Евгений Евтушенко
Изгубилите се Никанорови

Пермската аерогара.

Някой досадно повтаря,

може би контрольорът,

по микрофона глъхнещ

с глас тенекиено — гъгнещ —

кой ли не го е чул? —

„Пътникът Никаноров,

пътникът Никаноров,

пътникът Никаноров,

излитащ за Барнаул…“

 

А Никаноров се крие,

може би бира пие,

хитро в тълпата скрит.

Може би дъвче сандвич

нейде в бюфета, сграбчил

спътник с ошмулен вид,

за половин Русия

той е развързал кесия —

черпи наляво и дясно.

 

Мутра не е, то е ясно,

нито пък олигарх,

ами е скитник — угарка,

свойте чепици събул,

 

свил се до някакви бали,

дремещ край вехти чували,

пътникът Никаноров,

„излитащ за Барнаул?“

 

Може да се е насвяткал

с някой изпаднал дядка

пътникът Никаноров,

„излитащ за Барнаул?“

 

Да е намерил отдушник

той, дезертьорът безкръстен,

скрил се във женския нужник

от униформени търсен?

 

От трибунала по-страшен

и от окото на дуло

да е гласът безстрастен,

идещ сега отгоре,

сякаш гърдите издул:

„Пътникът Никаноров,

пътникът Никаноров,

пътникът Никаноров,

излитащ за Барнаул!!!“

 

Като куршум смъртоносен

болката в мен трепери:

той в Барнаул какво ли

искал е да намери?

 

Ще се завърне ли скоро

в скучния роден разгул

пътникът Никаноров,

„излитащ за Барнаул?“

 

Той се изплъзна, безспорно,

сякаш извади фул,

пътникът Никаноров,

„излитащ за Барнаул!“

 

Може мъртвешки — мрачен,

на СССР герой,

от гладни стачки прозрачен,

да е забравен той?

 

Може отчаян, отписан

в някой потаен кът

в примката да е увиснал

свита от ремък твърд?

Да е възлязъл нагоре,

сякаш врата затваря.

 

И като нож разпаря

острият глас престорен

глухите руски простори,

истински вик за помощ,

тъпанчетата пробол:

„Пътникът Никаноров!

Пътникът Никаноров!

Пътникът Никаноров,

«излитащ за Барнаул…»“