Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

2
Цивилизациите в историята и в днешно време

Природата на цивилизациите

Историята на човечеството е история на цивилизациите.

Невъзможно е по друг начин да разглеждаме развитието на човешкия род. Тази история се разгръща посредством поко-ления от цивилизации — от древните шумерски и египетски цивилизации през класическите и средноамериканските, до християнските и ислямските цивилизации, както и благодарение на редуващите се китайска и индуистка цивилизация. В течение на цялата история цивилизациите са осигурявали най-общите образци за идентифициране на народите. Поради това причините за зараждането, възникването, възхода, взаимодействията, постиженията, упадъка и гибелта на цивили-зациите са задълбочено изследвани от изтъкнати историци, социолози и антрополози, между които Макс Вебер, Емил Дюркем, Освалд Шпенглер, Питирим Сорокин, Арнолд Тойнби, Алфред Вебер, А. Л. Крьобер, Филип Бъгби, Каръл Куигли, Ръштън Кулборн, Кристофър Досън, С. Н. Айзенщат, Фернан Бродел, Уилям X. Макнийл, Ада Боузман, Имануел Уолърстейн и Фелипе Фернандес-Арместо.[1] Тези и други автори са публикували огромна по обем и детайлна в анализи-те си научна литература, посветена на сравнително изследване на цивилизациите. Тя изобилства от всевъзможни различни перспективи, различни методологии, идеи и понятия. Въпреки това е налице всеобщо съгласие по централните допускания относно природата, идентичността и динамиката на цивилизациите.

Преди всичко съществува разлика между цивилизация в единствено число и цивилизации в множествено число. Идеята за цивилизацията е развита от френските мислители от ХVIII в. като опозиция на понятието „варварство“. Цивилизованото общество се различава от първобитното по това, че е уседнало, урбанизирано и образовано. Смята се е, че да си цивилизован е добро, а да си нецивилизован е лошо. Понятието за цивилизация предлага стандарт, чрез който да се преценяват обществата, и през XIX в. европейците влагат огромна интелектуална, дипломатическа и политическа енергия да изработят критериите за оценка доколко неевропейските общества са достатъчно „цивилизовани“, за да бъдат приети в доминираната от Европа международна система. По същото време обаче хората все-повече започват да говорят за „цивилизации“ в множествено число. Това означава „отказ от представата за цивилизацията, дефинирана като идеал или като Идеалът“, и загърбване на идеята, че съществува един-единствен стандарт за това какво е цивилизовано, „ограничено“ по думите на Бродел „до шепа привилегировани народи или групи, до елита на човечеството“. Налага се схващането, че съществуват множество цивилизации, всяка от които е била цивилизована по свой собствен начин. Накратко, цивилизацията, възприемана в единствено число, „до известна степен губи превъзходството си“, а разглеждано в множествено число, понятието цивилизация може всъщност да бъде твърде нецивилизовано в смисъла на цивилизацията в единствено число.[2]

Проблем на тази книга са цивилизациите в множествено число. При все това различието между единствено и множествено число запазва своята релевантност, а идеята за цивилизация в единствено число се появява отново във връзка с тезата, че съществува универсална световна цивилизация. Тази теза трудно може да бъде защитена, но си струва да се изследва дали цивилизациите стават по-цивилизовани, което и ще направим в последната глава на тази книга. На второ място навсякъде освен в Германия цивилизацията се приема като културно единство. Германските мислители от XIX в. прокарват рязка граница между цивилизация, включваща според тях механиката, техниката и материалните фактори, и култура, която пък включва ценности, идеали и висшите интелектуални, художествени и морални качества на дадено общество. Това разграничение е характерно за немското социално мислене, но не се възприема никъде другаде. Някои антрополози дори преобръщат това отношение и разглеждат културите като характерни за първобитните, непроменливи, неградски общества, докато по-сложните, развити, урбанистични и динамични общества представляват цивилизации. Тези опити за разграничаване между култура и цивилизация не намират почва и ако не броим Германия, налице е повсеместно съгласие със схващането на Бродел, че „е илюзия да искаме по немски маниер да откъсваме културата от нейната основа — цивилизацията“[3].

Както цивилизацията, така и културата препращат към ми постния начин на живот на даден народ, а цивилизацията е Култура с главна буква. И двете понятия включват „ценностите, нормите, институциите и начините на мислене, на които поредицата от поколения в дадено общество придават първостепенно значение“[4]. Според Бродел цивилизацията е „пространство, културна зона“, „сбор от културни характеристики и феномени“. Уолърстейн я определя като „специфична концентрация от светоглед, обичаи, структури и култура (както материална, така и духовна), която формира определено историческо цяло и която съществува наред (макар и невинаги едновременно) с други разновидности на този феномен.“ Според Досън цивилизацията е продукт на „специфичен първоначален процес на културна творческа дейност, който е дело на даден народ“, докато за Дюркем и за Мос тя с „вид морална среда, обхващаща известен брой нации, като всяка национална култура е просто особена форма на цялото“. Според Шпенглер цивилизацията е „неизбежната съдба па културата… най-външното и изкуствено състояние, на което е способен определен вид от развитото човечество… финален резултат, овещнена форма, последвала процеса на овещняване“. Културата е общ момент в почти всяка дефиниция на цивилизацията.[5]

Ключовите елементи от културата, определящи дадена цивилизация, са представени в класическа форма от атиняните, когато те убеждават спартанците, че няма да ги предадат на персите.

„Защото съществуват много, и то сериозни съображения, които не ни позволяват да постъпим така, дори и да бихме искали. Първото и основното са скулптурите и светилищата на боговете, опожарени и разрушени: за това трябва да отмъстим с цялата си мощ, а не да се споразумяваме с причинилия тези деяния. Второ, гръцката раса е от една кръв и с един и същ език, храмовете и жертвоприношенията ни са общи, обичаите ни са сходни. Ето защо не би било добре атиняните да изменят на всичко това.“

Кръв, език, религия, начин на живот — това е, което гърците споделят помежду си и което ги отличава от персите и от другите народи.[6] Измежду всички обективни елементи, дефиниращи цивилизациите обаче, както подчертават атиняните, обикновено най-важният е религията. До голяма степен основните цивилизации в човешката история се отъждествяват с големите световни религии; а хората, които имат една и съща етническа принадлежност и един и същ език, но cе различават в религиозно отношение, могат да се избиват пoмежду си, както това става в Ливан, в бивша Югославия и на индийския субконтинент.[7]

Съществува голямо съответствие между разделението на народите на цивилизации по културни характеристики и разделението им на раси по физически характеристики. При все това цивилизация и раса не са едно и също. Хора от една и съща раса могат да бъдат дълбоко разделени по цивилизационен признак. Например големите мисионерски религии, християнството и ислямът, обхващат общества, принадлежащи към различни раси. Основните различия между човешките групи са свързани с техните ценности, вярвания, институции и социални структури, а не с физически ръст, форма на главата и цвят на кожата.

Трето, цивилизациите са тоталности, което ще рече, че никоя от изграждащите ги единици не може да бъде напълно разбрана без съотнасяне с цялата цивилизация. Тойнби твърди, че „цивилизациите обхващат, без да бъдат обхванати от нещо друго“. Цивилизацията е „тоталност“. Цивилизациите, продължава по-нататък Мелко, „се характеризират с определена степен на интегритет. Частите им се определят от отношенията помежду си и спрямо цялото. Ако цивилизацията е изградена от държави, те ще имат повече отношения помежду си, отколкото с държави извън тази цивилизация. Те могат да воюват много повече и по-често да влизат в дипломатически отношения. Икономически те ще бъдат по-зависими една от друга. Ще се наблюдават също общи естетически и философски течения“[8].

Цивилизацията е най-широката културна общност. Села, области, етнически групи, националности, религиозни групи, всички те се отличават с характерна култура на различни равнища на културна хетерогенност. Културата на едно село в Южна Италия може да се различава от културата на село в Северна Италия, но и двете споделят обща италианска култура, която ги отличава от немските села. На свой ред европейските общности споделят помежду си културни характеристики, които ги разграничават от китайските или индуистките общности. Но китайците, индусите и хората от Запада не са част от някаква по-обхватна културна общност. Те представляват отделни цивилизации. И така, цивилизацията е най-висшата културна констелация от хора и най-обхватното равнище на културна идентичност на хора, с изключение на това, което отличава човешкия род от останалите видове. Тя се определя както от общи обективни елементи, каквито са езикът, историята, религията, обичаите, институциите, така и от субективното самоидентифициране на хората. Съществуват различни равнища на идентичност: един жител на Рим би могъл да се самоопредели повече или по-малко като римлянин, италианец, католик, християнин, европеец, западен човек. Цивилизацията, към която принадлежи, е най-обхватното равнище на идентификация, с което той може емоционално да се отъждестви. Цивилизациите са най-голямото „ние“, в пределите на което чувстваме културен уют за разлика от всички други „те“ там някъде извън нас. Цивилизациите могат да включват огромен брой хора, какъвто е например случаят с китайската цивилизация, или пък съвсем малък брой, какъвто е случаят с англоезичните Кариби. В хода на историята са съществували множество малки групи, отличаващи се с характерна култура, но лишени от по-широка културна идентификация. По отношение на големината и значимостта на тези групи някои автори правят разграничение между големи и периферни цивилизации (Багби) или между големи и изолирани или безплодни цивилизации (Тойнби). Тази книга се занимава с всепризнатите големи цивилизации в човешката история.

Цивилизациите не се характеризират с отчетливи граници, те нямат ясно установимо начало и край. Хората могат да редефинират своята идентичност и често го правят, в резултат на което съставът и формата на цивилизациите се променят с времето. Културите на народите си взаимодействат и се припокриват. Значително варира и степента, в която цивилизациите си приличат или се отличават. При все това те представляват значими общности и макар разделящите ги граници рядко да са добре изразени, те са реални.

Четвърто — цивилизациите са смъртни, но са и дълговечни; те възникват, приспособяват се и представляват най-трайните сдружения на хора, „реалности с изключителна longue duree“. Тяхната „уникална и специфична същност“ „дългият им исторически живот. Всъщност цивилизацията е най-дългата от всички биографии“. Империите се въздигат и рухват, правителствата идват и си отиват, цивилизациите остават и „надживяват политически, социални, икономически и дори идеологически катаклизми“.[9] Както твърди Боузман, „световната история убедително онагледява тезата, че политическите системи са преходни средства, пребиваващи по повърхността на цивилизациите, и че съдбата на всяка лингвистично и морално обединена общност в крайна сметка зависи от оцеляването на дадени първично структуриращи идеи, около които кристализира цяла верига от поколения и които поради това символизират приемствеността в обществото“[10].

Почти всички големи цивилизации през XX в. или cа съществували в продължение на цяло хилядолетие, или, какъвто е случаят с Латинска Америка, са непосредствени наследници на друга дълговечна цивилизация.

Цивилизациите са не само дълготрайни образования, но се и развиват. Те са динамични: възхождат и западат; сливат се и се разделят; а както е известно на всеки историк, те също така изчезват, погребани под пясъците на времето. Етапите на еволюцията им могат да се определят по различни начини. Куигли смята, че цивилизациите преминават през седем етапа: съвкупяване, бременност и раждане, експанзия, епоха на конфликт, универсална империя, упадък и чуждо нашествие. Мелко дава обобщен модел на промяна от кристализирала феодална система през феодална система в преход до кристализирала система от държави, през система от държави в преход до кристализирала имперска система. Тойнби разглежда появата на дадена цивилизация като реакция на определени предизвикателства, след което настъпва период на растеж, включващ засилен контрол над средата, който се осъществява от креативно малцинство; след това идва период на затруднения, възникване на универсална държава и най-накрая настъпва дезинтеграция. Каквито и различия да съществуват между тези теории, всички те разглеждат цивилизациите като преминаващи през период на затруднения или на конфликт и достигащи до универсална държава, до упадък или до разпадане.[11]

Пето, тъй като цивилизациите са културни, а не политически образувания, те не са отговорни за поддържане на реда, не налагат правосъдие, не събират данъци, не водят войни, не подписват междудържавни договори и не извършват нито едно от останалите неща, които са прерогативи на правителствата. Политическият състав варира от цивилизация към цивилизация и се променя с времето в рамките на дадена цивилизация. Поради това всяка цивилизация може да съдържа една или много политически единици. Тези единици могат да бъдат градове-държави, империи, федерации, конфедерации, национални държави и многонационални държави, като всички те могат да имат различни форми на управление. С развитието на дадена цивилизация обикновено настъпват изменения в числото и характера на съставляващите я политически единици. В екстремния случай определена цивилизация може да съвпадне с дадена политическа общност. Както отбелязва Люсиън Пай, „Китай е цивилизация, която претендира да бъде държава“[12]. Япония е цивилизация, която е и държава. По-голямата част от цивилизациите обаче включват повече от една държава или друга политическа единица. В модерния свят повечето цивилизации се състоят oт две или повече държави.

И накрая, учените като цяло са единодушни при определяне на основните цивилизации в историята и цивилизациите, съществуващи в модерния свят. Те обаче често са на различни мнения относно общия брой на цивилизациите, които са съществували в историята. Куигли твърди, че има шестнайсет ясно обособени исторически цивилизации и вероятно още осем допълнителни. Тойнби първоначално установява бройката на двайсет и една, а след това на двайсет и три.

Шпенглер различава осем главни култури. Макнийл разглежда девет цивилизации в историята; Багби също се спира на девет или на единайсет основни цивилизации, ако се разграничат Япония и православните страни от Китай и от Запада. Бродел говори за девет цивилизации, а за Ростований съвременните цивилизации са седем.[13] Отчасти тези различия за-висят от това дали се смята, че културни групи като например тези на китайците и на индийците са принадлежали към обща цивилизация или са обитавали две или повече тясно обвързани помежду си цивилизации, като едната е издънка на другата. Въпреки тези различия идентичността на основните цивилизации не се оспорва. Налице е „голяма степен на съгласие“, заключава Мелко, след като прави преглед на научната литература относно наличието на най-малко дванайсет основни цивилизации, седем от които вече не съществуват (месопотамска, египетска, критска, класическа, византийска, средноамериканска и андийска), а пет продължават да съществуват (китайска, японска, индийска, ислямска и западна).[14] Към тях някои учени прибавят като отделна цивилизация и руско-православната, обособила се от породилите я византийска и западнохристиянска цивилизация. За целите на нашето изследване към тези шест цивилизации ще бъде полезно да добавим латиноамериканската и вероятно още африканската цивилизация.

И така, основните съвременни цивилизации са следните:

Синоистка. Всички учени говорят за съществуването или на една-единствена китайска цивилизация, датираща най-малкото от 1500 година пр. н. е., а може би и от около хиляда години преди това, или на две китайски цивилизации, като едната наследява другата в първите векове на християнската епоха. В статията си за „Форин Афеърс“ аз обозначих тази цивилизация като конфуцианска. По-коректно обаче би било да се използва терминът „синоистка“. Докато конфуцианството е основен компонент на китайската цивилизация, тя е нещо повече от конфуцианството и надхвърля Китай като политическа единица. Използваният от редица учени термин „синоистки“ сполучливо описва култура, свързваща Китай, китайските общности в Югоизточна Азия и на други места по света, както и сродните култури на Виетнам и Корея.

Японска. Някои автори съчетават японската и китайска-та култура под общото наименование „далекоизточна цивилизация“. Повечето обаче не подхождат по този начин и разглеждат Япония като отделна цивилизация, издънка на китайската цивилизация, появила се между 100 г. и 400 г. сл. н. е.

Индуистка. Между изследователите съществува единодушие, че на индийския субконтинент поне от 1500 г. пр. н. е. е имало една или повече свързани от общо наследство цивилизации. Те обикновено биват обозначавани като индийска, хинду или индуистка (като последният термин е предпочитан за обозначаване на най-съвременната цивилизация). Под една или друга форма индуизмът играе централна роля в културата на субконтинента от второто хилядолетие пр. н. е. „Повече от религия или социална система, той е сърцевината на индийската цивилизация“[15]. Макар в Индия да има мно-гочислена мюсюлманска общност, както и няколко по-малобройни културни групи, индуизмът продължава да играе тази роля и в модерната епоха. Подобно на „синоистки“ и терминът „индуистки“ разграничава името на цивилизацията от името на държавата, на чиято територия е възникнала ци-вилизацията. Това е желателно в случаи като този, когато културата на една цивилизация надхвърля границите на държавата.

Ислямска. Всички големи учени признават съществуването на отделна ислямска цивилизация. Възникнал на Арабския полуостров през VII в., ислямът се разпространява бързо в Северна Африка и на Иберийския полуостров, както и на изток — в Централна Азия, Индийския субконтинент и Югоизточна Азия. В резултат на това ислямът обхваща множество отделни култури или субцивилизации като например арабската, тюркската, персийската и малайската.

Западна. Обикновено се приема, че западната цивилизация е възникнала през VIII в. Смята се, че тя включва три основни компонента: европейски, северноамерикански и латиноамерикански.

Латиноамериканска. Латинска Америка обаче има ясно изразена идентичност, която я отличава от Запада. Макар и издънка на европейската цивилизация, Латинска Америка поема съвсем различен от Европа и от Северна Америка път. Тя се характеризира с корпоративна, авторитарна култура, каквато в Европа е съществувала в много по-малка степен, а в Северна Америка изобщо отсъства. В резултат на Реформацията Европа и Северна Америка съчетават културите на протестантизма и католицизма. В исторически план (макар понастоящем да има тенденция към промяна) Латинска Америка е била само католическа. Латиноамериканската цивилизация интегрира несъществували в Европа местни култури, които са били брутално унищожени в Северна Америка и чиято значимост в Мексико, Централна Америка, Перу и Боливия е по-различна, отколкото в Аржентина и Чили.

Латиноамериканската политическа еволюция и икономическо развитие рязко се отличават от моделите, преобладаващи в северноатлантическите страни. В субективно отношение самите латиноамериканци са разделени по линия на идентификацията си. Едни заявяват „ние сме част от Запада“. Други възразяват: „не, ние имаме собствена уникална култура“, а за културните различия между Южна и Северна Америка са изписани томове литература.[16] Латинска Америка може да се разглежда или като субцивилизация в рамките на западната цивилизация, или като отделна цивилизация, тясно свързана със Запада и вътрешно разединена по въпроса дали принадлежи към Запада; или не. Вторият вариант е по-полезен за анализ на международните политически следствия, произтичащи от цивилизациите, включително и на отношенията между Латинска Америка, от една страна, и Северна Америка и Европа, от друга.

Следователно Западът включва Европа, Северна Америка и останалите обитавани предимно от европейски заселници страни като Австралия и Нова Зеландия. С течение на времето обаче отношенията между двата основни компонента на Запада се променят. През голяма част от историята си аме-риканците определят своето общество като противоположност на европейското. Америка се схваща като страната на свободата, равенството, неограничените възможности, бъдещето; Европа — като въплъщение на потисничеството, класовия конфликт, йерархията, изостаналостта. Дори се заявява, че Америка представлява отделна цивилизация. Подобно противопоставяне между Америка и Европа до голяма степен се дължи на факта, че поне до края на XIX в. Америка е имала ограничени контакти с незападните цивилизации. Веднага щом Съединените щати обаче излизат на световната сцена, в тази страна се развива усещане за по-голяма идентичност с Европа.[17] Докато Америка от XIX в. се самоопределя като различна и противоположна на Европа, Америка на XX в. се самоопределя като част от една по-голяма общност, западната, която включва и Европа, а също и като лидер на тази общност.

Днес терминът „Запад“ се разглежда като обозначаващ това, което някога се е наричало западно християнство. По този начин Западът е единствената цивилизация, определяна посредством стрелките на компаса, а не по името на даден народ, религия или географска област.[18] Подобно дефиниране изважда цивилизацията от нейния исторически, географски и културен контекст. Исторически погледнато, западната цивилизация е европейската цивилизация. В модерната епоха под западна цивилизация се подразбира евро-американската или северноатлантическата цивилизация. На картата могат да се намерят Европа, Америка и Северноатлантическият регион, но не и Западът. Името „Запад“ поражда идеята за „позападняване“, както и погрешното отъждествяване на по-западняване с модернизиране: по лесно е да се приеме, че Япония се „позападнява“, отколкото, че се „евро-американизиpa“. Като правило обаче европейско-американската цивилизация се обозначава като западна цивилизация и тук ще използваме този термин въпреки сериозните му недостатъци.

Африканска (вероятно). Повечето известни специалисти по цивилизациите, с изключение на Бродел, отричат съществуването на отделна африканска цивилизация. Северната част на африканския континент и източното му крайбрежие принадлежат към ислямската цивилизация. Исторически погледнато, Етиопия има своя собствена цивилизация. Навсякъде другаде европейският империализъм и европейските заселници привнасят елементи на западната цивилизация. В Южна Африка отначало холандски, френски, а после и анг-лийски заселници формират една многофрагментна европейска култура.[19] И което е още по-важно, европейският империализъм налага християнството в по-голямата част от континента на юг от Сахара. Доминиращи в пределите на Африка са различни племенни идентичности, но у африканците все повече се развива усещане за принадлежност към Африка и може да се очаква частта от Африка, която се намира на юг от Сахара, да се изгради като автономна цивилизация с централно ядро Южна Африка.

Религията е основна определяща характеристика на цивилизациите и както казва Кристофър Досън, „големите религии са основите, на които стъпват големите цивилизации“[20]. Измежду анализираните от Вебер пет „световни религии“ четири — християнството, ислямът, индуизмът и конфуцианството — са свързани с големи цивилизации. Петата, будизмът, не е. Защо се е получило така? Подобно на исляма и на християнството в будизма твърде рано се разграничават две основни подразделения и подобно на християнството той не оцелява в земите, в които се е зародил. Още през I в. след новата ера махаяна-будизмът се прехвърля в Китай, а после и в Корея, Виетнам и Япония. Будизмът се възприема по различен начин в тези общества и се асимилира по различен начин от техните местни култури (в Китай например това са били конфуцианството и даоизмът), или пък се оказва изтласкан. В този смисъл въпреки че будизмът си остава важен компонент на техните култури, тези общества не представляват част от будистката цивилизация и не се идентифицират като такива. Това обаче, което основателно може да се нарече будистка цивилизация тхеравада, съществува в Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Лаос и Камбоджа. Освен това народите в Тибет, Монголия и Бутан исторически се причисляват към ламаисткия вариант на махаяна-будизма и тези общества формират втора зона на будистка цивилизация. Като цяло обаче почти пълното изчезване на будизма в Индия и неговото инкорпориране в наличните култури на Китай и Япония означава, че макар да е една от големите религии, той не става основа на голяма цивилизация.[21][22]

Бележки

[1] „Историята на света е история на големите култури“. Oswald Spengler, Decline of the West (New York: A. A. Knopf, 1926–1928), II, 170. Основните трудове на учените, анализиращи природата и динамиката на цивилизациите, включват: Макс Вебер. „Социология на господството. Социология на религията“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 1992, превод Румен Даскалов); Emile Durkheim and Marcel Mauss, „Note on the Notion of Civilization“, Social Research, 38 (1971), 808-813; Oswald Spengler, Decline of the West, Pitirim Sorokin, Social and Cultural Dynamics (New York: American Book Co., 4 vols., 1937–1985); Arnold Toynbee, A Study of History (London: Oxford University Press, 12 vols., 1934–1961); Alfred Weber, Kulturgeschichte als Kultursoziologie (Leiden: A. W. Sijthoff’s Uitgerversmaatschappij N. V, 1935); A. L. Kroeber, Configurations of Culture Growth (Berkeley: University of California Press, 1944) и Style and Civilizations (West-port, CT: Greenwood Press, 1973); Philip Bagby, Culture and History: Prolegomena to the Comparative Study of Civilizations (London: Longmans, Green, 1958); Carroll Quigley, The Evolution of Civilizations: An Introduction to Historical Analysis (New York: Macmillan, 1961); Rushton Coulborn, The Origin of Civilized Societies (Princeton: Princeton University Press, 1959); S. N. Eisenstadt, „Cultural Traditions and Political Dynamics: The Origins and Modes of Ideological Politics“, British Journal of Sociology, 32 (June 1981), 155-181; Fernand Braudel, History of Civilizations (New York: Allen Lane — Penguin Press, 1994) и On History (Chicago: University of Chicago Press, 1980); William H. McNeill, The Rise of the West: A History of the Human Community (Chicago: University of Chicago Press, 1963); Adda B. Bozeman, „Civilizations Under Stress“, Virginia Quarterly Review, 51 (Winter 1975), 1–18, Strategic Intelligence and Statecraft (Washington: Brassey’s (US), 1992), и Politics and Culture in International History: From the Ancient Near East to the Opening of the Modern Age (New Brunswick, NJ: Transaction Publishers, 1994); Christopher Daw-son, Dynamics of World History (LaSalle, IL: Sherwood Sugden Co, 1978) и The Movement of World Revolution (New York: Sheed and Ward, 1959); Immanuel Wallerstein: Geopolitics and Geoculture: Essays on the Changing World-System (Cambridge: Cambridge Uni-versity Press, 1992); Felipe Fernandez-Armesto, Millennium: A History of the Last Thousand Years (New York: Scribners, 1995). Към тези трудове може да бъде прибавена и последната, белязана от трагична съдба творба на Louis Hartz, A Synthesis of World History (Zurich: Humanity Press, 1983), която, както коментира Самюел Биър, „много точно предвижда разделението на света след Студената война на пет големи «културни области»: християнска, мюсюлманска, индуистка, конфуцианска и африканска.“ Memorial Minute, Louis Hartz, Harvard University Gazette, 89 (May 27, 1994). Изключително ценно въведение в анализа на цивилизациите намираме при Matthew Melko, The Nature of Civilizations (Boston: Porter Sargent, 1969). За полезните съвети във връзка с моята статия във Foreign Affairs съм задължен също така на Hayward W. Alker, Jr., „If Not Huntington’s «Civilizations», Then Whose?“ (unpublished paper, Massachusetts Institute of Technology, 25 March 1994).

[2] Braudel, On History, pp. 177–181, 212–214 и History of Civilizations, pp. 4-5; Gerrit W. Gong, The Standard of „Civilization“ в International Society (Oxford: Clarendon Press, 1984), pp. 8Iff, pp. 97-100; Wallerstein, Geopolitics and Geoculture, pp. 160ff, 215ff.; Arnold J. Toynbee, Study of History, X, 274–275 и Civilizations on Trial (New York: Oxford University Press, 1948), p. 24.

[3] Braudel, On History, p. 205. За разширен преглед на дефинициите за култура и цивилизация и особено за немското разграничение, вж. A. L. Kroeber and Clyde Kluckhohn, Culture: A Critical Review of Concepts and Definitions (Cambridge: Papers of the Peabody Museum of American Archaeology and Ethnology, Harvard University, Vol. XLVII, No. 1, 1952), на различни места, но особено с. 15–29.

[4] Bozeman, „Civilizations Under Stress“, p. 1.

[5] Durkheim and Mauss, „Notion of Civilization“, p. 811; Braudel, On History, p. 177, 202; Melko, Nature of Civilizations, p. 8; Wallerstein, Geopolitics and Geoculture, p. 215; Dawson, Dynamics of World History, pp. 51, 402; Spengler, Decline of the West, I, p. 31. Интерес представлява фактът, че International Encyclopedia of the Social Sciences (New York: Macmillan and Free Press, ed. David L. Sills, vol. 17, 1968) не съдържа основна статия за „цивилизация“ или „цивилизации“. „Понятието за цивилизация“ (в ед. ч.) се разглежда като раздел на статията, озаглавена „Градска революция“, докато „цивилизациите“ (в мн. ч.) са споменати мимоходом в статията, озаглавена „Култура“.

[6] Herodotus, The Persian Wars (Harmondsworth, England: Penguin Books, 1972), pp. 543–544.

[7] Edward A. Tiryakian, „Reflections on the Sociology of Civilizations“, Sociological Analysis, 35 (Summer 1974), 125.

[8] Toynbee, Study of History, I, 455, цитирано в Melko, Nature of Civilizations, pp. 8–9 и Braudel, On History, p. 202.

[9] Braudel, History of Civilizations, p. 35 и On History, pp. 209–210.

[10] Bozeman, Strategic Intelligence and Statecraft, p. 26.

[11] Quigley, Evolution of Civilizations, pp. 146ff; Melko, Nature of Civilizations, pp. lOlff; вж. D. С Somervell, „Argument“ в направеното от него резюме на Arnold J. Toynbee, A Study of History, vols. 1–6 (Oxford: Oxford University Press, 1946), pp. 569ff.

[12] Lucian W. Pye, „China: Erratic State, Frustrated Society“, Foreign Affairs, 69 (Fall 1990), 58.

[13] Вж. Quigley, Evolution of Civilizations, chap. 3, pp. 77, 84; Max Weber, „The Social Psychology of the World Religions“, в From Max Weber: Essays in Sociology (London: Routledge, trans, and ed. H. H. Gerth and С Wright Mills, 1991), p. 267; Bagby, Culture and History, pp. 165-174; Spengler, Decline of the West, vol. II, p. 31ff.; Toynbee, Study of History, vol. I, p. 133; vol. XII, pp. 546-547; Braudel, History of Civilizations, на разл. места; McNeill, The Rise of the West, на разл. места и Rostovanyi, „Clash of Civilizations“, pp. 8–9.

[14] Melko, Nature of Civilizations, p. 133.

[15] Braudel, On History, p. 226.

[16] Съществен е приносът към тази литература на един автор, който добре познава и двете култури. Вж. Claudio Veliz, The New World of the Gothic Fox (Berkeley: University of California Press, 1994).

[17] Вж. Charles A. and Mary R. Beard, The Rise of American Civilization (New York: Macmillan, 2 vols., 1927) и Max Lerner, America as a Civilization (New York: Simon & Schuster, 1957). С патриотичен патос Лърнър заявява, че: „За добро или зло, Америка е това, което е — самостоятелна култура с типично за силните държави поведение и със собствено значение, нареждаща се до Гърция и Рим като една от забележителните цивилизации в историята.“ Той обаче признава, че „почти без изключение големите теории за историята не смятат Америка за самостоятелна цивилизация“ (с. 58–59).

[18] Използването на „Изтока“ и „Запада“ за определяне на георафски области е объркващо и етноцентристко. „Северът“ и „Югът“ са всеобщо възприети като обусловени от двата полюса на света. Подобни ориентири не съществуват за „Запада“ и „Изтока“. Тук се поставя въпросът: На изток или на запад от какво? Всичко зависи от това къде се намирате. Допуска се, че първоначално „запад“ и „изток“ са били понятия, свързани със западната и източна част на Евразия. От американска гледна точка обаче Далечният изток е всъщност Далечният запад. През по-голямата част от историята на Китай „Запад“ е означавало Индия, докато в Япония под „Запад“ обикновено се е подразбирало Китай. William Е. Naff, „Reflections on the Question of «East and West» from the Point of View of Japan“, Comparative Civilization Review 13–14 (Fall 1985 & Spring 1986), 228.

[19] За ролята на фрагментите на европейската цивилизация при създаването на нови общества в Северна Америка, Латинска Америка, Южна Африка и Австралия вж. Louis Hartz, The Founding of New Societies: Studies in the History of the United States, Latin America, South Africa, Canada, and Australia (New York: Harcourt, Brace & World, 1964).

[20] Dawson, Dynamics of World History, p. 128. Вж. също Mary С. Bateson, „Beyond Sovereignity: An Emerging Global Civilization“, в R. B. J. Walker and Saul H. Mendlovitz, ed., Contending Sovereignities: Redefining Political Community (Boulder: Lynne Rienner, 1990), pp. 148–149.

[21] Тойнби класифицира както Теревада, така и ламаизма като фосилни цивилизаци — Study of History, I, 35, 91–92.

[22] Как стои въпросът с еврейската цивилизация? Повечето изследователи почти не я споменават. От гледна точка на числеността юдаизмът определено не е голяма цивилизация. За Тойнби тя е затворена цивилизация, възникнала на базата на древносирийската цивилизация. Исторически тя е свързана както с християнството, така и с исляма, и в продължение на няколко века евреите са поддържали своята културна идентичност в рамките на западната, православната и ислямската цивилизация. Със създаването на държавата Израел евреите се сдобиват с всички обективни характеристики на цивилизация: религия, език, обичаи, литература, институции и териториален и политически дом. Съществува обаче и въпросът за субективната идентификация. Евреите, живеещи в рамките на други култури, се разполагат в континуума от пълно идентифициране с юдаизма и Израел до номинален юдаизъм и пълно идентифициране с цивилизацията, в която съществуват, като последното се отнася в най-голяма степен за живеещите на запад евреи. Вж. Mordecai М. Kaplan, Judaism as a Civilization (Philadelphia: Reconstructionist Press, 1981, публикувана за пръв път през 1934 г.) с. 173–208.