Христо Фотев
Предчувствие

В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.

        Дъждът ще ми предложи крехкото си

        рамо, ще го прегърна аз — с пет стъпки

        само ще падна в ужасената ти памет,

        тя — моя ненадеен мавзолей.

Не искаш, но ще ме убиеш ти. И аз слушам

        как убеждаваш древната си съвест.

        (Ти имаш опит, стар, печален опит).

        Повтаряш й, че всъщност аз съм жив…

        И аз, покорен труп, ще имитирам прекрасния

        живот на жив… Ще ме гримираш — ти,

        скръбен, непохватен козметик, — ще ме

        рисуваш от буквар в буквар и съхраняваш

        в глухия си вик.

Как ще признаеш, че си ме ревнувал?

        И на какъв език — че с тъмен страх си

        гледал с ужас как те изоставям?

        Ще казваш, че си ме спасил — и ще си прав.

        Ще казваш, че съм твой и че съм жив…

        А аз ще бъда мъртъв, мъртъв, мъртъв —

        по-мъртъв от най-мъртвия мъртвец.

Ще ме убиеш ти, но дотогава аз ще празнувам

        странния си празник от поглед в поглед

        и от град във град. Безумен — сред

        големия площад, — аз ще целувам твоя смях,

        облечен в червена рокля и седефен страх…

        Ще те изричам, без да се страхувам

        по всички стъпала на моя глас.

        В среднощния бюфет на зимна гара

аз ще целувам острия ти профил на смъртно

        уморен и на заспал. И ще усещам тежката ти

        власт, любов и скръб, и жал…

        Ще предизвиквам — и без да искам ще те

        наранявам, аз — малък и жесток, но ти

        ще слушаш. Ще ме щадиш, дори ще ми се радваш,

        до оня странен и далечен миг, във който

        ти ще почувстваш как ти се изплъзвам.

        И как оставаш сам…

В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.

        В една дъждовна, глуха нощ ще ме обсебиш

        докрай във ужасената си памет,

        ще ме поемеш ти от оня люспест,

        дъждовен и бургаски тротоар.