Иван Вазов
В изгнание

Приятели, вий не забравихте

        прокудений беден поет,

в скръбта му го сам не оставихте,

        сгряхте го с братски привет.

 

Изпитах аз тежки гонения

        там, в моята родна страна.

Във чуждата — нови мъчения:

        самотност, тъга, тъмнина…

 

О боже, защо туй страдание —

        далеко от моя народ

да тлея в горчиво изгнание,

        да влача печално живот?

 

Да крия от чужди сълзите си,

        да чезна ненужен, нечут —

аз сила ли нямам в гърдите си

        за работа честна, за труд?

 

Не свети ли ум под челото ми

        и в мен не кипи ли кръвта,

не трябва ли вече живота ми

        за нищо добро във света?

 

Ил няма кому подкрепление

        духовно в бедата да дам,

да влея заря, пробуждение

        в заспалите съвести там?

 

Напразно… А сърце прободено

        копнее в чужбина и мре…

Не тебе се сърдя, о родино,

        не ти ме отфърли, презре.

 

Ти пак ми разгръщаш обятия,

        но ти си сама под ярем,

еднакви са наште проклятия,

        под същите удари мрем.

 

Приятели — вий не забравихте

        поета в таз тежка тъга,

да плаче от радост направихте

        сърцето ми клето сега,

 

когато за дъх освежителен

        копнее в тоз чужди предял,

за братски привет ободрителен

        от родна земя долетял.

 

Одеса, 1888