Иван Вазов
Сбогом на Витош планина

(Посвещавам на г-да Ш-ци в София)

О! Дайте ми горите височайши!

Лорд Байрон

Сбогом, прощавай, Витоше моя,

песен подирня теб песнопоя;

сбогом ти казвам, че е настала

зарад нас двама тежка раздяла.

 

Ние се, горо, с тебе сближихме,

тайни си мъки ний поверихме:

аз ти ги казвах с пламенна дума,

ти ги мълвеше с твоята шума!

 

Ази ще ида в родни полени,

тамо, де цъфнат ружи засмени,

дето се Стара планина вдига

и със глава си облаци стига.

 

Как ми е мила, как е тя славна!

Как се изправя дива и гнявна!

Бий ми сърцето пак да я видъ,

сбогом, прощавай! Тамо ще идъ!

 

Тя е душа ми сявга пленила,

с спомени сладки, с възторг кърмила,

аз ща и носа в нейни дъбрави

поклон от тебе и много здравье.

 

Аз ща и кажа с думи жаловни

твоите мисли, грижи отровни,

нека ги чуе, нека ги знае,

чужда не е ти, твоя сестра е.

 

Радости нямаш, нито веселья!…

Нека скръбта ти поне споделя,

колчем и ветрец листи полюшни,

тя ще въздиша, тя ще я шушни!

 

Тя е кат тебе веч побеляла,

страшни прилуки е преживяла,

може би скърби що са да знае

и като тебе скритом ридае!

 

Тъй, ако нужда друг път добиеш

твоята жалост ней да откриеш,

орли из твойте викай пустии

и по них, горо, глас изпрати и.

 

Нека над нея жално се вият,

криле широки гневно да бият,

тя, кат ги види, ще се досети,

че те и носат вести проклети!

 

Тя ще тогава да потрепери,

ще се навъси и начумери,

буря ужасна там ще подкачи

и ведно с тебе тя ще заплачи.

 

Тъй ще олекнат ядове скришни,

като с нас плачат нашите ближни,

тъй се пренасят тежки теглила,

сбогом, прощавай, Витоше мила!

 

Чепени, 15 август 1875