Христо Фотев
На „Морска“…

На „Морска“ пак под бившите дървета

изплащам тоя риск — да съм поет.

Как плачеш ти — жената на поета —

със стерео-сълзи в един без пет.

 

Прости ми ти — свирепа — нежно-мила

във тоя миг от грепфрут по-горчив

не искам… Не! Но пак със страшна сила

пропадам аз на някакъв мотив.

 

Секунда по секунда все по-властно —

категоричен, песенен, жесток —

той ме изпълва целия с опасно

насилие — в прекрасния си скок.