Христо Фотев
На майка ми

Мамо.

И аз ще се завърна, както винаги.

И както винаги, най-неочаквано

прозореца ти ще изпълня в тъмното —

не ставай изненадано от стола си.

Не падай във ръцете ми —

погледай ме

и позволи ми да сваля палтото си.

Да насека дърва и във нозете ти

да коленича — да запаля печката.

Над куфара ми се склони усмихнато.

Над дрехите ми, книгите ми, мислите.

И докосни ги, моля те, накарай ме

отново да обикна тежината им.

Не се страхувай — пристъпи в душата ми,

прозорцити й избърши, пред някого

гостоприемно разтвори вратити й —

върни на огледалото й блясъка.

И изпълни и счупените съдове

със сребърната влага на очите си,

за да живея — за да нося винаги

във мислите си твоето присъствие.

 

 

Мамо,

не остарявай, моля те, и никога

не вярвай през деня на огледалото.

В очите ми се гледай непрекъснато,

Съпротивлявай се срещу тъгата си.

За здравето си се бори отчаяно.

И защищавай, моля те, душата си

от бръчките, от пясъка на времето.

Не казвай, че е суета — понякога

си освожавай със червило устните…

И не умирай — заповядвам ти! —

до края.

До края съществувай във живота ми!

Явявай се в най-страшните ми сънища

със бялата си рокля —

съзерцаваа ме

от погледите на жените — тихите…

Да се обърна стреснато след някоя

и да те видя във дъжда —

в прозорците,

в балконите, в дърветата и в себе си.

Мамо. Не ме изоставай,

мамо.