Ренета Бакалова
Когато се погребва вечност

През шепите на вечното небе,

което и до днес

е спомен за молитва

(нанизана от устни на жена,

която ражда син,

а той ще я убива…)

През шепите му

пак кърви

една несресана Аврора.

Години няма,

тя не ги брои

но ти си й останал като болка…

И в нея винаги е май.

Куршумено тежат

дори звездите,

когато плачат

с болката на цял народ —

народа,

който те обича.

 

По шепите на вечното небе

е някак си

болезнено студено,

защото то

не може да те погребе…

Не знае как

и няма сили…

да погребва вечност.