Иван Вазов
Повехнала роза

Повехнала розо,

повехнало цвете,

от време честито,

о спомен мил, клети!

 

Не ща да те фърла —

обичам скръбта ти, —

аз искам да гледам,

кат капат листа ти;

 

как капат печално

безвонни и бледни —

как нижат се твойте

минути последни…

 

Че сладко е, цвете,

на оня, що вене,

надежди и радост

изгубил и стене,

 

картини на жалост

да гледа без дума —

как младото чезне,

как живото клюма,

 

как стонът зефирни

в гората издъхва,

как славеят млъква,

потокът пресъхва;

 

как пада без време

разбитата лира

и розата нежна

как чиста умира.

 

1883