Христо Фотев
Елегия Равадиньоти

„За сродни духове копнея аз“

Езра Паунд

Най-после звуците наситиха душата ми…

Канона — партитурата на селската акустика

насити тялото ми — през нощта магарето,

рева му — горестта му темперирана

на цялата вселена. По — последният

Сан Кристобъл… сред хора на чакалите,

на падналите ангели… (О, тембъри,

прогонени от Рая) Рижи сродници

на моите съселяни (но с изключение

на няколко — спестявам имената им).

И тая нощна стража — седем кучета

разлаяни… Не лайте, вий нещастници,

защото тая кална кучка майка ви

не е избрала расовата разлика

между чакала и вълка… А Той — самотния

на стъпка от дома ми, там във тъмното —

въртопа на дърветата, как вие той

към всички, срещу всичко… И най-после

изгря петела… след петела — слънцето —

и птиците взривиха въздуха — разкъсаха

съня му за нощта (забравих кукумявката —

брилянтната й реплика). А жабата?

А стона й на оскърбена там из ямата

на водомера… Как завижда тя

на лебеда (мечтае да лети). Веднъж видях една —

по-точно чух я в човката на щъркела,

високо там — в клюна му — пищеше тя —

последната си песен — лебедова, може би…

„Наверно ще вали“ ми казаха съседите —

титаните на мисълта. „Часът ли — колко е?“

попитаха, а знаеха, че моите часонвици

и трите са откраднати със тяхното

свенливо съучастие… Тъй достолепни в своето

безвремие — в очакването на дъжда, на чудото —

на края на света… Щастливи сигурно!

Различни звуци — карта на живота ми

(за селото по-късно). Изумява ме

благородството изискано на въздуха!

Как нежно — той без никакво насилие —

не ги поглъща, а приема в себе си,

обвива ги в коприната на своята

лъчиста тишина… Тях делнично

враждебни помежду си — бедни звуци…

Това е висша йерархия във действие,

от стона до въздишката — до ехото…

Ах, как отеква ехото в ушите ми

на кръгове… В мен — смешния — октомври е.

И аз сред бурените в двора ми, сред мощното

неудържимо войнство на билките —

красиви и уханни… Разточително,

по кралски пищно пиршество на птиците.

…И трябва ли отново да се питам аз

защо съм тук! Да — тук! Какъв е смисъла

на моето присъствие? Ще мога ли?

Ще издържа ли да поема цялата

безумна, безобразна оркестрация

на улиците, къщите, градините

с доматите, добитъка с пастирите —

печални събеседници на себе си…

Пещерните им сечива, домашните

им духове… Аурата смокинова

над думи и над гласове, без никаква

надежда и величие… Ще мога ли

да ги спася във себе си? И трябва ли?

Защо? И закъде? Но ти си с въздуха

на дъното на белите си дробове.

Не питай! Гледай как — той — ужасения

изскача през устата ти… Цигарите?

Внимавай със цигарите! Ах, ти ли си?

Соларий мой (Прекрасна) Стой под слънцето.

Да видя сянката ти — легнала на плочите —

стрелката й матирана — дванадесет

без пет… Без шест… Секундите

са без значение (Тъй както и епохите).

Благодаря. Минаващите цигани ми казаха,

изпяха ми по-точно, изтанцуваха,

че се отлага края на света… Но време е

за обеден аперитив. Щастливи цигани,

говореха с конете си. Не питаха

за пътя (той бе в тях). И после тръгнаха

към Истанбул — Константинополис… И тая

безкрайна и уханна, дълга нощ

ще се сънувам в Лисабон. Защото всички ний

сме пътници и щата Равадиново

е спирката на бляна и куража — сетната —

преди да се превърнеме на кораби

в последното пристанище…