Христо Фотев
Встъпление

Как искам да живея аз и да живея непрекъснато.

Да тържествува въздуха във белите ми дробове.

И аз да съм във тялото си като във морето — целия.

И мислите ми да са хубави и весели, и радостни —

по-доверчиви от листата на дърветата. Чудесни са

дърветата — и тяхното пътуване в сезоните…

Красива е земята ни и слънцето е удивително.

Но вий минавате по есенните пътища и цялото

ми същество се скланя от дълбоко преклонение.

Вий-скромните сестри на майка ми… Мъжете ви

с ръцето на баща ми — нечовешки в своята

печална красота — по-съвършени от надеждата…

Вий, хората, които винаги се вглеждате във себе си

и негодувате от себе си — понякога

се смеете над себе си —

обичам ви.

Ний трябва да се срещаме и да работим заедно.

И заедно да вярваме — да викаме, да падаме…

Защото ний изстрадахме магията на поздрава —

великото значение на простото ръкуване.

 

Как искам да живея аз и да се смея непрекъснато.

Да обуздая бесния оркестър на живота си —

синкопите му стръмни да превърна в музика.

И колко ми е трудно, непосилно — невъзможно е.

Той се извива — звездна риба — във ръцете ми.

Взривява без усилие най-здравите ми навици.

Вълнува — предизвиква многобройната си публика

печално ироничен и безкрайно възхитителен.

Трагичен и спокоен, и безличен.

Безсмислен, но единствен може би.