Иван Вазов
Скръбен си, поете… (Уломък)

Скръбен си, поете… В твойта душа страстна,

виждам, ври, клокочи море скръб безгласна.

О поете мрачни, бог я в теб тури —

твойта мисъл жива в лен да не мухлясва,

творческият пламък в теб да не угасва,

да има той пища, светлив да гори,

 

Защото скръбта е същи дар небесни,

майка благородна на вечните песни…

Черпи ги ти свойте из тоз извор скъп;

всяко сърце болно тях ще ги обикне,

всяка скръб човешка тям ще се откликне,

че човекът сам е въплотена скръб.

 

И тез песни тъжни, кат молитви чудни,

ще крепят душите в минутите трудни

и на тях ще леят врачебен елей…

Пей за братска обич, сей мисли високи

да омекнат чувства и сърца жестоки,

пей ти за доброто, за любовта пей!

 

Защото, поете, скръбта милост ражда

и на всеки вопъл братски се обажда,

защото във всяко сърце, що тупти,

има едно кътче жадно и готово

да чуй блага дума, да чуй топло слово

и от чувства честни сладко да трепти.