Христо Фотев
Едно голямо и прекрасно „да“…

Едно голямо и прекрасно „да“ — морето…

О, морето и съвършените му хоризонти.

Кой ги разтваря и затваря? Първия —

криле за уморените ми глезени.

На дъното на въздуха е втория —

върху водата —

на върха й.

А третия — с корона от сапунени мехури.

Голямото пътуване започва от четвъртия.

Плътта му из емайла на въздуха със тласъци

изскача и намира сянката си — гледайте

как се изопва със звънтене вертикала му.

Пътувването (с бившите си къдри) е във въздуха.

И постепенно ни изпълва, както вятъра

се изнисява в корпуса на яхтите… Да тръгваме.

Но не защото трябва, трябва — невъзможно е

ний да не тръгнеме… Изглежда — без да знаеме

отдавна ний сме тръгнали… Пътуваме.

(Пътуващите си невинни) и внезапно укора,

сферичната уплаха и страдание във погледа

на Някоя… Сънуваме жените си, когато сме

със тях — лице срещу лице, — и над беззвучните

им устни ние подаме… Децата ни —

най-малките — са тъжните ни пощальони.

(О, телеграмите — от стая в стая…)

Ний пътуваме.

Останеме ли тука, ние никога

не ще се срещнем… Запомни ти — никога.

Надеждата за среща е пред нас.