Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор

Параклисът също беше там, точно такъв, какъвто му го бе описал Алма Матер: малък, с оклюмал над покрива кръст, открояващ се от фона на зелените лешникови дръвчета. Потънеш ли веднъж в гората, и дяволът не може да те открие… Но не по-рано от осемнайсет часа!… А сега? Колко е часът сега?

— Ето ни! — произнесе с облекчение Лозанов и хвърли към ранения поглед, в който имаше и признателност. После даде знак на полицаите да преместят носилката и добави: — Трябва да ви пазим, нали? Сега вече сте наш човек.

През храста, зад който бе положен, делегатът ясно виждаше параклиса, кръста и гората зад него. След миг видя и полицаите, които се понесоха напред с пушки, готови за стрелба.

Когато първата група стигна на двайсетина крачки от параклиса, двама с лека картечница, блъскайки Дамян пред себе си, закрачиха предпазливо към малката сграда. Железничарят залиташе, като едва тътреше крака по камънака. Гърбът му бе изцяло ръждивокафяв, кръвта, която капеше от десницата, оставяше по влажната земя червени следи. Нямаше сили да се обърне.

Стигнаха до вратата, прогнила от влагата, без брава, само с дебело ръждясало мандало, под което висеше въженце. Няколко секунди стояха в нерешителност, ослушвайки се. Отвътре не идваше никакъв звук. Шумеше само гората под оцеждащия се дъжд.

Сгушен зад дръвчетата, Лозанов чакаше.

Дамян опря чело на вратата. Полицаите вдигнаха картечницата.

— Предай се! — извика единият от тях. — Предай се! Вие сте обкръжени!