Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко

Село Ягодово водеше тих и мирен живот до войната. Обкръжено отвред с вълнообразни планински вериги, обрасли с вековни борови гори, погледнато от Орлов връх — със своите варосани къщи и червени покриви, — то приличаше на зелено боядисано корито, в което са хвърлени шепа алени и бели карамфили. Ягодовчани бяха прибрани горяни, честни, работливи и отворени люде.

Но дойде злото: чужди въоръжени пълчища нахлуха в страната ни, превърнаха я в своя колония; пламнаха пожари, пламна и Ягодово от жестокости, които германските и наши фашисти внесоха в мирния живот на селяните. Появи се партизанско движение. Горяните бягаха в планината, като изоставяха своите близки и семейните си огнища. Арестите и убийствата зачестиха. Мало и голямо пропищя. Дъскорезници и дърводелски фабрики спряха да работят. Ягодовската котловина бе завардена от полицейски кордони за преследване на народните въстаници; не се позволяваше на селяните да отиват в гората и подвозват трупи за изработване на дървен материал. Всичко замря и заглъхна като сковано от зимен студ. А пролетта настъпваше весела и буйна.

Ведно с птиците тя пееше в гората, бродеше като усмихната девойка по тесните горски пътеки, изкачваше рътлини и сипеи и пръскаше красота, младост и сила; подскачаше от камък на камък из планинската река, звънтеше с трионите на дъскорезниците, със звънците на стадата, възкачваше се по канарите, затъкваше им букети цветя и билки, блестеше по люспите на пъстървата и денем и нощем отекваше в медните звуци на овчарските кавали. Всичко се обличаше в зеленина, ласкава и мека като кадифе. По небето, ясносиньо като метличина, плаваха самотно бели пухкави облачета и се оглеждаха в гладката повърхност на езерото, изкуствено създадено в подножието на планината, за да радва и развлича ягодовските летовници. Месец май беше тих и безбурно се носеше в своята цветна лодка през море от зеленина и също пееше, пееше.

Само в сърцата на ягодовчани не беше за песен, нито се чуваше от устата им весела приказка. Жандармеристите, пияни и престъпни, всекидневно беснееха. Горяха къщите на селяните, арестуваха или избиваха най-будните синове на народа от градове и села и цялата родина се къпеше в кръвта на хиляди и хиляди борци.

Свидетели на тия безумия, подклаждани от самозабравилия се германски фашизъм, и като гледаха набучените на върлини човешки глави, децата взеха бързо да израстват, да възмъжават и разбират, че злото не се свършва, а от ден на ден все повече расте. И по лицата им изведнъж се появиха бръчки като на старци.

Сега, като си припомняме страшното минало, на тия деца от онова време ние посвещаваме тук нашата история.