Николай Лилиев
Родина

Да позова? — Ти нямаш име,

ти, светла и безсънна скръб!

Към тебе водят ли, кажи ми,

просторите неутешими

и лунният чугунен сърп?

 

И тия рътлини, заболи

в мъглите ледени чела,

и тия равнини, где голи

треперят белите тополи,

и зъзнат немилите села —

 

към тях ли моя друм извива

и с тях ли, в заника, сама

душата ми за миг се слива

и безпокойна се опива

от нова радост: у дома!

 

 

 

ЕТО старите стрехи надвесени,

гдето родната песен трепти,

и водите тревожно понесени

под шумът на вихрушките есенни,

сред които пристигаш и ти.

 

Где са дните — о, дни непробудени! —

где са простите чисти сърца?

От прозорците гледат учудени

— изумени, сломени, отрудени —

полинелите в нужди лица.

 

И пред тия стени, в запуснение

гдето плаче безсънна тъма,

навестен от печални видения,

след безплодни молитви и бдения,

ти ли спираш най-сетне дома?

 

 

 

БАЩИНАТА къща, и все същия

друм извива за дома,

сухата поза прегръща я

и приспива все тъй сам-сама.

 

Огън вътре са отдавна стъкнали

и те чакат може би сега;

прозорчета, очи помръкнали,

дебнат — откога?

 

Всички тайни тръпнат неразказани

в будното сърце,

и сред мрака вече са изрязани

две протегнати ръце.

 

 

 

ТИ — хляб и сол, ти — хляб и сол и вино

за родната земя,

с това сърце, и чисто, и невинно,

към тебе се стремя.

 

Минаха дни, минаха дни-години

в чужбина без следа,

и глас дочух: към роден дом води ме,

вечерница-звезда!

 

И тръгнах пак, и в път съм пак отколе

с измамите самин,

но в път ме стигна черната неволя

и ето — блуден син —

 

към — тебе са ръцете ми прострени

и кръв по тях личи,

и в извори от сълзи изгорени

са моите очи.

 

О, погледни! — ти би видял тогава,

сред сънния покой,

че моли сам, за прошка и забрава,

синът ти, татко мой!

 

 

 

НАПУСТО ще питаш: тъмнее пред мене.

— А думите, мрежа за волния дух,

сред улици шумни отвени! —

аз тях не дочух.

 

Аз тях не дочух, и под чуждата стряха,

цветята на вечния грях

за мене печална утеха те бяха:

аз тях не видях.

 

Аз тях не видях, и сред грохота вечен

на сивия каменен град

напусто се взирах, за всички далечен,

не срещнах там брат.

 

Не срещнах там брат, и щом бавно затрака

дъждът по вратите в нощта,

аз тръгнах отново да диря сред мрака

Родина в света.

 

 

 

И ЕТО ме изпълнен пак с любов,

и ето ме, Родино, пак готов

чело да сложа в твоето подножие,

да те посрещна като спомен скъп

и да приема твойта свята скръб

като награда, като милост божия.

 

Та в оня час, когато пак на път

неверна мисъл ще гнети духът

и ще нашепва тъмни предсказания,

утеха да ми бъде по света,

като светилник грейнал сред нощта,

Родино моя, твоето страдание.