Лиана Даскалова
Късна есен

Приятели мои, събеседници мои, дървета,

къде ви е лятното красноречие,

къде ви е златната есенна реч?

Вие мълчите — сурови аскети.

Буря е минала върху вас. Сеч.

 

Стойте, стойте, с присъствието си ме удостойте,

ти, черешо лилава, дърво със синя кръв,

ти, яворе, дърво еленово от сой песнопойски,

ти, сребриста ела, разперила лира еолова,

и ти, дъбе, с ръждиво дихание на лъв…

 

Какво общество отбрано за моята изповедност —

кръг от безсмъртни. Академия на дървеса.

Приятели мои, абдикирам от всяка суетност.

От корона — във бедност: като леса.

 

Абдикирам от пурпур и злато, от всяка украса,

от зелената пролет с многолистния неин барок,

абдикирам от лятото — като от своята раса.

Като вас. По спартанския ваш урок.

 

Абдикирам от своята страст към остроезичие

и от римите, вероломни като съдби.

(Не, не, римите много обичам

и не ще се от тях отрека, може би…)

 

Вижте, с бедняшка тояжка вървя към Лакония

и оголвам стиха си до крайност, до хляб и сол.

Приятели мои, не го казвам с ирония:

абдикирам мъчително — като от престол.

 

Абдикирам похвално — похвати, заучена стойка

изоставям. Навика си цареубих.

Преминавам в друга тоналност,

във нова настройка.

Цяло царство отдавам — за един нов стих!