Включено в книгата
Оригинално заглавие
Praying for Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2008)

Издание:

ИК Ера, София, 2002

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

Редактор: Лилия Анастасова


И не успявате да доведете

беседата дотам, че да узнаем

отде му иде този смут, чиито

опасни пристъпи на бясна ярост

така разкъсват мирните му дни?[1]

„Хамлет“, 3 действие, 1 сцена

Уилям Шекспир

Първа част
Няма по-жесток звяр

1.

Катафалката се поклащаше леко като детска люлка.

Старата кола скърцаше по някакъв второкласен, напукан и неравен асфалтов път. Той предполагаше, че пътуват вече няколко часа, макар че не би се учудил, ако се окажат дни или седмици. Накрая чу изскърцване на амортизирани спирачки и автомобилът се заклати на някакъв остър завой. Излязоха на първокласен път и увеличиха скоростта.

Той потърка лице в гладкия етикет, зашит от вътрешната страна на чувала. Не го виждаше в тъмното, но ясно си спомняше думите, елегантно избродирани с черен конец върху жълтата тъкан.

Юниън Ръбър Продъктс

Трентън, Ню Джърси 08606

Произведено в САЩ

Той притисна страната си към етикета и вдиша през миниатюрната пролука там, където ципът не достигаше съвсем до края. Равномерното поклащане на катафалката изведнъж го изпълни с тревога. Почувства се така, сякаш пропадаше направо в ада, а може би в някакъв кладенец, където завинаги щеше да остане да виси с главата надолу…

При тази мисъл го обхвана пронизващ страх от затвореното пространство и когато стана нетърпимо, той изви врат и разтвори месестите си устни. Стисна машинката на ципа със зъби, жълти и здрави като котешки нокти, и напрегна всички сили, за да разтвори чувала. Сантиметър, сетне още няколко. Хладен въздух с мирис на отработени газове изпълни чувала. Той жадно вдиша. Свежият въздух пооблекчи клаустрофобията му. Мъжете, които го мислеха за мъртъв, наричаха това, в което лежеше, „ПТП-чувал“, но той не си спомняше някога да са пренасяли в него загинал при пътнотранспортно произшествие. Мъртъвците обикновено слагаха край на живота си, като скачаха от стълбището на Отделение Е. Умираха от прерязване на вените на дебелите им ръце. Задушаваха се, заврели глави в тоалетната, или като мъртвеца от тази сутрин — с ивица плат от чаршаф, здраво омотана около врата.

Той обаче не си спомняше нито една катастрофа.

Сега отново оголи зъби и продължи да смъква ципа — двайсет сантиметра, двайсет и пет. Кръглата му, обръсната глава се показа през отвора. Озъбен и с подпухнало лице, имаше вид на мечка — не само плешива, ами и синя, защото точно в този цвят беше боядисана главата му.

Накрая, след като успя да се огледа, той с разочарование откри, че не се намира в катафалка, а в обикновено комби. На всичкото отгоре то дори не беше черно, а тъмносиво. Задните стъкла не бяха матови и той различи силуетите на дървета, пътни знаци, електрически стълбове и бараки — образите им бяха разкривени от мъгливия мрак на есенната вечер.

След пет минути продължи да се мъчи с ципа и ядосан, че ръцете му са стегнати в чувала, промърмори: „Проклета гума от Ню Джърси“. Успя да смъкне ципа с още десетина сантиметра.

Намръщи се. Какъв беше този шум?

 

Музика! Идваше от предната седалка, отделена от задната част с черна плексигласова преграда. Той обичаше музика, но някои мелодии го дразнеха. Тази, която звучеше сега, някакво кънтри, по незнайна причина го караше да се чувства отвратително.

„Мразя този чувал! — помисли си. — Толкова е тесен, мамка му!“

Изведнъж му хрумна, че не е сам. Точно така — чувалът беше пълен с душите на смачкани и размазани тела. На хора, скочили от последния етаж, удавили се в тоалетната или прерязали вените си.

Той реши, че тези души го мразят, че го смятат за натрапник. Искаха да го затворят жив завинаги в този тесен чувал. И с тази мисъл дойде първият му пристъп на паника за вечерта — жесток, нетърпим, ужасяващ. Той се опита да се успокои, както го бяха учили, като пое дълбоко въздух, но беше твърде късно. Целият се обля в пот, очите му се насълзиха. Рязко надигна глава през отвора на чувала. Изви ръце, колкото можеше, и започна да дере гумирания плат. Зарита с крака. Заби нос в ципа, който се смъкна още малко и заяде.

Майкъл Хрубек закрещя.

Музиката спря, чу се мърморене. Катафалката свърна рязко встрани, като самолет при силен страничен порив.

Хрубек подскочи, сетне отново и отново. Опитваше се да се измъкне през малкия отвор, вратните му жили се напрегнаха като въжета, очите му се изцъклиха. Той изкрещя, заплака, отново изкрещя. Вратичката в черната преграда се отвори и две ококорени очи надникнаха отзад. Обхванат от паника, Хрубек нито видя санитаря, нито чу истеричния му крясък:

— Спри! Спри колата, за Бога, спри!

Комбито отби на банкета сред силно барабанене на чакъл. Наоколо се вдигна облак прах и двамата санитари, облечени с пастеленозелени гащеризони, скочиха и изтичаха зад колата. Единият рязко вдигна капака. Над лицето на Хрубек светна малка жълта крушка, това го изплаши още повече и изтръгна нов отчаян вопъл от гърдите му.

— Мамка му, не е умрял — установи по-младият санитар.

— Не бил умрял ли? Това е бягство! Да се връщаме.

Хрубек изкрещя отново и се напъна да се изправи. Върху синята му глава изпъкна плетеница от вени, затрепериха мускулчета. На устата му избиха пяна и кръв. Мисълта (и надеждата), че е получил удар, хрумна едновременно и на двамата санитари.

— Спокойно, хей! — изкрещя по-младият.

— Само ще си навлечеш повече неприятности! — добави партньорът му не особено убедено. — Разкрит си вече, така че се успокой. Ще те върнем обратно.

Хрубек нададе кански рев. Сякаш под въздействието на звука ципът поддаде и металните зъбчета изскочиха като сачми от гумираната материя. Задъхан, Хрубек скочи напред и се втурна навън. Сви се на земята, гол, само по бели шорти. Без да обръща внимание на суетящите се наоколо санитари, опря глава в собственото си изкривено отражение върху очуканата хромирана задна броня на катафалката.

— Добре, стига толкова! — изръмжа по-младият санитар.

Тъй като Хрубек не реагира, а просто отърка буза в бронята и заплака, той взе дъбов клон, два пъти по-дълъг от бейзболна бухалка, и заплашително го размаха.

— Не! — изкрещя колегата му.

Въпреки предупреждението по-младият санитар замахна към широките голи рамене на беглеца, сякаш се опитваше да улучи бейзболна топка. Клонът удари Хрубек почти безшумно и той като че не го усети. Санитарят стисна по-здраво оръжието си:

— Мамка ти!

Другият изтръгна клона от ръцете му:

— Не. Не ни е това работата.

Хрубек се изправи задъхан и се обърна към санитарите. Те отстъпиха. Мъжагата обаче само огледа любопитно двамата мъже, сетне отново се свлече на земята, изпълзя встрани и се затъркаля в тревата край пътя, без да обръща внимание на студената есенна роса. От гърлото му се изтръгна стон.

Санитарите отстъпиха към катафалката. Скочиха в колата, без да затварят задния капак, и потеглиха с пълна скорост, посипвайки Хрубек с камъчета и пръст. Той не реагира на този обстрел, просто остана неподвижно, вдишвайки жадно студения въздух, миришещ на пръст, изпражнения, кръв и машинно масло. Изчака катафалката да изчезне от погледа му сред синкав облак прах, радостен, че двамата мъже са си отишли и са отнесли ужасния гумиран чувал от Ню Джърси и призрачните му обитатели.

След няколко минути паниката му се превърна в неприятен спомен, сетне в смътна мисъл, докато накрая съвсем изчезна. Хрубек се изправи с целия си ръст от сто и деветдесет сантиметра, бръснат и син като друид. Изскубна стиска трева и обърса устата и брадичката си. Огледа се. Пътят пресичаше дълбока долина; назъбени отвесни скали се издигаха и от двете страни на широката асфалтова ивица. Зад него, на запад (откъдето беше дошла катафалката) болницата се губеше в мрака на много, много километри. Напред се виждаха далечните светлини на къщи.

Като животно, току-що пуснато от клетката, той започна да обикаля вдървено, предпазливо, несигурен в каква посока да поеме.

Сетне, като животно, надушило някаква миризма, той се обърна към светлините на изток и се затича със зловеща ловкост и голяма бързина.

Бележки

[1] Превод Валери Петров „Народна култура“, 1973