Иван Вазов
Възвръщане в отечеството

Другари, здравейте, наста часът милий

и много желаний, в който ще се върнъ!

С разкрити обятья вас пак ща прегърнъ

след толкоз години, що нас са делили!

 

Ей ида и колко съм весел, дружина!

По-скоро подайте ръце си в ръце ми!

Как мило е мене, когато нозе ми

веч стъпат във моята родна долина!

 

С цалувки по устни и с сълзи от радост,

със думи горещи и с мили названья…

О, сладки минути на нашата младост,

о, родна долино, син ти се покланя!

 

Чужбина! Каква реч студена и ледна!

Какво неприятно тя в себе си скрива!

Изпитах я ази! О, тя е горчива!

Там дните ни венат, душа ни е бледна!

 

Как лепи тез крайща се мене являват;

тъй лепи, тъй чудни са още от време,

но днеска по-силно пленяват сърце ми,

по-силно тез гледки духът ми смущават.

 

Но ето Балкана, висок, грандиозен,

как в свода небесннй глава си опира.

От векове тамо той гордо се взира

ту тих и приветлив, ту бурен и грозен.

 

Ето и село ми, във злачни могили

обрасло с шумак и с дървета разкошни,

кат орлово гняздо, що ветрове мощни

от върха балканский го долу свалили.

 

Ей бърдото травно със каменье голи,

де пъстрото стадо тревица си зоби,

де с мойте другари играл съм на роби,

де нужда не сещах, не знаях неволи.

 

Другари! Мина веч таз пора безпечна,

когато кръвта ми по-силно течеше

и с буйните песни, и с пълните чеши

светът нам рай беше и пролетта вечна.

 

Минаха дни чудни! От тях ни остана

една само сянка, един сладък спомен;

и нашата младост кат цвят благовонен

една заран само цъфтя, па увяна…

 

Другари, елате скръбта да оборим!

И в името на тез спомени чудесни

със здравици шумни и с весели песни

миналото щастье на миг да повторим.

 

1870