Иван Вазов
Царят в Бяла ^[0]

Сред селото, на поляна,

        гайдата пищи

и хорото се захвана,

        буйно се върти.

 

Моми скачат пременени

        с пролетни венци,

до тях с шапки накривени

        младите момци.

 

Пред хоро (каква картина!)

        царят е на трон.

В тая весела дружина

        весел е и он.

 

И пред него селци прости

        стоят прави там:

царят им дошъл на гости —

        празник е голям!

 

Те се чудят, те ожидат

        що ли ще рече!

Доживяха, за да видат

        царското лице.

 

Ала той им дума: „Братци,

        седнете и вий!“ —

Всички сядат. Всяко сърце

        сладко в гърди бий.

 

Те в ума си бога хвалят

        и всички наред

си чибучките запалят,

        кат пред своя кмет.

 

Той ги гледа, той ги пита

        с глас приветен, тих

и за хора той ги счита,

        става равен с них.

 

И в очи им се набират

        сълзи в тоя миг,

и се чудят как разбират

        неговът език.

 

Гайда ручи и момите

        скачат, рипат с смях,

и провикват се момците

        весело до тях.

 

И при тия прости хижи,

        при тоз весел звук

цар забравя слава, грижи,

        трон и Петербург.

 

А пък селци се подръпнат

        и другар с другар

се поглеждат и си шъпнат:

        „Колко харен цар!“

 

Свищов, август 1877