Метаданни
Данни
- Серия
- Разкази за двама (23)
- Година
- 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне
Слънцето се стопи и потече в реката. Първите звезди колебливо пробиха небето. Далечен вой припомни за изгряващата Луна, за гората и всичко наоколо. Сенките наизскачаха от прогнилите дънери, проточиха се изпод камъните и се сплетоха. Но тя не се боеше, тя също бе сянка. Роди се под листата на дърветата в онзи миг, когато залезът изтече зад хоризонта. Тя се отпусна, разля се плавно и обхвана короните на дърветата. После слезе надолу и се потопи в реката. Водата бе студена и бърза.
— Какво е това? — запита сянката.
— Вода! — изви вятърът в листата на дърветата и избяга. Тогава тя се спусна по течението. Реката се разшири, стана по-плавна и по-спокойна. Сянката застигна някакъв дънер, който се носеше тежко по течението.
— Какво е това „вода“? — запита тя дънера. Той се наклони, обърна се и показа отгоре прогизналата си част, която блесна на лунната светлина.
— Не разбирам! — рече сянката и го заобиколи.
— Водата мокри. Мокър съм. — въздъхна дънерът и се обърна по гръб.
— А защо въздишаш? — размърда се сянката.
— Спомних си времето, когато бях младо, зелено дърво. Радвах се на слънцето и вятъра. А сега съм влажен, мокър и прогнил.
Сянката го обви плътно и заплува заедно с него.
— Какво е това, да си „мокър и влажен“? — попита тя.
— Това е, когато цялото ти тяло е просмукано от вода. Топло ти е, когато тя е топла, и студено, когато е студена.
— Студено, топло… Това го знам. Но да съм влажна и мокра, ми е трудно да си представя. Обичам студа.
— А аз — топлината. — И изведнъж дънерът спря да плува.
— Защо спираш? — изненада се сянката.
— Заклещих се някъде.
— Ще ти помогна! — надигна се сянката — Ще извикам вятъра, бурите…
— Няма нужда! — рече дънерът — И тук ми е добре.
— Но ти трябва да продължиш своя път. Не бива да спираш по средата.
— Аз нямам път. Това е пътят на реката. Случайно попаднах в нея и тя ме повлече със себе си.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — зашепна сянката — Искам да съм нужна на някого.
— Вече нямам нужда от нищо.
— А къде отива водата? — полюбопитства сянката.
— При другите води. Всички те текат надолу, за да се съберат. По-силни са, когато са заедно. Като дърветата в гората.
Сянката се заслуша в ромоленето на реката. Стана й приятно.
— Все пак водата не е лоша-каза сянката и неволно се отпусна над нея.
— Водата не може да бъде лоша или добра! — заклати се дънерът. — Тя е… вода!
Някъде откъм брега се чу леко пращене на съчки, после неясен говор и накрая силен гръм, който я накара да трепне.
— Това са хората — поясни дънерът.
— Какво правят?
— Всичко, което си поискат. Могат да убиват, да секат… Имат едни такива остри и бляскави неща, които се забиват в теб, докато не паднеш от болка. Така направиха и с мен. Но не им харесах и ме изхвърлиха. Останалите дървета навързаха едно за друго и ги откараха надолу по течението.
— Ужасно! — настръхна сянката, замълча, обви по-плътно дънера и добави тихо — Няма смисъл. И те са лоши като хората. Всички ли са такива?
— Не. Има и добри хора. Много добри. Те могат да обичат.
— „Да“… какво?
— Да обичат. Не мога да ти обясня. Мене ме обичаха един мъж и една жена. Идваха често, сядаха под мен и ме галеха с гърбовете си. Дори изписаха имената си по кората ми. Болеше ме, но знаех, че е от обич.
— Тогава… Тогава аз те обичам! — прошепна сянката и стана по-тъмна.
— Благодаря! — изскърца след малко дънерът — Ти ме развълнува. Мислех, че отдавна съм станал безчувствен.
— А какво стана с хората, които те обичаха?
— Не зная. Трябва да са умрели. Те живеят малко.
— Не ти ли е мъчно за тях? — отново попита сянката.
— Не. По-точно беше… Не знам, ти ме обърка.
— А ти… Ти би ли могъл да ме обичаш? — неловко запита сянката, но дънерът не отговори. Замълчаха.
Звездите отдавна бяха изчезнали. Зад хоризонта червенееше и слънцето скоро щеше да се покаже.
— Прощавай! — въздъхна сянката и се сви. — Трябва да тръгвам.
Дънерът отново не отвърна нищо. Само се поклащаше насам-натам, сякаш искаше да се освободи.
— Прощавай! — повтори сянката — До довечера.
— Стига вече. Писна ми! — почти кресна дънерът.
Той стана и се отърси. После пъхна ръце в джобовете и си тръгна накуцвайки.