа — си промърмори Зейфод, обърна се и направи грешката да заспи.

На следващия ден той крачеше из пустите коридори на кораба, като претендираше, че не я търси, въпреки че знаеше, че я няма. Той игнорира дразнещите опити на компютъра да разбере какво по дяволите става тук, като тикна малка електронна тапа между два от терминалите му.

След известно време той започна да гаси лампите. Нямаше нищо за гледане. Нищо нямаше да се случи.

Лягайки в леглото си една вечер — а нощите сега на кораба травха безкрайно дълго, той реши да дойде на себе си, да даде на нещата някаква насока. Той бързо седна и започна да се облича. Реши, че все трябва да има някой във Вселената, който да се чувствува по-окаян, по-страдащ и по-отхвърлен от самия него, и реши да отиде да го открие.

На половината път за мостика му дойде наум, че това може би е Марвин, и се върна в леглото си.

Няколко часа по-късно той се размотаваше неутешимо по тъмните коридори, проклинайки веселите врати, когато чу „ууп“ и това го направи много нервен.

Той напрегнато се облегна на стената на коридора и се намръщи като човек, опитващ се да извади коркова тапа посредством телекинеза. Той докосна стената с връхчетата на пръстите си и почувствува лека необичайна вибрация. Сега можеше да чуе и доста странни тихи шумове, можеше да чуе откъде идват — идваха от мостика.

— Компютър — изсъска той.

— Мммм? — каза доста тихо най-близкия компютърен терминал.

— Има ли някой на този кораб?

— Мммм — каза компютърът.

— А кой е?

— Мммм ммм ммммм — каза компютърът.

— Какво?

— Ммммм мммм мм ммммммм.

Зейфод зарови едното си лице в двете си ръце.

— О, ЗАРКУОН — измърмори той. После се вгледа в коридора, водещ към входа за мостика, от чиято неясна далечина се чуваха странните целеустремени звуци, и където бяха затъкнатите терминали.

— Компютър — изсъска той още веднъж.

— Ммммм?

— Когато те отпуша…

— Ммммм.

— …ми напомни да се ударя с юмрук в устата.

— Ммммм ммм?

— И още нещо. Сега само ми кажи това. Един път за „да“, два пъти за „не“. Опасно ли е?

— Ммммм.

— НАИСТИНА?

— МММММ.

— Ти не каза „МММММ“ два пъти, нали?

— Мммм мммм.

— Хмммм

Той продължи инч по инч напред, макар че би предпочел да върви ярд по ярд назад, което наистина беше вярно.

Той беше на около два ярда от вратата на мостика, когато внезапно с ужас се сети, че ще стане лошо за него, и спря напълно. Нямаше да може да изключи гласовите схеми на вратата.

Тази врата беше скрита от чужди погледи, поради вълнообразния ръбест стил, в който беше конструиран мостика, и той се надяваше да влезе незабелязан.

Той отново се облегна обезсърчен на стената и каза няколко думи, които другата му глава беше шокирана да чуе.

Той се вгледа в мътнорозовите контури на вратата и откри, че в тъмнината на коридора можеше да се различи сензорното поле, което обхващаше част от коридора и казваше на вратата кога идва някой, за когото тя трябва да се отвори и на кого да направи ободряваща и приятна забележка.

Той здраво се прилепи към стената и бавно тръгна към вратата, сплесквайки гръдния си кош, доколкото можеше да си го позволи, към много много неясните граници на полето. Той затаи дъх и се поздрави за това, че през последните няколко дни е лежал нацупен в леглото, вместо да изблъска чувствата си посредством уредите в гимнастическата зала на кораба.

После разбра какво трябва да говори в момента.

Той издиша на няколко кратки серии и после прошепна възможно най-бързо и най-спокойно:

— Врата, ако ме чуваш, кажи ми го много, ама много тихо.

Много, ама много тихо вратата измърмори:

— Мога да те чуя.

— Добре. Сега след момент ще ти кажа да се отвориш. Когато се отвориш, не искам да ми казваш, че се радваш.

— О’кей.

— И не искам да ми казваш, че съм ощастливил една най-обикновена врата, която се е отворила за мен, и че не съм ти доставил удоволствие, когато си се затворила зад мен с чувство за добре свършена работа. О’кей?

— О’кей.

— И не искам да ми пожелаваш приятен ден, разбра ли?

— Разбрах.

— О’кей — каза Зейфод, — отвори се сега.

Вратата тихо се плъзна встрани. Зейфод тихо се промъкна през нея. Вратата тихо се затвори след него.

— Така хареса ли ви, мистър Бийблброкс? — гръмко попита тя.

— Искам да си представите — каза Зейфод на групата бели роботи, които се събираха да го видят в този момент, — че имам един изключително мощен Смърт-О-Запен пистолет в ръката си.

Възцари се много студена и много свирепа тишина. Роботите го погледнаха с ужасно мъртвите си очи. Те стояха много неподвижно. Имаше нещо напрегнато страховито, свързано с тяхното присъствие, особено за Зейфод, който никога не беше виждал подобно нещо преди, нито пък знаеше нещо за него. Крикитианските войни принадлежаха на далечното минало на Галактиката, а Зейфод беше прекарал повечето от уроците си по ранна история в кроежи как може да прави секс с момичето, седящо в киберкабинката до него, и тъй като неговият учебен компютър беше съществена част от тези кроежи, всичките му исторически схеми бяха изтрити и презаписани с напълно различна база данни, в резултат на което беше бракуван и изпратен в дом за дегенерирали кибери, където беше последван от момичето, което пък необмислено се беше влюбило силно в нещастната машина, и резултатът беше: (а) че Зейфод никога не се приближи до нея, и (б) че пропусна един период от древната история, който можеше да има много голямо значение в този момент.

Той шокирано се взря в тях.

Беше невъзможно да се обясни защо, но техните гладки и мазно бели тела бяха предназначени за външна обвивка на чисто, клинично зло. От техните ужасно мъртви очи до мощните им безжизнени крака те бяха точно изчислен продукт на съзнанието който искаше просто да убива. Зейфод преглътна с хладен страх.

Те бяха демонтирали част от задната стена на мостика и си бяха проправили път сред няколко от жизненоважните вътрешности на кораба. През заплетените отломки Зейфод можеше да види с все по-силно и по-лошо шокиращо чувство, че тунелът се провираше към самото сърце на кораба, към сърцето на Невероятностния двигател който беше толкова мистериозно създаден от нищото — самото Златно сърце.

Най-близкият до него робот го погледна по начин, който трябваше да предположи, че оценява всяка малка частичка от тялото, мозъка и способностите му. И когато проговори, като че ли изрази това чувство. Преди да продължи това, което всъщност казваше, си заслужаваше да се запише някъде, че Зейфод беше първото органично същество, чуло едно от тези същества да говори с някого от около десет билиона години. Ако той беше обръщал повече внимание на уроците си по древна история, а не на плътските си желания, може би щеше да бъде впечатлен от оказаната му чест.

Гласът на робота беше като тялото му — студен, мазен и безжизнен. В него се различаваше доста културно стържене. Звучеше като да е древен, какъвто си и беше.

Той каза:

— Наистина имаш Смърт-О-Запен пистолет в ръката си.

Зейфод за момент не знаеше какво да си помисли, но после погледна надолу към собствената си ръка и с облекчение видя, че това, което беше намерил в една прикрепена към стената конзола, наистина беше такова нещо, за каквото той си го беше помислил.

— Да — каза той с някаква въздишка на облекчение, което беше доста хитро, — добре. Няма да искам да претоварвам представите ти, роботе. — За малко никой не каза нищо, и Зейфод схвана, че роботите очевидно не бяха тук, за да разговарят, и очевидно можеха да се справят с него.

— Не мога да не забележа, че сте паркирали кораба си — каза той, като кимна с едната си глава в подходящата посока, — през моя.

Нямаше съмнение в това. Без да спазва никакво пространствено благоприличие, те просто бяха материализирали кораба си точно там, където искаха да бъде, а това означаваше, че той просто беше паркиран през Златно сърце, като че ли не бяха нищо повече от два гребена.

Те отново не му дадоха отговор, и Зейфод се зачуди дали няма да е по-добре, ако превърне своята част от него във въпросителна форма.

— …нали? — добави той.

— Да — отговори роботът.

— Хм, о’кей — каза Зейфод, — какво правите тук, роботи?

Тишина.

— Роботи — каза Зейфод, — какво правите тук, роботи?

— Дошли сме — изскърца роботът, — за Златото на пръчицата.

Зейфод кимна. Той разклати пистолета си, за да предизвика по-голямо желание за отговор. Роботът като че ли разбра това.

— Златната пръчица е част от Ключа, който търсим — продължи роботът, — за да осводим нашите Господари от Крикит.

Зейфод отново кимна и отново разклати пистолета си.

— Ключът — продължи простичко роботът, — беше разпилян в пространството и времето. Златната пръчица е прикрепена към усстройството, което движи вашия кораб. Тя ще бъде част от Ключа. Господарите ни ще бъдат освободени. Пренареждането на Вселената ще продължи.

Зейфод отново кимна.

— За какво говорите? — попита той.

Леко измъчено изражение като че ли мина по напълно безизразното лице на робота. Той като че ли се потискаше от разговора.

— Унищожение — каза той. — Ние търсим Ключа — повтори той, — вече имаме Дървената колона, Стоманената колона, Кристалната колона. След момент ще имаме и Златната пръчица.

— Не, няма.

— Ще я вземем — заяви роботът.

— Не, няма. Тя кара моя кораб да се движи.

— След момент — повтори спокойно роботът, — ще имаме и Златната пръчица.

— Няма — каза Зейфод.

— И после ще трябва да отидем — каза сериозно роботът, — на едно парти.

— О — каза сепнато Зейфод. — Може ли да дойда?

— Не — каза роботът. — Ще те застреляме.

— О, да? — каза Зейфод, размахвайки пистолета си.

— Да — каза роботът и го застреля.

Зейфод беше толкова изненадан, че трябваше да го застрелят повторно, преди да падне.