Петко Тодоров
За дяда попа

Какви не билки и горчила не й даваха, отде не знахари и врачки при нея не доведоха, най-подир и доктор дохожда — ала като не й се проумява болката!… Кога си дойде Андрон по Димитровден от Влашко, беше здрава, чевръста и храна от ниви прибрала и бъчви с вино наляла, па кое с кумци, кое със съседи смогнала да засее и зимнина… А като замеси за Никулден рибника, наядоха се — залиня, закрея, легна и сякаш няма да стане вече.

— То се видя. Ей, и ноктите й посиняха — поклати глава майката. — Слушай, Андроне, я иди до Майтани да доведеш дяда попа, че е грехота да я оставим непричестена…

Андрон се надигна мълчаливо, погледна към одимения иконостас, в който мъждукаше сънливо кандило, обърна се към заспалите нататък под чергата деца и като да забрави какво му викаше тя. Две нощи покрай болната, ни майка й, ни той са мигвали. До вчера още продумваше, погледваше ги, а от тая сутрин, като склопи очи, само подема тежко, сякаш душа бере.

— Вземи си брадвата и иди да го събудиш, че го доведи по-скоро, дано й свари душата — поде пак старата.

Той като да се съвзе, вдигна от полицата стар качул, па обви уши, запъхна отзад на пояс брадва и се запъти да излиза.

Изведнъж мразовития хлад на нощта го лъхна отвън и сякаш стегна цялата му снага. Андрон чевръсто пое гладката пъртина, що криволеше край малките потиснати под снега плевници и къщя. Наокол ни под сушини, ни из дворища се мярка жива душа. Само окадени комини се изстъпват по покривите и мълчаливо се погледват един други, сякаш се боят и с дух да не смутят покоя околовръст. Всички легнали заспали над грижи и неволи, че и прозорци с капаци закрили дори — не искат да знаят за чужди теглила…

— Всеки гледа за себе си — възви той край плета на крайната хижа, що плахо сякаш се примичаше към заспалото село, което се свива от студ в снежната хралупа на Балкана.

— Кого е грижа за другиго? — въздъхна селякът и се запъти по замръзналата пъртина. От равните поля зимата бе замахнала със снежния си плащ по криворливи урви и рътлини, които с неуловими гънки набираха бялата й роба чак до поднебните й чалове на Балкана, заседнали нататък в долнините. По обсипаните с накити скреж храсти и дървеса трепти игрив светлик и всичко околовръст свети като ден. Самотна луната бледнее в небето и ту надникне из спотаени усои, ту се зарее из глъхнали долища, като да търси някого. Ала всичко се е вцепенило от студ е чуе се само хрупането на снега под цървулите на друмника. Само него тежка неволя е погнала в среднощ по студа на път.

— Грях е християнска душа непричестена на онзи свят да отиде… Мъж й е — няма да я остави тъй: да не изпълни законите, от бащи и деди държани… Тя му бе вярна стопанка и чевръста, и шетарна; ни дрехи, ни ядене си придиряше, а работна бе. Каквото похванеше, всичко й идеше отръки… Пооправи край уши качул Андрон, без да се спира, надигна глава, ала далеч са Майтани още и нищо питомно не се мярка тъдява! Той се загледа напред — по хълбоците на Балкана заприпадаха тъмни гъсти мъгли. Плахо се звезди в небе разредиха, потаен мрак здрачи полето, изрядко заваляха и тежки парцали сняг.

— Сега ли намери да вали? — посви сякаш вцепенено от мраз чело той и се запъти по-чевръсто. — Ще засипе пъртината, подире не може се върна… Пък и мъгла като припадне, съвсем ще побъркат: не е далеч, ама в мъгла човек се зашеметява и не знае де го завлича вятърът. А нощта — година дълга. Кога ще пропеят петли?…

Па като се съвзе от мисли си Андрон и наостри уши. Издалеч, нататък, се поде стръвен вой и се разнесе страховито из нощта. Той се разтрепера всред полето.

— Вълци… — му мина изведнъж през ума и се хвана за заплеснатата на кръст брадва.

Вълкът усилено зави, гласа му поде втори, трети и ведно забауца цяла глутница. Зловещият им вой се понесе като ленив погребален звън над заглъхнали поля и рътлини. Селякът се закръсти разтреперан и плахо извърна глава. На връх отсрещната могила се мяркат нестройно разпилени глутница вълци, които зловещо извиват настръхнали рунтави вратове към небото.

— По Храстова могила вият, над Майтани — като да се опомни изведнъж той и се запъти тичешком през снега. Ръце му сякаш да са ги отсекли, крака му вкочанясали от студ, по мустаци му вият шушулки лед, а косматото му лице сякаш е замръзнало в скреж. И уж върви, пък струва му се, като да тъпче все на едно място.

А небото ще се продъни, сипе, та засипва със снежни преспи наоколо. Сиви вълци стръвно баучат и усойното им виене глухо се вдава в безпределната пустош на нощта.

— Изгладнели — си мисли той и сякаш чува сърцето си, кат тупа. — Ние вълчите им празници през дене си пазихме — овци, крави: казва се, все добитък имаме… не може. Ама изгладнели вият…

Мъглата все по-гъста припада по полето, Андрон върви намерки и вече едвам с усилие вдига потънали до колене из снега крака.

— Каква фортуна? Вълкът плаче за мъгливо време. Ех, сега ли й поп дотряба? — въздъхна той, надигна глава и отпреде му се мярна плевник, зад плевника щръкна купа сено. — Майтани! — разкри очи селякът и поде заровената из снега пъртина. Отсреща, през колибите, се вирна църковно кубе, от друга страна се показа новото училище, а срещу училищния двор и дядовата попова къща. Андрон се доближи до вратата.

— Дядо попе! — зачука той с топоришката на брадвата си по широките разтрози на вратата. — Никой не се обади; сякаш и хлопотя, и гласа му замръзват от студ.

— Дядо попе-е-е! — протегна глас той, колкото му сила държи.

Само кучето откъм стряхата глухо залая.