Иван Вазов
На денят й

На тебе, ангеле, ща се плача пак,

като и ти на мен, душа любима,

и твоят лик наяве и във мрак

поглежда ме с любов неизразима.

 

Във теб утеха търся смаян аз

и ти сама в утеха имаш нужда,

едни неволи са мъчили нас

и твоята тъга не ми е чужда.

 

Ти помниш ли онез вълшебни дни,

кога честит се в твойте очи взирах?

И с твоят дих и страстни младини

упивах се блажен… пламтях, примирах?

 

Ти помниш ли?… И целий свят тогаз

кат дим изчезваше пред любовта ни…

И често същия скърбящи глас

и същий стон изпущаха сърца ни.

 

И често в мойте горките сълзи

ти твойте смесяше, душа прекрасна;

и никой глас не може изрази

как сладка беше тая скръб безгласна.

 

Съдбата ни разлъчи и сломи;

но твоя образ пълни ми сърцето

и кат моряка в нощните вълни

една звездица грей ми от небето,

 

Едничка ти изскубваш някой път

тез луди стонове из мойта лира,

що кат жар гърдите ми горят

и хладний свят не може да разбира.

 

Какви тъги до днес съм аз таил,

от колко злобни спомени болея!

Да знам, че с много плач ги бих открил —

поток сълзи бих могъл да излея.

 

Но и със тез ридания безброй

не бих скръбта си пак докрай разказал.

При теб да бях, печалний ангел мой,

с една цалувка всичко бих изказал.

 

1882