Христо Фотев
Реквием

Декември винаги ще има!

И всеки — своята звезда!

Една съдба — несъкрушима

от свобода до свобода…

 

Марица сенките им влачи.

В тръстиките кръвта звъни…

О, майко траурни клепачи

срещу ни нежно ти вдигни,

 

и освети любовно всяка

следа от тях. Вдигни пръстта!

Измий лицата им из мрака —

спаси ги майко, от смъртта!

 

Вгради ги в живите ни вени

и после — в нашите деца,

когато паднем ний — взривени

от собствените си сърца!

 

Къде сте вие, тръгналите в мрака?

Вий стигнахте ли в своята звезда?

Какво от туй, че никой не заплака

и никой не ви чака… Свобода!

 

Тя пееше в гърдите ви от ляво

и светеше, гореше в ляво тя —

заслужихте вий святото си право

да бъдете и живи след смъртта!

 

(Кой казва, че е празна тишината?

Ах, чуйте всички в тая тишина —

по всички стъпъла на свободата

на стъпките им синята вълна.)

 

Къде сте вие, тръгналите в мрака?

Над нас сияе вашата звезда…

Какво от туй, че никой не ви чака

и никой не заплака…

 

Свобода!