Иван Вазов
Вярата ми

I

Днес моята вяра ми казува явно,

че облаци мрачни, що наш небосклон

от слънце скривали от време най-давно

и що го прошарват и днес бежешком,

щат да се разсеят и да се изесни:

от мракът избавен, от мракът прелош,

при слънчева светлост он чудно ще блесни

и вечно ще бъде той ясен… без нощ.

II

Таз вяра дълбока ми тихо възглася,

че всички страдалци от наший народ,

забравени днеска със мъки, с дела си,

що гробът им дреме без цвете, без свод,

щат бъдат в ден някой от нази познати

и техният спомен ще бъде нам чест,

прие щат те свойте достойни заплати

как всеки страдалец приел е до днес.

III

Таз същата вяра теши ме, кат казва,

че завист, раздори, тез вехти злини,

що рода ни губят кат гибелна язва,

вгнездена всегдашно в нещастни страни,

щат някога мълком сами да изчезнат

и братство високо ще да се вцари,

тогаз там и щастие, и благо щат слезнат,

с които небето съгласье дари.

IV

Таз вяра във мене, що нищо не смътва,

ми дума, че иде туй време за нас,

в което преста щем за укор, смях, жъртва

на странни да бъдем, как в тоя сме час.

И ний кат народ щем пред цял свят да светним

и с име народно ний ще се гордим,

и сладко на наз си тогаз ще погледним:

О! вяро свещена! О! съньо любим!

 

1871, октомври 4