Иван Вазов
На майка ми

Майко жална, мъченице клета,

откъде се взе у тебе сила

да изтърпиш таз съдба проклета,

да пренесеш толкова теглила?

 

Какви горки ти не пи отрови!

Каква скръб те, майко, не нагази!

Окол теб изникнаха гробове

и всяк — къс от твойто сърце пази!

 

Не чух клетва грешна да изпъшка

твойта душа чиста, кат светиня,

не чух злоба — се тъй кротка, мъжка,

се таз славна майка героиня!

* * *

Не можах щастлива да те стора,

не можа крило ми да те спази.

Сам аз падах, ти знайш, и подпора

в твойта пак любов намирах ази.

 

И как чудно твойта дума нежна

дигаше ми силите сломени!

Ти, сама разбита, безнадежна —

дух и бодрост даваше на мене.

 

Неведнъж дължа ти аз живота —

колко пъти в мен ти възроди го!

Ах, но твоят… твоят бе голгота:

вечен траур него затъмни го!

* * *

И сега, из мрака безизходен,

пак простирам къмто теб ръцете;

твоят образ тъжен, благороден

и тук, във чужбината, ми свети.

 

Той един, о майко, днес крепи ме,

той един във мойта нощ не гасне

и венеца му трънлив мири ме

с бурите на тоз живот ужасни.

 

Петербург