Евгений Евтушенко
Аз във двайсет и първия век…

Аз във двайсет и първия век,

като в Двайстия, пак ще съм нужен;

не раздран на цитати послушни,

а разхвърлян по люлки въздушни,

излетели с възторжен ек.

 

Век, без грубости опитомен,

залюлявам те аз до небето —

също както засилвам хлапето

сополиво, с очи като мен.

 

Аз във Двайсет и Първи Век

ще прекрача, уви, не невръстен,

но и не като старче небръснато,

като злобно мърморещ човек.

 

Ще достигна, изпънал снага

синевата ти изумена,

като клонка на суха леска,

но останала все тъй зелена.

 

С лакти път ще проправя до теб,

като на първенство с куп Пелета,

в твоя свят, съграден от мелета —

безпаспортен, безвластен, безхлеб.

 

Стигнал в Двайсет и Първи — встрани

ще съгледам и вас, несравними

с никой нявгашни мои любими,

достолепни и на старини.

 

Там са братята ми по перо,

като в топла читалня изкусно —

не по рафтове, а по устни

подредени — с любов, с добро.

 

Двайсти век бе затънал в кръв,

но познаваше букви и ноти.

Ако случи се, Двайсет и Първи,

да разлистваш ти само банкноти?

 

Ако случи се да си замесен

от безлюбие и безстрастие,

усмъртяващо скучното щастие

ако всички несрети замести?

 

Ако фукльо си ти, нахал,

и за нас, дето пуснахме смели

твоя дух от бутилката — вял

се разсейваш и зъб не обелиш?

Ще извикам: така не бива!

Ще пристигна като на нива,

дето камъни съм орал.

 

В тебе, слово на новия ден,

в изкласилото многогласие

ще нагазя — и клас до клас ще е

там полегнал в поклон пред мен.