Стефан Бонев
Нещо като нищо

Или животът е проза, или превръща нас в герои на безвкусен роман. Де да знам. Роман на ужасите… Ужасен роман… Момент, че звъни телефона…

Беше жена ми! Знам, че не ви интересува, но държа да ви кажа, че ми поръча да напазарувам, като се връщам от работа. Марули да не вземам, че имали нитрати, нито репички. Само четири кренвирша, четвърт кашкавал, цигари… А, и портокалов сок — натурален.

Та, за какво ми беше думата. Я да видя по-горе. Да, за живота. Е, га ти и живота, значи! Ето, например, тази сутрин тръгнах за службата, а в автобуса една тъпканица. А бе, знаете какво е. Едва се провираш. А пред мен седнало едно момиче, направо поезия. Огненочервените й коси падат като пламенен водопад върху раменете й. Очите могат да те омагьосат, а по-надолу…

Какво? А, благодаря, Васе! Нямаше нужда! М-м-м…, чудно е това руло.

Много обичам вкуса на карамел. Откъде го купи? А, до Военна болница. Да ми вземеш поне три, като ходиш пак там. Чудно е.

Х-м! Това беше колежката. Почерпи по парче шоколадово руло. Но да се върнем на темата. По-надолу…

Да, бе… Чудно беше рулото. А-хм. Не, благодаря. Станал съм вече поне сто и двайсет кила. А я виж какво време е, как да тръгна без балтон. Отвсякъде съм се развисял.

Значи… Така!!! Момичето си беше поезия, откъдето и да го погледнеш.

Вървеше си пред мен по тротоара, а аз не свалях поглед от фигурата й. А-а-а, не! Не! Беше в автобуса. Благодаря за забележката. Красиво момиче. Черните й къдрици…

Съвсем се обърках. Иди, че пиши в такива условия. Е га ти и животът. Проза! И какво се получи, значи. Едно нищо. Нещо, като нищо.

А, да не забравя. Трябва, като се прибирам, да платя за кабелната телевизия, че вече ще ни отрежат. А какво да правим по цели вечери, ако останем без телевизия. А рулото беше хубаво. Ей тук, в дупката на зъба ми май е останало малко. М-м-м! Това не ми е в стила. Това не съм аз. Кой съм тогава? Има ли ме изобщо? Проза!