Давид Лагеркранс (р. 1962 г.) е шведски журналист и писател, автор на десетина романа. През 2015 г. издава „Онова, което не ме убива“, роман продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, който обаче не е базиран на бележките на покойния писател. Преведен е на 40 езика (на български от ИК „Колибри“. 2015), като първото издание само в САЩ е от 500 000 екземпляра. Романът има отворен финал и пробужда очакванията на читателите. И наистина, две години по-късно Лагеркранс написва второ продължение на прочутата трилогия. „Мъжът, който търсеше сянката си“. Досега от книгите за Лисбет Саландер са продадени 90 милиона екземпляра, от които близо 8 милиона са тези на Лагеркранс.
В „Мъжът, който търсеше сянката си“ (2017) Лисбет Саландер отново е в центъра на събитията и отново се сблъсква със смъртни врагове, а Микаел Блумквист отново е по следите на престъпна група. Организацията, наречена Регистър на изследванията на генетиката и околната среда, официално изучава връзката между наследствеността и влиянието на средата, а на практика експериментира с близнаци, поверени на различни по социален статус семейства. Точно там Лисбет ще открие мистерията на своето детство. (И най-после ще разберем защо си е татуирала дракон.) Пак там ще срещнем и Даниел и Лео, двама талантливи музиканти, всеки от които има чувството, че живее половин живот, и всеки от които бива унижаван заради своя произход. Някои от персонажите в романа биват подложени на жестоки изтезания, други изгубват живота си — Лисбет, Даниел и Лео обаче не се предават, а Блумквист ги подкрепя с цялата сила на своя талант и почтеност. По напрегнатия си сюжет, по умението на автора да заплита сложна интрига и да ни поднася решението на загадките на малки дози, за да държи интереса ни буден, по отчетливо присъстващия социален фон с проявите на расизъм, ислямизъм, корупция и жестока престъпност „Мъжът, който търсеше сянката си“ определено не отстъпва на нито един от предишните четири романа.
Връзки в мрежата:
Книгата в сайта на изд. Колибри