Иван Пенев
Разминаване

Притичва вятърът през моята събудена градина,

Раздвижва клоните, прошушва сред листака.

В оранжевите облаци на зноя

млади пеперуди кацат —

и оживява утрото на моята разцъфнала Родина.

 

Какъв простор висок? Каква далечна синева?…

Във моя двор на детството

разсънени пчели росата пият.

И спомените пълнят кратера

на моята вселенска самота,

където пътищата извървени

отлетелите надежди крият.

 

Защо в коритото на жребия си

изтънява на живота лятната река?

И чувствата изсъхват. И лозниците от зной изгарят.

А нашето убежище е само примирената душа,

която утре пламъчето на звездите упокойно ще запали.

 

Така ли отминават в нас епохите?

        И младостта отрича

света, във който бяхме от полети замаяни.

А внуците ни виртуално влюбени сега надничат

в душите си, докрай изтръгнали божествените тайни.

 

Но техните очи не стигат

до оранжевите облаци на моята Родина,

не виждат пеперуденото кратко утро

        с вятъра безгрижен.

Те търсят в чата своите далечни сънища невиждани

и ни прекрачват като някоя

прочетена отдавна книга…