Читателски коментари от xrisa_lv

ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕРИ!

Случвало ли ви се е да чакате на дълга опашка пред някоя пекарна, за да купите онова захаросано козуначено руло с мармалад, чиято реклама чинно ви увещава, че рецептата е съхранила традиционния вкус на поколения ?! И ето рулото е вече на масата и вие трепетно отрязвате парче, сигурни че ще се потопите във фонтан от вкусове….., но то не само че е твърдо, ронливо и безвкусно, но дори няма и пълнеж , онзи , който баба определено не би пропуснала да натъпче — дори по краищата — с риск да изтече ?! ДА! Точно така се почувствах и аз с прочита на тази книга. Още в началото смятам да уточня, че умишлено задържах написването на коментара си до момент, в който смятам , бих била безпристрастна. Абсурдна е може би единствената дума, която пасва на тази книга и аз за разлика от автора, чието име дори не запомних, ще аргументирам избора й:

Съвсем в началото реалността е представена като сън…Защо?! На мен ми е непонятно.. след като в книгата усилено се проповядва да се придържаме към първото споразумение да използваме правилно словото. Сънят е мираж (нереалност) , следователно реалността, представена като сън е абсолютен оксиморон на живота, от което следва, че цялостното по-нататъшно изложение на случайни мисли, купчина нахвърляни лозунги, високопарни сравнения и т.н е напълно безполезно.Така писателят не само че вкарва читателя в невидима матрица, но и го превръща в робот, който би могъл да бъде програмиран да променя чрез команди възприятията си. (Защото на моменти, повярвайте, имах усещането, че направо ми заповядва как да мисля) до такава степен е вглъбен в псевдо психологическото си учение, че си позволява да прави на пух и прах и подлага до голяма степен и то неведнъж, възпитанието на родители към деца.Все пак реших, водена от положителните коментари, да дам шанс на автора ( Мигел Руис) да ме убеди, че следвайки четирите споразумения ще преобърна настройката си към света. И в действителност до средата все пак успя да възбуди някакъв интерес, представяйки човешкия ум като плодородна почва, в която са засяти нашите мисли, чувства, емоции и страхове. От тези семена израстват само онези, за които почвата е подготвена.

Следващото споразумение да не приемаме нищо лично, всъщност също е взаимствано и то доста пошло. В описанието му липсва конкретика, способи и техники за изпълнение , както и доказателствена част, наблюдавана при задълбочено изследване или собствено преживяване.

От третото споразумение нататък книгата се превърна за мен в онова ронливо руло, чиито пълнеж очаквах с всяко следващо отрязано парче (в случая прочетена страница) и каляващо волята. Вероятно някой ще си зададе въпроса защо съм се хлъзнала в такава крайност?! Може би ще му изясня това, описвайки третото споразумение, а именно да не правим предположения. Та това е висша форма на лицемерие, предвид честата употреба на стилови съчетания като „ако направим това, ще бъдем по-добри“ , „вие трябва да приемете“, „вероятно ще ви е трудно“ — не са ли това точно предположения, които авторът си позволява да прави, поучавайки ни как да бъдем щастливи ? Парадоксите не спират до тук. Като способ за избягване на предположения е предложен въпросът?! Наистина ли?! Следват две страници с локуми по темата как да задаваме въпроси, как всичко става кристално ясно, когато получим отговор и как благодарение на него спираме да предполагаме. И ето тук моята душа отново се разбунтува с един простичък въпрос: "А как да разбера дали отговорът, който ми е даден е искрен? " естествено разяснение на това съмнение не получих, колкото и да се надявах . Впрочем точно този принцип на задаване на въпроси напълно се противопоставя на предходното му споразумение, в което се набляга на това, че не бива да приемаме думите или обидите на хората лично, защото това не е протест към нас, а тяхна собствена борба. И в следващия момент обаче, аз трябва сляпо да повярвам на отговор, даден ми от същия този човек, на който преди това не би трябвало да вярвам. Признавам си за миг съчувствено отправих молитва за хората, страдащи от шизофрения. Четвъртото споразумение да даваме най- доброто от себе си, дори не мисля да коментирам, там съвсем се изгубих в мислите на Мигел Руис.

Аз като читател обаче вярвам в литературната карма и знам, че никоя книга не идва без време при нас, книгите намират нас. И както козуначеното роло би могло да подобри вкуса си , ако го намажем с вкусния мармалад на баба и го запечем за 5 мин, така и книгата, преминавайки през мен все пак остави някаква положителна следа, та дори и три . Благодаря на Мигел Руис, че е проявил тази смелост да публикува подобна книга, изисква се известна доблест, за да застанеш зад собствените си абсурди и да гарантираш с името си за тях . Второ, все пак написаното от него, изхождайки от коментарите , е повлияло положително на нечий живот и трето, при мен лично надгради търпението ми с още едно стъпало, защото аз в крайна сметка я прочетох ! :)

Не знам как бих могла да пресъздам чувствата си от четенето на тази книга, без да използвам обидни думи.

През годините съм попадала на какви ли не произведения, за някои , признавам си, не съм била съвсем подготвена, но "Дворецът на Бълхите ме докара почти дж нервна криза. Разтегнати като локуми фрази, безкрайно дълги глави, абсолютно махленски сюжет. Не бих поставила тази книга дори до булевардната литература от 90, защото тя поне разсейва. Пълна загуба на време.