Христо Фотев
На улицата до голямото пристанище…

На улицата до голямото пристанище —

единствената улица в живота ми —

танцуваха внезапните момичета

и въздуха извайваше бедрата им.

Мъжете се отпускаха по стълбите

и уморени — тъмните им мускули

прибираха крилете си… Жените им

се търсеха във мъжките им погледи.

Унесени — децата се притискаха

в трептящите им хълбоци. Прозорците,

които се люлееха от вятъра,

изстрелваха блестящите си ножове,

но никой не умираше.

Танцуваха

и пееха внезапните момичета.

Китарите нестово ликуваха,

защото лятото е във средата си,

в самата си сърцевина — завършено

и съвършено в своето присъствие…

Защото сянката му е в нозете ни

и толкова е хубаво във въздуха

на улицата… В девет и петнадесет,

в средата на танцуващата улица

премина лъчезарно погребение…

Ковчега се люлееше във дланите

на близките, които се усмихваха.

Старицата заспала на леглото си.

Повикали я… Тя не се събудила.

 

Китарите.

И на върха си —

Лятото.

 

Танцуваха внезапните момичета.