Христо Фотев
О, самота с кошмарните претенции…

О, самота с кошмарните претенции

на всякаква роднина,

на отечество!

 

По всичките й стъпала — до корена,

до пясъка, до изхода — на дъното

ще стигна аз с печално вдъхновение,

за да се срещна пак със теб, едниствена!

За да си върна твоето присъствие,

което ме сродяваше със всичките

момичета в света… И там е празника!

Ний двамата отново ще танцуваме

с дърветата и с птиците, и с думите —

и на света — със всичките момичета!

 

… До пясъка — там някъде — на дъното…

За да се срещна пак със теб, приятелю!

Ти, който ме сродяваше със всичките

приятели в света… И, ти, о, улицо,

прегърнала света… Там ли е къщата?

(Но къщата не е светът.)

И чашата,

която ме сродяваше със всичките

морета на света? Света… Без никакви

лъжи и колебания — до дъното!

За да живея пак в нощта със всичките

момичета, приятели и улици,

и чаши на света… Да съм невинния!

Защтото тъй безпомощни са думите.

И той — светът — голямата ми загуба,

се плъзга все по-остро през сърцето ми

с дъжда на януари по прозорците.

Там някъде — на дъното — е моята

победа… И изгубено присъствие!

Раненото приятелство на всичките

ми тъй враждебни часове… Там някъде

е всичко туй, с което самотата ми

престава да е самота…

Там някъде

съм аз — самият себе си — не някаква

абстрактна имитация на щастие!

(Прекрасно е да си самият себе си.)

И аз ще се намеря там на дъното!

Невинността ми свети там отчаяно

и ангелът й там раздира дрехите

на думите… Там всички ще се срещнеме

достойни и пречистени…

Там някъде —

на дъното на самотата… Родина!

Изгнание е тя — и нищо повече!