Георги Ангелов
Попитат ли ме имам ли зора…

Попитат ли ме имам ли зора,

която ме огрява мълчаливо —

ще им отвърна, че една гора

ме вика постоянно като жива,

а чудната Давидковска река,

която някога съм прекосявал,

пак искам да разплискам със ръка —

по дяволите, смърт, върви тогава!;

че моят ненаситен поглед бе

от детство пълен с багрите на залеза

и аз познах природа и небе

не само от добрия дядо Вазов…

Зора ли имам, питате? Та тя

ме гря от образа на Богородица,

от татковия глас преди смъртта:

„Не се събирай никога с отродници!“

Зора си имах — бе „Достойно ест“.

На Левски песента. Във светлината му

разбираш колко твоят интерес

е малък пред съдбата на приятеля.

И на България. До днес приел

съм само тази светлина пречистена.

Търсете в нея български темел.

Опорна точка. И последна истина.