Еми Барух (преводач)

Еми Барух
Родена	1952 г. (72 г.) София, България
Професия	журналистка, сценаристка, преводачка
Националност	България
Жанр	публицистика
Съпруг	Иван Христов
Уебсайт	Страница в IMDb

Еми Барух е българска журналистка, сценаристка, преводачка, редакторка и общественичка.^[1][2][3][4]

Еми Барух е родена през 1952 г. в София, в семейството на адвоката Фидел Барух. Учи във френската гимназия в София. В гимназията издава ученическия вестник „Ератикус“. Там през 1968 г. се сблъсква с цензурата на комунистическия режим, след като пише във вестника, че пражките събития от същата година са „безобразие“. Директорът опитва да изземе вече разпространените броеве, а тя е предложена за изключване. В протест срещу действията на училищното ръководство тя организира рецитал на вече инкриминираните „Люти чушки“ на Радой Ралин.^[3]

Получава магистърска степен по журналистика от Софийски университет „Св. Климент Охридски“.^[4] Впоследствие има специализации в областта на културното многообразие (Jewish Studies – CEU Budapest, 1996, El Mundo prehispánico – UNAM – Mexico, 2001).^[2]

След дипломирането си работи като журналист. В периода 1989 – 2013 г. е колумнист коментатор към българска секция на „Дойче веле“.^[2] Заради критични публикации спрямо банкера Цветан Василев временно е отстранена от медията.^[5] В периода 1990 – 1994 г. е пресаташе и културно аташе в българското посолство в Брюксел.^[4] През 2002 г. е президент и генерален комисар на Национален комитет за фестивала „Европалия – България 2002“.^[2] В периода 2004 – 2007 г. е главен редактор на списание „Едно“.^[4] През 2007 г. е куратор на първата изложба на открито „Земята отгоре“ на френския фотограф Ян Артюс-Бертран, а в периода 2008 – 2009 г. е комисар на първата представителна изложба на Пабло Пикасо в България – „Аз не търся. Аз намирам“.^[2] В периода 2008 – 2014 г. е сътрудник на Фондация „ФотоФабрика“, организатор на ежегоден фестивал за репортажната и художествена фотография в София, а от 2014 г. е негов организатор.^[2][3][4]

От 1999 г. прави преводи на художествена литература от френски и испански.^[3] Сред преводите ѝ са: Естер Бенбаса и Арон Родриг („История на сефарадските евреи. От Толедо до Солун“), Жанн Лафон („Бялата покривка“), Исабел Алиенде („Градът на зверовете“ и „Гората на пигмеите“), Педро Хуан Гутиерес („Мръсна хаванска трилогия“, „Кралят на Хвана“, „Тропическо животно“, „Фабиан и хаосът“), Сенел Пас („Ягода и шоколад“), Уенди Гера („Всички си тръгват“), Луис Басат („Креативността“).^[2]

Авторка е на публицистични книги и на сценарии за филми.^[2][3]

Еми Барух живее със семейството си в София.

• Бялата покривка – от Жанн Лафон (1999)^[1]
• Фабиан и хаосът – от Педро Хуан Гутиерес (2001)^[2]
• История на сефарадските евреи. От Толедо до Солун – от Естер Бенбаса и Арон Родриг (2003)
• Градът на зверовете – от Исабел Алиенде (2004)
• Гората на пигмеите – от Исабел Алиенде (2006)
• Мръсна хаванска трилогия – от Педро Хуан Гутиерес (2007)
• Кралят на Хвана – от Педро Хуан Гутиерес (2008)
• Тропическо животно – от Педро Хуан Гутиерес (2009)
• Ягода и шоколад – от Сенел Пас (2010)
• Всички си тръгват – от Уенди Гера (2010)
• Креативността – от Луис Басат (2016)

• Отвъд утопиите (2000) – интервюта
• Споделеното и премълчаното: 10 интервюта, 10 години след 10 ноември 1989 година (2000)
• Протестиращият човек. Факт и фикция (2014)
• Непознатият друг (2016)

• 1988 Стената
• 1989 Меги – идея
• 1993 Раздвоеното сърце – късометражен

• Еми Барух в Internet Movie Database
• Произведения на Еми Барух в Моята библиотека
• „Еми Барух и характерът, който устоява”, сп. ”Мениджър”, 2019 г.

Нормативен контрол BNF GND ISNI NLI J9U LCCN PLWABN IdRef VIAF WorldCat

Портал „Биографии“          Портал „Литература“          Портал „България“