Христо Фотев
Улицата ме изпълни…

Улицата ме изпълни с гласовете си

Къщата със тишината си.

С покриви,

прозорци

и дървета.

Града —

най-хубавия на земята ми се радваше.

И викаше насреща ми — неделя!

Ти забравй часовника! Усмихвай се,

разблъскай се, развикай се — достатъчни са

бронзовите бюстове в градината…

Неделя е й хайде да танцуваме!

Да любиме, да пееме, да вярваме!

Отново да потънеме сред хората…

Не ги кори! Ти просто не си същия

от времето, когато ги обичаше —

душата ти е загрубяла, малкия,

и мислите ти вече не са хубави.

 

Неделя е. Обичай ни! Неделя е.

Ний всички ти се радваме! Понякога

не ни достига времето да мислиме,

дори да те разбираме, но винаги,

но винаги дълбоко те обичаме.

Неделя е. Последвай ме! Неделя е.

Ще ти разкажа малките си радости —

априлското очакване на въздуха,

дърветата с възбудените корени,

внезапно извисените момичета —

едното те рисува по тетрадките,

но другаде е светлото му бъдеще…

 

Града —

най-хубавия на земята ми се радваше.

Най-хубавия, с когото си приличаме,

ме водеше, и блъскаше, и викаше.

Изпълваше душата ми със своето

чудесно настроение. Челото ми

звънтеше от огромно напрежение,

най-хубавото ми стихотворение

изпълни върховете на ръцете ми

със сините си мълнии. Заглавие?

България, Бургас, Любов, Завръщане…

И всичките са хубави. Гореше ме

най-хубавото ми стихотворение

голямото,

великото,

най-странното,

което няма да забравя никога.

Което няма да напиша никога.

Ще го раздам с безумно нетърпение

на улиците, хората, дърветата.

Със своето свенливо ръкостискане,

със звънките си поздрави, със страстните

тревоги и надежди, и вълнения,

с усмивки и безумства и ридания,

със удари, и устни, и любов!